Кой беше заводът на гърба на соц десетолевката

Едва ли има българи, живели през социализма, които да не са държали в ръцете си синята десетолевка с лика на Георги Димитров. Тя е една от най-разпознаваемите банкноти от онова време, а за мнозина остава свързана с джобните пари по време на първата екскурзия в соц лагера, покупките в магазина и времето, когато десет лева бяха пари. Но докато лицевата й страна показва портрета на комунистическия лидер, на гърба е изобразен обект, който не всеки може да разпознае – заводът за калцинирана сода „Карл Маркс“ в Девня.

Това не е просто някаква фабрика, избрана случайно за украса на банкнотата. Заводът е сред предприятията, с които следвоенна България поставя основите на мащабната си химическа промишленост. А присъствието му върху парите е част от цяла идеология, според която индустриалното развитие, трудът на работниците и изграждането на големи производствени мощности са символи на напредъка на социалистическата държава.

Десетолевката с този изглед е от емисия 1962 г. На лицевата й страна е изобразен Георги Димитров, а композицията включва и държавния герб. На обратната страна се вижда промишленият комплекс в Девня – с високи комини, производствени сгради и съоръжения, които по онова време олицетворяват индустриалната мощ на страната. Банкнотата е отпечатана в съветската печатница „Гознак“ и влиза в обращение на 1 януари 1962 г. Остава законно платежно средство до края на 1996 г., което означава, че цели поколения българи са я използвали в продължение на десетилетия.

Появата й е свързана с паричната реформа от 1962 г., когато се извършва промяна в мащаба на цените и парите в обращение се заменят в съотношение 10 към 1. Наред с десетолевката са пуснати нови банкноти от 1, 2, 5 и 20 лева, както и монети с различни номинали. Новите пари имат не само практическа функция, но и ясно идеологическо послание. Върху банкнотите присъстват образи на политическия лидер и символи на държавата, а на гърба се показват заводи, електроцентрали и други представители на труда и производството.

Защо обаче точно заводът в Девня е избран за десетолевката? Отговорът се крие в значението му за икономиката на България през онези години. На 28 август 1954 г. тържествено е открит заводът за калцинирана сода „Карл Маркс“ – първото българско предприятие за синтетично производство на този важен химически продукт по метода на Ернест Солвей. Изграждането му е част от усилията на държавата да развие собствена тежка и химическа промишленост и да намали зависимостта от вносни промишлени материали.

Калцинираната сода е суровина с широко приложение. Тя се използва при производството на стъкло, в химическата промишленост, при различни технологични процеси и в редица други отрасли. Затова заводът не е бил предприятие, което произвежда единствено за местния пазар или за някаква тясна специализирана употреба. Продукцията му е необходима на други производства, а развитието му подпомага изграждането на промишлени вериги в страната.

Изборът на Девня също не е случаен. Районът разполага с важни природни ресурси за содовото производство, сред които варовик и сол, а близостта до Варна и пристанищната инфраструктура създава възможности за транспорт и доставки. Постепенно около предприятието се оформя един от най-значимите промишлени центрове в страната. В края на 50-те и през 60-те години Девня все по-ясно се утвърждава като място, в което се концентрират големи химически производства.

Старият завод „Карл Маркс“ започва работа с капацитет от около 80 хиляди тона калцинирана сода годишно, който впоследствие е увеличаван. Но с нарастването на потребностите на българската промишленост става ясно, че е необходимо значително по-мащабно производство. Така през 70-те години започва изграждането на нов содов завод непосредствено до стария. Новото предприятие влиза в експлоатация през 1974 г. и разполага с много по-големи производствени възможности.

Това е важен момент от историята на Девня. Старият завод „Карл Маркс“ поставя началото, но новото предприятие е съобразено с нарасналото потребление на калцинирана сода и с амбициите за развитие на химическия комплекс. За изграждането на новите мощности значение имат и наличието на суровини в региона, както и възможностите за доставка на енергоносители и износ на продукцията през пристанището Варна-Запад.

