Кой изяжда „банана“: Големите корпорации печелят, а покупателната способност на хората се свива

Кой всъщност печели най-много от храната, водата и останалите продукти, без които човек не може да живее? И защо производителят често получава сравнително малко, докато крайната цена за потребителя продължава да расте?

Това са основните въпроси във втората част на анализа „Кой изяжда Банана“ на Борислав Сретков, който разглежда концентрацията на икономическа мощ, бизнеса с питейната вода, маркетинга на сладки изделия към децата и огромната инвестиционна програма, с която Германия се опитва да модернизира икономиката си.

Един от най-ярките примери е водата.

От 2010 г. достъпът до чиста вода е признат за човешко право, но паралелно с това водата се превръща във все по-голям глобален бизнес.

Според представените в анализа данни пазарът на бутилирана вода е нараснал с повече от 70%, а годишната му стойност вече достига около 300 млрд. долара.

Авторът обръща внимание върху огромната концентрация на този пазар. Според посочените от него данни Danone, Coca-Cola, Nestlé и Tingyi държат приблизително 35% от глобалния пазар. Ако към тях бъдат добавени Pepsi и американският пазар, концентрацията става още по-голяма.

Тук възниква основният въпрос: кой трябва да има право да използва подземните водни ресурси, особено когато те започват да намаляват?

Като пример е посочена Германия.

През пролетта на 2025 г. страната преминава през изключително тежка суша. Само през март валежите според материала са били с над 80% под обичайните количества.

В 201 от общо 401 административни района в Германия се изпомпва повече подпочвена вода, отколкото впоследствие се възстановява чрез валежите.

В същото време големите компании продължават да използват този ресурс.

В района на Барут например Red Bull и Rauch са получили разрешение да изпомпват общо 2,3 млн. кубически метра вода. Според анализа това количество надхвърля годишното потребление на германски град с повече от 50 000 жители.

Авторът посочва, че двете компании използват 92% от добиваната в района подпочвена вода, докато за населението остават останалите 8%.

Още по-тревожна е прогнозата за бъдещето.

Според цитирани в материала данни до 2050 г. количеството подпочвена вода в провинция Бранденбург може да намалее с около 40%.

Така водата постепенно се превръща не просто в природен ресурс, а в икономически и стратегически въпрос.

Другата голяма тема е захарта и огромният пазар на продукти, предназначени за деца.

Авторът обръща внимание, че децата между 3 и 15 години отдавна са важна целева група за производителите на бонбони, шоколади, сладолед, кексове и подсладени напитки.

Икономическата логика е проста. Захарта позволява производството на сравнително евтини продукти, които впоследствие могат да бъдат продавани при значително по-високи маржове.

Според представените данни германските деца консумират приблизително половината от необходимото количество плодове и зеленчуци и около два пъти повече сладки продукти от препоръчителното максимално количество.

В същото време 92% от рекламните послания, насочени към детския хранителен пазар, според материала популяризират нездравословни продукти.

Последиците вече се виждат.

Около 15% от германските деца между 3 и 17 години са с наднормено тегло, а приблизително една трета от тях попадат в категорията на затлъстяването.

Особено показателно е сравнението на рекламните разходи.

През 2021 г. в Германия за реклама на захарни изделия са били похарчени около 870 млн. евро. За реклама на плодове и зеленчуци сумата е била едва 17 млн. евро.

Разликата е огромна.

Причината според анализа отново трябва да бъде търсена в печалбата.

При мюслите, снаксовете и кексовете посоченият марж достига 16,7%, при сладкарските изделия е около 15%, докато при плодовете и зеленчуците е едва 4,6%.

Така икономическият стимул за производителите и търговците е очевиден: най-големите рекламни бюджети отиват там, където могат да бъдат реализирани и по-големи печалби.

В Германия от години се обсъждат ограничения върху рекламата на продукти с високо съдържание на захар, мазнини и сол, предназначена за деца.

Според материала през 2023 г. е предложено законодателство в тази посока, но то не достига до реално прилагане.

