Кремъл и Белият дом връщат на масата руските проектодоговори от декември 2021 г. като основа за сделка за Украйна

По публикации на РИА Новости и руски политически анализатори. Редакционна разработка, анализ и допълнителен контекст: Поглед.инфо.

Дъблинската клопка и логистиката на една принудителна сделка

В петък в ирландската столица европейските лидери ще трябва да решават уравнение с твърде много известни и само една неизвестна – цената на собственото си политическо оцеляване. По график, описан в руски медийни публикации, специалните пратеници на Белия дом Стив Уиткоф и Джаред Къшнър затварят триъгълника Абу Даби – Москва – Дъблин в рамките на броени часове. Първо разговори в Обединените арабски емирства (неутрална територия, превърнала се в основна борса за размяна на военнопленници и неформални сондажи от 2023 г. насам), след това директно кацане в Кремъл при Владимир Путин, и едва накрая – среща с Володимир Зеленски в Дъблин, докато същите тези пратеници вече ще летят обратно към Вашингтон, за да докладват на Доналд Тръмп.

Поредността на спирките не е протоколна случайност. Когато преговарящият минава първо през Москва, а после спира за кратко в Европа преди да се прибере у дома, той не носи въпроси за обсъждане – носи рамка за подписване. Не е ясно доколко детайлите на тези разговори в ОАЕ са съгласувани предварително с Брюксел, но липсата на европейски представители в Абу Даби говори достатъчно.

Въпросът, който виси над заседателната зала в Дъблин, е прост: разполага ли Европейският съюз с инструментариум да блокира споразумение, договорено двустранно между Вашингтон и Москва? Финансовата и военната статистика от последните две години показва, че без американските сателитни данни (системите за целеуказване), без доставките на прехващачи за комплексите „Пейтриът“ и без покритието на американския бюджет, европейската военна индустрия трудно би запълнила дефицита на снаряди калибър 155 мм по фронтовата линия в Донбас. В Брюксел го знаят. В Киев го усещат физически при всяко прекъсване на електропреносната мрежа по левия бряг на Днепър.

Реанимацията на декемврийския ултиматум от 2021 година

В публикацията на руския коментатор Петър Акопов се прокарва тезата, че централно място в разговорите вече заема формирането на нова европейска система за сигурност. По оценка на автора американската страна е приела руската постановка, че конфликтът не може да бъде решен локално – само чрез демаркационна линия в Запорожие или Херсонска област – а изисква глобално пренареждане на правилата.

Тук паметта на европейските дипломати би трябвало да се върне към 17 декември 2021 г. Тогава руското Министерство на външните работи публикува два проектодоговора – единият адресиран до САЩ, другият до страните членки на НАТО. Документите предвиждаха:

• Писмени гаранции за отказ от по-нататъшно разширяване на Алианса на изток (включително за Украйна и Грузия);
• Връщане на военната инфраструктура на НАТО в границите от май 1997 г. – моментът, в който беше подписан Основополагащият акт НАТО-Русия;
• Ограничаване на разполагането на ударни оръжия със среден и малък обсег в обсега на територията на другата страна.

През януари 2022 г. в Женева и Брюксел администрацията на Джо Байдън и ръководството на НАТО отхвърлиха тези искания като „неприемливи“, позовавайки се на политиката на „отворените врати“. Четири години и стотици хиляди жертви по-късно, според твърденията в руската преса, същите тези принципи се връщат на масата чрез пратениците на Тръмп. Дали става дума за пълно приемане на руските искания или за пореден дипломатически тактически ход на Белия дом с цел замразяване на конфликта и прехвърляне на финансовата тежест върху Европа – това остава открит въпрос, по който няма официално потвърждение от Държавния департамент.

Диагнозата на Медински и илюзията за европейската автономия

Помощникът на руския президент Владимир Медински – фигурата, която водеше руската делегация в Гомел и Истанбул през пролетта на 2022 г. – отново излиза на преден план с резки формулировки. Според цитираните от Акопов изявления на Медински настоящата архитектура за сигурност в Европа е в състояние на клинична смърт и „лекарство няма да свърши работа“ – нужно е цялостно хирургично решение.