Днес наследникът на содовото производство в Девня е „Солвей Соди“, част от международната група Solvay. Компанията посочва, че през 1954 г. в България е построен първият завод за калцинирана сода по метода „Solvay“, а новото предприятие влиза в експлоатация през 1974 г. Старият завод вече не съществува в първоначалния си вид, но мястото му в историята на българската индустрия остава. Началото, поставено през 1954 г., е основата на производство, което продължава да има голямо значение за икономиката.

Но защо върху банкнотите от социалистическия период се изобразяват заводи, електроцентрали, работници и селскостопански сцени? Причината е в начина, по който тогавашната власт представя държавата и нейните постижения. Парите са не само средство за разплащане, но и своеобразна витрина на официалната идеология. Те трябва да показват как изглежда обществото според представите на управляващите – общество, което строи заводи, развива енергетиката, обработва земята и създава материални блага чрез труда на работниците и селяните.

Върху банкнотите от различни емисии се появяват образи на хора на труда, машини, промишлени предприятия и големи инфраструктурни обекти. Тези изображения не са подбрани само заради естетическата си стойност. Те внушават, че индустриализацията е основен белег на общественото развитие и че постиженията на икономиката са сред най-важните достижения на социалистическата държава. В този смисъл заводът в Девня е напълно подходящ символ за гърба на десетолевката.

На лицевата страна стои Георги Димитров – една от централните фигури в официалната историческа и политическа символика на Народна република България. След смъртта му през 1949 г. образът му продължава да присъства върху банкноти и други държавни символи. Така двете страни на десетолевката разказват различни, но взаимно допълващи се части от официалния разказ за социалистическата държава: от едната е политическият лидер, а от другата – индустриалното предприятие, което олицетворява производителността и модернизацията.

Десетолевката от 1962 г. е позната и с дългия си живот в обращение. За близо 35 години тя преминава през ръцете на хора от различни поколения – от работници и служители до ученици, пенсионери и търговци. С нея са плащани покупки, давани са джобни пари, броени са заплати и пенсии. В ежедневието банкнотата постепенно се превръща в нещо обикновено, но изображението на гърба й остава необичайно напомняне за индустриалните амбиции на епохата.

Понякога десетолевката е определяна като една от най-разпознаваемите и широко използвани банкноти от късния социализъм. Това обаче не бива да се смесва с понятието „конвертируемост“ в строгия финансов смисъл. Конвертируема е валута, която може свободно да се обменя срещу други валути при определени условия. Българският лев през социалистическия период не е бил свободно конвертируем по начина, по който разбираме това днес. Популярността на десетолевката идва по-скоро от нейното широко разпространение и от факта, че е била част от ежедневието на милиони хора.

След политическите промени банкнотата не изчезва веднага. Тя продължава да бъде в обращение през първите години на прехода, когато България вече се променя бързо, а старите индустриални символи започват да изглеждат като спомен от друга епоха. На 31 декември 1996 г. десетолевката от емисия 1962 г. окончателно престава да бъде законно платежно средство. Днес запазените екземпляри са част от нумизматичните колекции и от личните архиви на хора, които пазят предмети от социалистическото минало.

Снимката на завода „Карл Маркс“ от 1954 г., поставена до изображението му върху десетолевката, показва нещо любопитно: за известно време промишленото предприятие е било толкова значимо за представата на държавата за собственото й развитие, че е получило място върху парите, с които хората са купували хляб, плащали са сметки и са получавали заплатите си.

Така една обикновена банкнота се превръща в малък исторически документ. Тя разказва за култа към политическите лидери, за индустриализацията, за развитието на химическата промишленост и за начина, по който социалистическата държава е искала да представи своите постижения. А силуетът на завода в Девня напомня за времето, когато големите комини и производствените корпуси са били не просто част от пейзажа, а символ на обещаното бъдеще.