Кои наистина са живели зад стените на Троя и защо гърците са искали да ги заличат
Когато Хайнрих Шлиман започва да копае хълма Хисарлък в турската провинция Чанаккале през седемдесетте години на деветнадесети век, той търси златото на Приам и доказателства за художествения текст на „Илиада“. Вместо еднозначна картина обаче, последвалите разкопки на Вилхелм Дьорпфелд, Карл Блеген и по-късно на Манфред Корфман разкриват девет основни културни пласта с десетки подфази, натрупани в продължение на три хилядолетия. Проблемът при този археологически палимпсест е, че камъкът и керамиката нямат етнически паспорти. В слоевете, датирани към тринадесети и началото на дванадесети век преди новата ера – известни в научната литература като Троя VIh и Троя VIIa – се виждат ясни следи от земетресения, пожари, набързо изградени вътрешни прегради за укриване на цивилно население, складови питоси за зърно, вкопани в подовете на къщите, и бронзови върхове на стрели. Подобна картина на обсада и срив на инфраструктурата съвпада хронологично с мащабната криза в Източното Средиземноморие, но самите стени мълчат за езика, на който са викали защитниците им.
Омир, колкото и да е ценен като културен паметник, е крайно ненадежден източник за етнографията на региона, тъй като записва устни предания столетия след събитията. В „Илиада“ троянците и ахейците разговарят без преводачи, почитат едни и същи богове и спазват идентични погребални ритуали, което е чиста литературна условност, улесняваща гръцката публика. Единственият пробив в тази еднородна картина е беглата бележка втора песен на поемата, където се посочва, че съюзниците на Троя говорят на много различни езици и всеки вожд командва своите хора на собственото им наречие. От гледна точка на военната логистика през Бронзовата епоха това е напълно очаквано – един богат търговски град на кръстопът винаги наема бойци от съседните области, от Тракия до Ликия, но наличието на наемнически контингенти не обяснява кои са коренните жители и управляващата прослойка на самия полис.
Следите в египетските храмове и версията за тевкрите
Ако се обърнем към по-късните антични автори, картината се премества в посока на така наречените тевкри. Херодот в своята „История“ директно отъждествява троянците с тевкрите, а географът Страбон добавя твърдението, че това население е мигрирало в Троада от остров Крит още преди Троянската война. Дълго време тези сведения са разглеждани като поредната антична митологизация, докато египтолозите не разчитат релефите и надписите в погребалния храм на фараона Рамзес Трети в Мединет Хабу, датиращи от дванадесети век преди новата ера. Там, сред списъците на мистериозните „морски народи“, които опустошават крайбрежието на Леванта и се опитват да нахлуят в делтата на Нил, фигурира племето „тйекер“ или „чекер“, изобразено с характерни шлемове с пера или рога, воюващо както по море, така и с тежки каруци, теглени от волове, което говори за преселение на цели семейства, а не просто за пиратски набег.
Съвпадението на имената кара редица изследователи да допуснат, че след разрушаването на града при Дарданелите оцелелите тевкри са се включили в големите миграционни вълни на юг, като част от тях се е установила по крайбрежието на Ханаан, близо до финикийския град Дор, където ги споменава и египетският папирус на Унамун. Съществува и хипотеза, свързваща тези критско-троянски групи с тирените и по-късните етруски в Италия, базирана на бегли лингвистични паралели между минойските текстове и етруския език, както и на античната традиция за бягството на Еней на запад. Тук обаче се появява сериозна пробойна в теорията: между тринадесети век преди новата ера и появата на етруската цивилизация в Тоскана зее хронологична и археологическа пропаст от няколко столетия, а материалната култура на Троя VI и VII не показва директни връзки нито с минойски Крит, нито с Апенинския полуостров. Архитектурата на хълма Хисарлък, с нейните леко наклонени навътре крепостни стени от добре дялан варовик и специфичната сива минийска керамика, е здраво вкоренена в местните северозападноанадолски традиции.
