Коцето не изненада никой: „Хотели как лучше, а получилось как всегда“
Е, черният лебед не долетя. Костадин Костадинов го хвана, прибра го в кафеза на задкулисието и седна отгоре му.
След седмици на мълчание, сондиране, вътрешнопартийно умуване, загадъчни физиономии и съзнателно поддържан съспенс партия „Възраждане“ произведе най-неизненадващото решение, което човек можеше да предвиди още през юли: Костадин Костадинов бе издигнат за президент (отново), а Петър Волгин – за негово вице. Двойката беше регистрирана официално на 22 септември, вчера.
За това ли беше цялото чакане, бе, българи-юнаци?
Проблемът не е, че Костадинов няма право да бъде кандидат. Разбира се, че има.
Проблемът е, че за пореден път пред „Възраждане“ се отвори възможност да направи нещо по-голямо, а партията избра най-сигурното, най-предвидимото и най-удобното за председателя си решение. За пореден път.
Да, Петър Волгин като кандидат за президент беше риск. Но именно затова беше интересен. Волгин има собствена публика, собствена биография и хора извън партийния обръч, които биха гласували за него, без никога да гласуват за Костадинов. Най-вероятно щеше да обере и трупащото се разочарование от „изненадите на Радев“. Никой не знаеше дали ще стигне до балотаж, още по-малко дали може да го спечели, но с издигането на Волгин партията имаше шанс да се отвори към периферия, която председателят ѝ отдавна не може да достигне.
Костадинов като кандидат не отваря нищо. Той само преброява наличното. Колко са нашите? Толкова. Благодарим. Слагаме процентчето на графика, постваме я във Фейсбук, обявяваме поредния „исторически резултат“ в някой сутрешен блок и продължаваме към следващия протест.
И това не е първият случай, в който „Възраждане“ се оказва пред реална възможност да размести политическия терен, а Костадинов избира да остане встрани от голямата игра.
На местните избори през 2023 година, на балотажа за София, Ваня Григорова загуби от Васил Терзиев с едва 4786 гласа (или поне това е официалният резултат). Официозните социолози тогава побързаха да обявят, че част от твърдия електорат на „Възраждане“ така или иначе гласува за Григорова.
Истинският въпрос беше периферията – хората, които трябваше някой да изкара от домовете им и да убеди, че този балотаж има значение. Дали публична, категорична и мобилизираща подкрепа на „Възраждане“ щеше да обърне вота в София, няма как да бъде доказано постфактум. Но при такава малка разлика в гласовете между Терзиев и Григорова въпросът дали „Възраждане“ можеше да определи кмета на София не е съвсем фантастичен. Костадинов имаше възможност да застане до Григорова тогава и да каже: ако смятате, че Терзиев не е алтернатива на статуквото Борисов и тайните му договорки с „умнокрасивата общност“, а негово ново лице – ето ви възможност да обърнете мача. Но не го направи. И Васил Терзиев добута до кметския стол на косъм. За да го псуваме днес, че е спонсорирал педофилията в хижата на Петрохан. Отделно, че е най-некадърният кмет на София от Янчулев насам, ако не и по-зле, съдейки по кризите с боклука и общото неслучване на красивите обещания от предизборната кампания за развитието на столицата ни.
Сега историята сякаш се повтаря по същия начин.
„Възраждане“ отново имаше възможност за нестандартен ход. Отново Костадинов мълча до последно. Отново бяха завъртени различни имена. Отново се създаде очакване, че този път може би действително се готви нещо извън рутината. Дори в дните непосредствено преди 22 септември се завъртя и името на Нешка Робева – да речем, ако Волгин нещо не е искал или е имал други съображения да не се кандидатира. Нешка пак беше някакъв вариант, разчупващ шаблона. Най-малкото мачът щеше да е „жена срещу жена“, като едната жена е донесла гарантирано повече европейски, световни и олимпийски медали от другата. Едната жена е носела спектакли и щастие на българите, а другата… носи помилване на наркобарони. Кампанията можеше да е просто класика в жанра.
Но накрая… „Хотели как лучше, а получилось как всегда.“ *
Тогава защо беше целият този театър? Защо трябваше да чакаме почти до последния срок за регистрация на кандидат-президентски двойки? Защо се създаваше впечатлението, че се претеглят сложни варианти и политически ходове, ако финалното решение е най-очевидното възможно още от самото начало?
Това поведение неизбежно поражда много по-неприятен въпрос: Костадинов наистина ли търсеше най-силната кандидатура за президент или чакаше най-добрата сделка за собствената си политическа роля?
Защото в политиката всяко решение си има цена. И докато идеята „Волгин за президент“ изглеждаше екзотична, отказът от нея струваше, условно казано, едно. Когато обаче започна да се обсъжда сериозно, когато стана ясно, че такъв кандидат може да излезе извън партийния балон и потенциално да обърка сметките на фаворитите, политическата стойност на решението вече става три, пак условно казано.
