Красивата орисия между киното и медицината

Не бъди безразличен, сподели статията с твоите приятели:

Историята на Мария Христова започва през 1979 година с една почти незабележима подробност – крива усмивка. Във френската гимназия пристига фотограф, който подрежда няколко момичета на стълбите отвън за снимка. Мария стои сериозна, а съученичките й подвикват шеговито: „Ей, Пип, много си сериозна, усмихни се!“. В този миг фотографът натиска спусъка и на кадъра остава красиво русо момиче със светли очи и леко крива усмивка – усмивка, която ще промени живота й.

Именно по тази снимка големият български режисьор Въло Радев я избира за главната женска роля – Илинка – във филма, който подготвя под работното заглавие „Отровни цветя“. Проектът е вдъхновен от разказа „Дервишово семе“ на Николай Хайтов, но в автобиографичния си сценарий Радев пренася действието от Родопите в родния си Лесидренски край по време на Балканската война, изпълвайки го със спомени и образи от собственото си детство.
За ролята на Каньо режисьорът избира трима актьори – ученика Николай Дончев, Николай Сотиров и Петър Слабаков в образа на героя в напреднала възраст. За десетина дни са заснети сцените със сватбата на Илинка и младия Каньо. Асистент-режисьорът Дочо Боджаков си спомня тези кадри като изключително красиви – пастелни, топли, сякаш излезли изпод четката на Златю Бояджиев или Владимир Димитров–Майстора.
На десетия снимачен ден обаче всичко рухва. Въло Радев получава сърдечна криза, лекуван е в ловешката болница и след това прекарва три месеца в санаториум в Банкя. Снимките никога не са подновени. Филмът остава недовършен, а Мария Христова спокойно завършва френската гимназия и става студентка първи курс медицина.
Именно тогава съдбата отново я връща към киното. Дочо Боджаков й се обажда с покана да се яви на проби за същата роля, този път при режисьора Никола Корабов, който подготвя нов филм по „Дервишово семе“, озаглавен „Орисия“. Срещата между Мария и Корабов трае по-малко от минута. Той я поглежда бегло и отсича: „Не сте мой тип“. Студентката си тръгва обидена, без да подозира, че зад кулисите се води изтощителен кастинг с десетки кандидатки – актриси, ученички, дори гимнастички.

За Корабов изборът на Силвина – героинята по Хайтов – е решаващ. Според режисьорското му верую без автентична героиня няма достоверен филм. И именно тази автентичност, дивата чистота и естественото излъчване на непрофесионалната актриса Мария Христова се оказват решаващи. Красиво бяло лице с лунички, светли очи, леко рижава коса и гъвкаво тяло – сякаш родено за планината. В крайна сметка тя е избрана.
Започва тежка и безкомпромисна снимачна епопея. Корабов е обсебен от идеята за пълна достоверност и издига лозунга „Автентик бутик!“. Нищо не е достатъчно истинско – дрехи, реквизит, дори животните. Актьорът Елефтери Елефтеров е облечен в дрехи на местен овчар, пропити с лой и миризми, защото новите костюми „лъжат камерата“.
Стремежът към реализъм стига дотам, че режисьорът се страхува младата актриса да не бъде наистина наранена или насилена по време на снимките. Пространствата са тъмни, студени и груби, условията – тежки, а сцените – изключително натоварващи физически и психически. След сцената с „кражбата“ Мария е цялата в синини, веднъж дори е настъпена от кон. Спасение намира в грижата и вниманието на партньорите си, които й помагат всичко да изглежда достоверно, без да я нараняват допълнително.

Отношенията между Мария Христова и Никола Корабов са напрегнати през целия снимачен процес. На моменти не си говорят изобщо. Вторият режисьор Коста Биков играе ролята на посредник и, по думите на Мария, без него тя вероятно би напуснала снимачната площадка.
Снимките се провеждат в пограничното родопско село Върбово – красиво, сурово и изолирано. Екипът нощува в Девин и всяка сутрин пътува по разбити планински пътища. Паралелно с това Мария пътува и до София заради следването си в Медицинската академия – във време, когато магистрали няма.
За участието си в „Орисия“ Мария Христова получава хонорар от 1500 лева – стандартно възнаграждение за „натуршчица“. Филма е гледала само веднъж – на премиерата. Тръгва си веднага след прожекцията, без да излезе на сцената за аплодисментите.
Но Родопите остават завинаги в сърцето й. След като завършва медицина, по собствено желание отива на разпределение в Девин. Местните я посрещат с обич – красивото момиче от филма вече е тяхната лекарка. Купува си апартамент и и до днес се връща там при всяка възможност.
Години по-късно американският режисьор Алан Пакула гледа „Орисия“ и възкликва: „Ако това момиче беше в Америка, щеше да бъде в първата десетка на младите ни киноактриси“. Но Мария Христова не избира киното. Тя отказва ВИТИЗ, отказва екранната слава и днес е д-р Мария Христова – един от най-добрите специалисти по онкологични заболявания в „Софиямед“.