Кой кого ще принуди да седне на масата за преговори?

Предвид
актуалната обстановка би следвало да
зададем въпроса в малко по друг ракурс.
Кой кого ще принуди да седне на масата
на преговорите? В онова време на подобен,
без съмнение, нахален въпрос, понамирисваш
малко на провокация отговаряха по един
и същи начин – чети тезисите на конгреса,
там всичко е казано. Ако го преведем на
съвременен език, това би прозвучало по
следния начин – чети заключителния
протокол от Съвета. Ако не ти е достатъчно,
изслушай и заявлението на фон дер Лайен,
за да си отговориш на въпроса. Още повече,
че ние българите няма какво толкова да
разсъждаваме, защото премиерът ни –
тоз път няма тън-мън – също е подписал
заключителния протокол. Тоест, ако все
още не сме на ясно, той ще ние донесе
отговора лично.

В Украйна
обаче от скоро време населението взе
много много да не вярва на онова, което
чува по темата, защото вижда друго и
започва да мисли не по зеленския начин.
Дори в отделни украинските сайтове,
които не са обърнали палачинката, а
просто са загрижени за съдбата на народа
си, започна да се появява една нерадостна
статистика. Цитират се факти, които не
е възможно да бъдат скрити, защото са
пред очите на всички. Няма как да подминеш
всеобщата съсипия, няма къде да завреш
някъде унищожените енергийни центрове,
поразената инфраструктура, разрушените
мостове, изпепелените производствени
и логистични центрове. Да не говорим за
обстановката в големите градове, не
само в средата, а вече из цялата територия.
Дори и да се изсипе рогът на изобилието
от Запада, а той за сега само прецвърква,
няма как всичкото това да бъде оправено
в преддверието на вече почукващата на
вратите зима. Вината за всичките тези
разрушения, целево и площадно улучвани
денонощно, лесно е да се пише на сметката
на Русия. Ако човек погледне по-отгоре
нещата, няма как да възрази обаче, че
вината е в самата войната, без предисловия
и само с последствия. Войната, която
водят двете славянски страни една срещу
друга. Войната, носеща страдания и на
двете страни. Войната, която трябва да
бъде спряна.

Показателно
за ситуацията в Украйна е заявлението
на един известен техен коментатор,
преднамерено няма да му съобщя името,
въпреки че новинарският му сайт се следи
вътре в страната и то активно, ако се
съди по отразените слушания. Той простичко
обясни, че бедата на украинския народ
се казва Зеленски. Зеленски, казва той,
означава война, а не мир. Тук трябва,
заключава, за всички да е ясно, че, ако
искаме мир, трябва да елиминираме
причинителя на другото. Протестите,
които стават в големите градове, а
особено непрекъснатите кавги свързани
с нежеланието на хората да отиват на
фронта са ясен признак, че украинският
народ, първо, е уморен от войната и вече
му прелива от нея. Второ, че няма никаква
надежда сегашното му управление да
направи друго освен да продължава
войната за да оцелее. И, трето, че той,
Зеленски е заложник на брюкселци, които
ще направят всичко само и само да продължи
войната срещу Русия. А от скоро има и
четвърто, Тръмп и администрация му май
се отказа от природните богатства на
Украйна и другите уж изгодни сделки,
които Байдън още беше започнал, защото
инвеститорският му интерес, заедно,
разбира се, с политическия се насочи в
друга посока, което почва не на шега да
притеснява украинците.

От друга
страна, едва ли положението в Русия е
толкова цветущо, че да не се усеща войната
все по- осезаемо. Териториалните
характеристики обаче, икономическият
потенциал и наличните сили като дадености
ясно подсказват, че теорията на
брюкселските стратези, че трябва да се
блъска по Русия, докато се изтощи, са
приказки за наивници. Историческите
примери са точно с обратен вектор.
Войната, както е казал Сталин, за нас е
най-доброто време за развитие на
държавата. Едва ли Путин го мисли, но
ситуацията се развива така, че не срива,
а катализира икономическия потенциал
на Русия. Всички заклинания, че икономиката
й се разрушава, че постепенно силите й
се изтощават, че хората все повече се
настройват срещу властта, че войниците
на фронта едва ли не масово бягат, може
и да хващат дикиш някъде сред заразените
с русофобския бацил обществени полета,
но това на никого не помага.

В тази
връзка е интересна нюансовата промяна
в политиката на САЩ. Ако до скоро от
страна на Тръмп се правеха всевъзможни
опити да повлияе на двете воюващи страни
да седнат на масата на преговорите,
погледнете какво става сега. С едната
страна почват бизнес разговори не само
за дизела, а и за дата-центровете и за
Крим като перспектива за строителство
на курортни комплекси и за други знайни
и незнайни работи. А към другата страна
продължава само да се чука по една куха
глава и постоянно да се повтаря, че е
време да сяда на масата на преговорите.

Ако в
края на краищата сложим на кантара
нещата като готовност за преговори или
по-точно като принуда за преговори, вече
се прояснява положението, къде лелеяната
принуда ще хване декиш и къде не, колкото
и това да не е удобно или да не иска да
го каже нашата генералша в Брюксел,
колкото и нашите евроатлантици да си
въртят задните части и да се чудят как
да се измъкнат от ситуацията. По всяка
вероятност много скоро отговорът на
този въпрос ще бъде даден доброволно
или доброзорно. Бедата е, че до тогава
ежедневно, ежечасно, ежеминутно ще си
отиват по единично и на групи скъпи за
едната и другата родина хора.