Не че някой е дал на Костадинов, примерно, „три“ (сещайте се). Но този политически въпрос е много важен: когато държиш карта, която може да обърка чуждата игра, струва ли си да я изиграеш, или по-ценно е да направиш така, че тя да остане в тестето?
Ето така стигаме до истинския проблем на „Възраждане“ и той е много по-голям от президентските избори. Това партия ли е, която действително иска власт, или партийка, която се чувства прекрасно в ролята на вечната опозиция? Защото двете неща нямат почти нищо общо.
Партията, която иска власт, трябва понякога да жертва егото на председателя. Трябва да може да допусне друг човек да стане по-голям от него. Трябва да привлича чужди избиратели. Или пък да може да подкрепи чужд кандидат, когато стратегическият интерес го изисква. Партията на властта трябва да умее да прави компромиси, да рискува, да губи контрол и да влиза в територии, в които резултатът не е предварително обезопасен.
А виж, една „контролирана опозиция“ няма такива проблеми. Тя си има своя електорален резерват, има си байраците, протестите, мегафоните, шествията и поредната кофа боя по някоя европейска сграда или табела. Има си вечната революция от 18:30 до 21:00 часа, след която всички дисциплинирано се прибират вкъщи, докато системата продължава да си работи на следващата сутрин.
Вижте колко простичко работи. Има ли социално напрежение, „Възраждане“ веднага го поема. Има ли гняв срещу ЕС, „Възраждане“ тутакси ще се погрижи да го поведе. Има страх от войната, ярост срещу еврото, разочарование от партиите, желание „всички да бъдат изметени“? Отново партията „Възраждане“ е политическият контейнер, в който тази енергия може безопасно да бъде налята и запечатана плътно в него. Хората викат, сърдят се, протестират, гласуват наказателно. Но властта винаги остава другаде – някъде далеч от Костадинов и „Възраждане“. Това е много удобен и добре измислен модел, стига целта ти да не е действително да го разрушиш.
На това място няма как човек да не се сети за Франк Ъндърууд от „Къща от карти“. В един от ранните епизоди на сериала той говори за талантлив човек, който според него е направил непростимата грешка да избере парите вместо властта:
„Каква загуба на талант. Той предпочете парите пред властта. Грешка, която почти всеки в този град допуска. Парите са онази огромна, безвкусна къща в Сарасота, която започва да се руши след десет години. Властта е онази стара каменна сграда, която се издига векове наред. Не мога да уважавам човек, който не вижда разликата.“
Или, ако перифразираме Ъндърууд специално за нашия случай: парите купуват къща, кола, спокойствие и комфорт. Но властта определя кой утре ще има къща, кой ще има разрешение да я построи, кой ще напише закона, който да ти я брани, и кой ще го прилага, за да не ти я отнемат. Политикът, който разменя възможността за власт срещу текуща кратковременна изгода, може да забогатее – но никога няма да стане голям играч.
Или, докато сме на темата с имотите и прозорците им, както се избъзика вчера един приятел, сега е важно да следим дали и къде ще се появи някоя нова, трета къща на Костадинов.
Това е въпросът за Костадинов. Не дали е умен – умен е. Не дали е начетен – начетен е. Не дали умее да говори и да мобилизира хора – очевидно умее. Въпросът е дали има инстинкта на политически хищник, който при отворен прозорец вижда властта и шанса да скочи в нея, или има инстинкта на дребен политически еснаф, който първо пресмята колко струва прозорецът.
Защото политическият мащаб не се измерва в това колко силно можеш да викаш „оставка“, колко байраци можеш да събереш пред парламента или колко хора можеш да убедиш, че всички останали са национални предатели (апропо, същата грешка правят и „идеологическите опоненти“ на „Възраждане“ от градската десница). Измерва се в момента, когато получиш шанс да разместиш фигурите и трябва да решиш дали да рискуваш.
Костадинов имаше такъв шанс, и то на няколко пъти досега. При него „птиченцето кацна на рамото“ не само веднъж – наистина уникален случай. Но вместо да бъде „подобрената версия“ на Волен Сидеров – начетен човек с дар слово и бързи реакции, който обаче не пие и е с всичкия си – Коцето избра пътя на един по-културен дребен политически тарикат, нещо като „подобрена версия“ на Валери Симеонов, но от Варна.
Може причината за това да е огромно его, може да е страх от загуба на контрол, може и просто Костадинов стратегически да смята решението си за правилно.
А може и най-циничните подозрения за ролята на „Възраждане“ като удобен отдушник на системата да заслужават повече внимание, отколкото привържениците ѝ биха искали.
Но резултатът е видим: партията отново предпочете сигурния процент пред неизвестната възможност за пробив. А разликата между малката партия и големите политически играчи понякога е точно тази. Едните цял живот обясняват как ще вземат властта. Другите, когато се отвори прозорецът, посягат към нея.
Филип Антонов
* „Искахме да стане по-добре, а се получи както винаги.“ – фраза от 1993 година на Виктор Черномирдин, министър-председателя на Русия (1992–1998 г.) в правителството на президента Борис Елцин.
Post Comment