Кеворкян разобличи политическите „гадачи“: Продават ни лидери като сапун, а народът плаща сметката!
Българските партии отдавна са превърнали политиката в пазар, на който лидерите се предлагат като стока, предизборните програми са пълни с неизпълними обещания, а политическите анализатори често се държат повече като търговски посредници, отколкото като независими наблюдатели. Това е основната теза в остър коментар на журналиста Кеворк Кеворкян, който прави безпощадна равносметка на българския политически преход.
Според Кеворкян големият проблем на българската политика не се изчерпва с качествата на отделните лидери. Също толкова важен е начинът, по който тези лидери се представят пред обществото, изграждат се техните образи и се създават очаквания, които впоследствие рядко се оправдават.
Журналистът обръща специално внимание на предизборните програми. По негово мнение те отдавна са престанали да бъдат сериозен документ, чрез който партиите поемат конкретни ангажименти пред избирателите. Вместо това се превръщат в сборници от обещания, чиято съдба след изборите почти никого не интересува.
Кеворкян припомня история, свързана с американския президент Джон Кенеди. Баща му Джоузеф Кенеди сравнява политическото представяне на своя син с продажбата на обикновен потребителски продукт. Чрез този пример авторът поставя въпроса как българските политически лидери се превръщат в привлекателна стока за избирателите.
Според него политическите коментатори у нас рядко успяват да променят обществените нагласи. Много по-често те просто следват вече оформени настроения, представяйки ги като резултат от собствената си проницателност.
Значителна част от анализа е посветена на Иван Костов и Петър Стоянов.
Кеворкян се връща към известната реплика на Стоянов към тогавашния премиер Костов: „Кажи си, Иване, те ще те разберат!“.
За журналиста този момент е показателен за вътрешните противоречия на българската десница и сложните отношения между нейните водещи фигури.
Авторът представя Костов като политик, който въпреки многобройните спорове около управлението си е успял да запази ореол на загадъчност. Според Кеворкян част от неговите последователи така и не са успели да разберат напълно нито политическата му стратегия, нито собствената си роля в нея.
В анализа се поставя и въпросът кой всъщност е изградил публичния образ на Костов и как той е успял да се наложи като толкова влиятелна фигура в българския преход.
Особено внимание Кеворкян отделя на президента Румен Радев и отношението на политическите му противници към него.
Според журналиста непрекъснатите обвинения, че Радев е свързан с Москва, могат да постигнат точно обратния на желания ефект.
Вместо да отслабват политическите му позиции, подобни нападки според автора му предоставят удобно обяснение за атаките срещу него и му позволяват да се представя като противник на установения политически елит.
Кеворкян обаче изрично подчертава, че това не означава безусловна подкрепа за Радев.
Напротив, журналистът смята, че една от основните слабости на президента е недостатъчната яснота относно неговите намерения и политическата му визия.
Според автора българското общество от години се сблъсква с два типа политически лидери. Едните са прекалено предвидими и лесни за разчитане, докато другите предпочитат да остават загадъчни, без да дават достатъчно конкретни отговори.
И двата модела според него са проблематични, защото оставят избирателите без ясна представа какво могат да очакват от политиците, на които се доверяват.
Кеворкян разглежда и историческите символи, превърнали се в предмет на политически противоборства. Сред примерите му са паметникът на Шипка и Паметникът на Съветската армия.
Според неговия анализ споровете около историческата памет често разкриват неспособността на политическите сили да предложат смислен разговор за настоящето и бъдещето на страната.
Вместо да се занимават с реалните обществени проблеми, политиците нерядко предпочитат символни конфликти, които мобилизират привържениците им, но задълбочават разделението.
В заключение журналистът отправя предупреждение за опасността от повърхностното възприемане на политиката.
Когато общественият дебат се свежда до етикети, лозунги и предварително изградени образи, гражданите постепенно губят възможността да преценяват политиците според действията и резултатите им.
Големият въпрос, който остава след коментара на Кеворкян, е дали българските избиратели някога ще започнат да изискват реални решения вместо добре опаковани обещания. Защото политическите лица се сменят, партийните лозунги се пренаписват, но механизмът, по който се печели общественото доверие, изглежда остава почти непроменен.
И докато политическите анализатори продължават да обясняват кой ще спечели следващите избори, един много по-важен въпрос остава без отговор: кой и кога ще понесе отговорност за обещанията, с които е спечелил предишните?
Post Comment