Кметът, при когото София остана на сухо

На 9 юни 2026 г., на 87-годишна възраст си отиде проф. Александър Янчулев. Медиите го описват като „знакова фигура на прехода“ и „първия демократично избран кмет на София“. И двете определения са верни. Но за хората, живели в столицата между 1991 и 1995 г., името му е свързано с нещо по-конкретно и по-болезнено от всяка политическа характеристика — с чешмите, от които не течеше вода.

Александър Янчулев е роден на 7 октомври 1938 г. в София, в семейството на журналиста Стефан Янчулев от прилепския род Янчулеви. Завършва Инженерно-строителния институт със специалност „Хидромелиоративно строителство“ — специалност, чиято ирония в контекста на управлението му не е убегнала на никой коментатор. Работи в „Напоителни системи“ в Пазарджик и в София, след което прави дълга академична кариера във ВИАС, днес Университета по архитектура, строителство и геодезия, където подготвя поколения строителни инженери. СДС го открива като кандидат за кмет и на 13 октомври 1991 г. той печели изборите — първите местни избори след края на комунизма, при които гражданите избират кметовете си пряко. Янчулев е символ на новото начало. София гласува за него с надежда към по-добро.
Надеждата обаче не трае дълго.

Мандатът му съвпада с едни от най-тежките години за столицата след 1989 г. — хиперинфлация, финансова нестабилност, хронично безпаричие в общинската каса, конфликти с правителствата на Беров и Виденов. Но всичко това е фон. Главният акцент, с който управлението му влиза в историята, е водната криза от 1994–1995 г.
През ноември 1994 г. Янчулев обявява воден режим за столицата. Язовир „Искър“ — основният водоизточник на София, изграден между 1950 и 1954 г. с обем от близо 680 милиона кубически метра — е почти напълно изпразнен. От общия си обем е паднал до едва 69 милиона кубика с тенденция за спад. Столицата с над милион жители е принудена да живее с вода по часове. Некъпани, непрани, жадни — формулировката, с която вестниците и телевизията описват тогавашното ежедневие. Традицията да можеш да пиеш от чешмите на улицата — позната по нашите земи още от Османско време — е прекъсната.

Причините стават предмет на политически спор, неприключил и до днес. Янчулев последователно отказва да поеме цялата отговорност и напомня, че язовир „Искър“ е бил под държавен, а не под общински контрол. Обяснява кризата отчасти с няколко поредни години суша. Но добавя и нещо по-конкретно и по-взривоопасно: „Мултигруп“ е владеела „Кремиковци“ и вместо да ползва собствения си язовир, е теглела вода от „Искър“. Механизмът е бил следният: язовир „Огняново“ край Елин Пелин е построен специално за нуждите на металургичния комбинат още по времето на социализма. „Мултигруп“ е трябвало да го доизгради и пусне в пълна експлоатация, за да поеме водоснабдяването на „Кремиковци“. Не го е направила. Вместо това комбинатът е продължил да черпи от „Искър“ — публичния държавен язовир, от чиято вода пие цяла София. „На входа на водната криза в София стояха корпоративни интереси“, казва самият Янчулев. Ирония на съдбата: в разгара на кризата той открива паметник на Стефан Стамболов заедно с вицепрезидента на „Мултигруп“ Димитър Иванов — детайл, за който критиците му не забравят да напомнят.
Имало е и друго обвинение: водата от „Искър“ е теглена и за производство на ток, продаван от държавата. „Ако го бях правил аз, сега щях да съм милионер“, отговаря Янчулев на въпроса. Изходът от кризата идва едва през пролетта на 1995 г., когато обилното снеготопене възстановява водните запаси — не защото властта е намерила решение, а защото природата е взела страната на софиянци.

Скандалите около Янчулев не се изчерпват с водата. Синът му следва в Харвард с предполагаема стипендия от японската бизнесдама Масако Оя — фигура с неясни обвързаности и присъствие около множество политически фигури от прехода. По времето на мандата му е взривена със 180 кг амонит старата сграда на ул. „Гурко“ — построена през 1882 г., паметник на културата, в която някога се е помещавало кметството, а после Столичната библиотека. На нейно място е построен хотел „София“. Янчулев лично е настоявал за демонтирането й. Искал е и да замрази строителството на метрото, чието продължаване по-сетне се оказва едно от малкото трайни инфраструктурни постижения на прехода.

Сред действията му, останали в паметта с противоречив знак, е и разрушаването на алеята, водеща към паметника-костница „Братска могила“ в Парка на свободата. Официалното обяснение е благоустройствено. Неофициалното — и по-широко разпространено — е, че Янчулев е искал да затрудни достъпа до паметника, свързан с жертвите от фашизма, за да не ходят почитателите на комунистическата партия на поклонение. Дали е политически символизъм или практична пречка, резултатът е еднозначен: алеята изчезва.
Онова, което остава по-трайно от скандалите, е преименуването на улиците. При Янчулев София се сбогува окончателно с комунистическата топонимия — Ленин, Димитров, Коларов и десетки други имена са заменени с исторически и предосвобожденски названия.

След края на мандата си Янчулев се завръща в академичната среда и публицистиката. Автор е на редица книги за историята на София и прехода, а през 2021 г. издава мемоарите си под заглавие „Без грим и ретуш“ — заглавие, което само по себе си е обещание, изпълнено само отчасти, защото мемоаристите рядко са толкова безпощадни към себе си, колкото заглавията им обещават.
Александър Янчулев почива на 9 юни 2026 г. Беше хидромелиоративен инженер, управлявал столицата в периода, когато основният й воден резервоар е бил изпразнен. Съвпадението е жестоко. Историята обича такива.