Хетските архиви и лувийската доминация
Истинският поврат в разбирането на политическата география на Троада идва не от гръцките митове, а от клинописните архиви в Хатуша, столицата на Хетската империя в Централна Анадола, разчетени през двадесети век. За хетските велики царе западният край на полуострова не е периферия, а неспокойна буферна зона, известна като земите Арцава, и най-вече царството Вилуса, разположено в самия северозападен ъгъл. Още през двадесетте години на миналия век швейцарският учен Емил Форер обръща внимание на фонетичното сходство между хетското Вилуса и архаичното гръцко име на Троя – Илион, което в по-ранна форма е звучало като Вилион. В продължение на десетилетия тази връзка е оспорвана, но след откриването на нови текстове, сред които прочутото писмо Тавагалава и бронзовата плочка от Богазкьой, съмненията в научните среди практически изчезват.
Най-важният документ в това архивно гробище на дипломацията е договорът между хетския цар Муватали Втори и владетеля на Вилуса на име Алаксанду, сключен около сто години преди предполагаемата Троянска война. Самото име Алаксанду е поразително близко до гръцкото Александрос – второто име на троянския принц Парис в „Илиада“. В текста на договора, който е запазен в детайли, хетският владетел изрежда боговете свидетели от страна на Вилуса, сред които фигурира божеството Апалиунас, разпознавано от повечето лингвисти като прототип на Аполон, както и подземните води и извори – детайл, който напълно съответства на карстовите пещери и водоизточници, открити от археолозите под самия хълм Хисарлък. Документът ясно показва, че Вилуса е васално царство на хетите, което периодично попада под влиянието или натиска на западната морска сила Ахиява, идентифицирана с микенска Гърция.
От тези клинописни текстове, както и от езиковата картина на цяла Западна и Южна Анадола през второто хилядолетие преди новата ера, произтича и най-солидната съвременна научна теза: че основното население и елитът на Троя са били лувийци. Лувийците са индоевропейски народ, близкородствен на хетите, чиито предци вероятно навлизат в Мала Азия откъм Балканите още през третото хилядолетие преди новата ера. Докато хетският език остава предимно език на дворцовата администрация в централното плато, лувийският се превръща в масово говоримия език на огромна територия – от крайбрежието на Егейско море до Северна Сирия. Анализът на личните имена от троянския цикъл показва, че зад гръцката им фонетична адаптация прозират чисти лувийски корени: името Приам се свързва с лувийското „Пария-мува“, което означава „изключително смел“, а Парис има паралели с документирани анадолски имена като Пари-зити.
Дълго време на тази лингвистична реконструкция ѝ липсваше пряко материално доказателство от самия терен на разкопките, тъй като в Троя, за разлика от микенските дворци в Пилос и Микена или хетските градове, не беше открит нито един архив от глинени плочки. Това даваше повод на скептиците да твърдят, че градът е бил безписмено търговско средище или че е принадлежал към съвсем различна културна орбита. Пробивът се случи едва през хиляда деветстотин деветдесет и пета година по време на разкопките на Манфред Корфман, когато в пластовете на Троя VIIb беше намерен изпъкнал бронзов печат с диаметър малко над два сантиметра. Върху него са гравирани йероглифни знаци на лувийски език, които обозначават титлата и името на писар от едната страна, а от другата – на неговата съпруга. Този печат остава единственият писмен артефакт от Бронзовата епоха, открит някога в Троя, и служи като пряка веществена улика, че местната администрация е използвала лувийската писменост и език в ежедневната си работа. Както сме отбелязвали и в предишни прегледи на разкопките при Дарданелите, липсата на цели глинени архиви вероятно се дължи на факта, че местните писари са използвали дървени дъсчици, покрити с восък – практика, добре позната в Анадола, но напълно нетрайна при пожар или във влажна почва.
Източник: pogled.info



Post Comment