Край! Няма да плащам повече за посредственост! Бясна съм не на високите цени, а на липсата на отношение
Край!!! Тотално приключих с това да давам пари за посредственост. Посредствено обслужване, посредствена храна, посредствена чистота, посредствено отношение и онова особено преживяване, в което някой е сложил висока цена, но е забравил да сложи качество, грижа и елементарно уважение към клиента.
Не съм приключила със скъпото. Приключих със скъпото, което не си заслужава.
Всички в момента говорят за цените по морето, затова реших и аз да се включа с едно дълбоко икономическо изследване, направено на терен, с висока степен на научна достоверност и лека доза шок в погледа.
Та.
Шопска салата на Арапя, 10 евро.
Кафе и вода, 6 евро.
И всичко това на едни барбарони, които аз преди няколко години гледах със съчувствие и си мислех, че всеки момент ще бъдат изнесени с линейка от плажа. Обаче не. Оказа се, че барбароните не само са живи, ами са влезли в еврозоната преди всички нас.
Стоиш си там, леко залепнал от жегата, гледаш морето, гледаш сметката, гледаш плажа с мазут и си казваш, че явно това е новият премиум пакет на южното Черноморие. Плащаш като за преживяване, получаваш шопска, вода, кафе и усещане, че си част от някаква държавна тайна, защото за мазута по южното Черноморие никой не говори. Това явно вече е информация от значение за националната сигурност.
Само че въпросът не е в цената сама по себе си.
Въпросът е как се чувстваш, когато платиш тази цена.
Защото после отидохме в едно определено място в Лозенец. Пак не беше евтино. Пак си вадиш картата с лека вътрешна молитва. Но мястото е чисто, приятно, хората са усмихнати, обслужването е нормално и някак не усещаш, че си попаднал в социален експеримент на тема „колко може да издържи българският турист, преди да започне да си носи домати от вкъщи“.
Светлин поръча рибена супа и още преди да дойде, започна леко да драматизира как била 15 евро.
Аз вече бях готова да проведа кратък семеен финансов съвет и да обсъдим дали не е време рибената супа да се третира като инвестиционен актив.
Само че дойде супата.
И това не беше супа.
Това беше половин казан чорба с всевъзможни морски неща вътре, с вкус, с аромат, с идея, с отношение и с достатъчно съдържание, за да нахрани поне един гладен мъж, една любопитна жена и още двама случайни минувачи.
И Светлин започна:
„Опитай.“
„Не, наистина, опитай.“
„Трябва да го опиташ, много е вкусно.“
„Ама пробвай де.“
И в този момент разбираш нещо много просто.
Хората не се ядосват само на високите цени.
Ядосват се, когато високата цена не е подкрепена от преживяване, чистота, отношение, вкус, грижа или поне минимално усещане, че някой е помислил за теб като за клиент, а не като за ходещ портфейл с джапанки.
Може една супа да струва 15 евро и да си кажеш: „Окей, заслужаваше си.“
И може едно кафе с вода да струва 6 евро и да се чувстваш така, сякаш си участвал в малка, но болезнена финансова измама с морски изглед.
Понеже ежедневно работя с бизнеси, собственици и екипи, имам една малка мечта: повече хора да спрат да гледат на клиента като на „ден година храни“ и „дай сега да му вземем парите, че да си купим новото Porsche“, а да започнат да гледат на бизнеса като на създаване на истинска стойност. Да, някои вече го правят и точно при тях цената се усеща различно. Защото когато има стандарт, отношение, качество и мисъл за клиента, човек не усеща, че са му взели парите. Усеща, че е получил нещо срещу тях.
Та не, проблемът не е само в цените.
Проблемът е в разликата между „скъпо, но хубаво“ и „скъпо, ама защо точно“.
P.S. Някой да не се обърка. Снимката е от Лозенец. От Арапя нищо не ме привлече да снимам, освен петната от мазут по децата, да пратя снимките на екоинспектора.
Вергиния Накова
(От фейсбук)
Post Comment