Авторът посочва и примери от други държави.

Във Великобритания специална фирмена вноска върху подсладените напитки е довела до значително намаляване на съдържанието на захар. Подобни мерки са предприети в Южна Африка, Чили и Мексико.

Но проблемът не се ограничава до захарта.

Във Франция анализът открива друг интересен модел. Огромна част от стойността на пазара се концентрира в големите търговски вериги, ресторантите и масовите марки.

Производителите на първичната продукция в същото време са принудени да се конкурират помежду си и да продават на възможно най-ниски цени.

Така земеделският производител може да поеме значителна част от риска и труда, докато най-голямата добавена стойност се формира в края на веригата чрез преработка, реклама, маркетинг и продажба.

Авторът използва именно „банана“ като метафора за този процес.

Въпросът е как се разпределя стойността на един продукт между земеделеца, преработвателя, транспорта, търговеца, инвеститора и крайния потребител.

Според анализа сегашният модел разпределя тази стойност все по-неравномерно.

На единия край стоят големите компании и инвеститорите, преследващи максимална печалба и дивиденти. На другия са производителите, работниците и потребителите, чиято покупателна способност е под все по-силен натиск.

Но какво може да направи държавата?

Авторът отхвърля идеята, че проблемът може да бъде решен единствено чрез административно замразяване на цените или глоби за търговците.

Като алтернатива той предлага целенасочени инвестиции.

Държавата например може да подпомага малките и средните производители с енергийни субсидии, по-евтино гориво, инвестиции в модернизация, напояване, транспорт, складове и техника.

В Германия вече се появяват и алтернативни модели.

Млади фермери изграждат локални мрежи за солидарно земеделие, чрез които продават продукцията си директно на крайните потребители и заобикалят големите вериги.

Това позволява по-голяма част от стойността на продукта да остане при производителя.

Но подобен модел изисква допълнителен труд, капитал и поемане на значителен риск.

И точно тук анализът стига до най-голямата промяна, която се подготвя в Германия.

Правителството планира извънредна инвестиционна програма за 500 млрд. евро.

От тях 300 млрд. евро трябва да бъдат насочени към проекти на федерално равнище, 100 млрд. към провинциите и общините и още 100 млрд. към проекти, свързани с климатичната трансформация.

Средствата ще бъдат насочвани към дигитализация, образование, енергетика, транспорт, здравеопазване, жилищно строителство и селско стопанство.

Идеята е държавата да заеме много по-активна роля в икономическата модернизация.

Според анализа в германското финансово министерство дори е създаден специален отдел „Модерна Германия“, който трябва да следи изпълнението на инвестиционната програма.

Предвижда се и специален център за мониторинг на средствата, като основни принципи трябва да бъдат прозрачността и контролът върху начина, по който се харчат парите.

Причината за този огромен финансов завой е признанието, че Германия е натрупала сериозно инвестиционно изоставане.

Според представеното в материала виждане страната е „проспала“ приблизително две десетилетия, през които инфраструктурата, дигитализацията и други ключови сфери не са получавали достатъчно инвестиции.

Затова през 2025 г. федералните инвестиции са увеличени със 17,5%, а през 2026 г. увеличението трябва да достигне 42%.

Големият въпрос обаче остава същият.

Кой в крайна сметка ще получи най-голямата част от „банана“?

Анализът на Борислав Сретков стига до извода, че съвременният икономически модел все повече концентрира печалбите, докато голяма част от рисковете и разходите остават за производителите, работещите и крайните потребители.

Водата се превръща в бизнес за милиарди. Детското внимание се превръща в пазар. Храната преминава през вериги, в които най-голямата печалба невинаги остава при онзи, който я е произвел.

А когато цените се повишават, сметката отново достига до последния участник във веригата – обикновения човек.

Именно затова според автора основният икономически въпрос на бъдещето няма да бъде само колко богатство може да произведе една икономика, а кой получава произведеното богатство и каква част от него остава за хората, които реално го създават.