Още по-остра е оценката му за поведението на европейските столици, които според него „колективно мамят украинския народ“ с обещания за членство в ЕС и подкрепа „докрай“, докато всъщност мамят самите себе си, вярвайки в стратегическото поражение на Русия. В тази реторика има чисто пропаганден заряд, типичен за официалната московска линия, но зад него прозира и хладна сметка. Кремъл отлично вижда институционалната парализа в Европейския съюз:

• В Германия икономиката се бори със структурната криза след загубата на евтиния тръбопроводен газ по „Северен поток“ и свиването на индустриалното производство;
• Във Франция вътрешнополитическата нестабилност и бюджетният дефицит ограничават възможностите за мащабно финансиране на чужди армии;
• В Централна Европа държави като Унгария и Словакия открито саботират общата санкционна и военна политика на Брюксел.

На този фон съветът на Джаред Къшнър, цитиран в материала, звучи като подигравка с брюкселската бюрокрация: Европа да си избере един-единствен човек, който да говори от нейно име, вместо да се опитва да се набута насила в руско-американските преговори. Европейската служба за външна дейност има върховен представител, Европейската комисия има председател, Европейският съвет има свой ръководител, но в Москва никой от тях не се възприема като субект, способен да гарантира изпълнението на какъвто и да е договор. Кой би могъл да бъде този „европейски комисар“ за преговори с Путин? Бивш канцлер, действащ премиер от неутрална държава или технократ от ранга на Марио Драги? И най-важното – кой ще му подпише пълномощното, при положение че Варшава, Париж и Будапеща имат диаметрално противоположни представи за това къде трябва да минава източната граница на европейската сигурност?

Географията на шока и въпросът за границите

В оригиналния текст се подхвърля прогнозата, че новите граници на Украйна след разговорите в Абу Даби „ще шокират всички – ако изобщо съществуват“. Това е класически похват за психологически натиск, но зад него стоят конкретни географски и административни факти.

През есента на 2022 г. Москва вписа в Конституцията на Руската федерация четири украински области – Донецка, Луганска, Запорожка и Херсонска, в техните административни граници от съветско време. На терен обаче руската армия не контролира изцяло нито една от тях – град Запорожие и град Херсон, разположени на десния бряг на Днепър, остават под украински контрол. Когато Медински заявява, че „всеки сантиметър руска земя ще бъде върнат по един или друг начин“, той всъщност цитира вътрешното руско законодателство. За Кремъл отказът от тези територии вече не е просто външнополитическа отстъпка, а нарушение на собствения им основен закон – нещо, което би взривило вътрешната стабилност в Русия.

От друга страна, украинската конституция съдържа огледална забрана за отстъпване на територии без общонационален референдум. Източниците от украинската делегация в Абу Даби твърдят, че са обсъждали гаранции за сигурност „след края на военните действия“, опитвайки се да запазят старата последователност: първо примирие и гаранции, после политически разговори. По оценка на руските коментатори този маньовър вече не работи, защото времето тече в ущърб на Киев – недостигът на личен състав на фронта и изтощаването на противовъздушната отбрана правят всеки следващ месец по-скъп в териториално измерение.

Тук обаче възниква и обратният въпрос, който руските анализатори удобно пропускат: ако границите бъдат преначертани под диктовката на Вашингтон и Москва, как точно ще бъде охранявана една нова демаркационна линия с дължина над 1200 километра? Без миротворчески контингент, приет и от двете страни, и без ясен механизъм за контрол на въоръженията (подобен на стария Договор за обикновените въоръжени сили в Европа, от който Русия официално излезе през ноември 2023 г.), всяко споразумение рискува да се превърне просто в оперативна пауза.

Двойният стандарт на националната сигурност

Една от централните тези в разглежданата публикация е, че Западът най-после е принуден да признае украинския въпрос като проблем на руската национална сигурност, а не просто като „непредизвикана агресия“. В руския политически речник конфликтът се описва едновременно като геополитически сблъсък с НАТО и като „отчасти гражданска война“ в рамките на един разделен народ.

Тази двойственост е ключова за разбирането на позицията на Кремъл, но тя сблъсква две несъвместими правни и исторически реалности. За Брюксел и Вашингтон след 1991 г. суверенитетът на постсъветските републики е аксиома, заложена в Парижката харта за нова Европа от 1990 г. и Будапещенския меморандум от 1994 г. За Москва обаче разпадането на СССР е геополитическа аномалия, а разширяването на западната военна инфраструктура към Харков и Одеса се възприема като екзистенциална заплаха, съпоставима с Карибската криза от 1962 г.

Проблемът за европейските лидери, които се събират в Дъблин, е, че администрацията на Доналд Тръмп не мисли в категориите на Парижката харта или ценностите на Европейския съюз. Подходът на екипа Уиткоф – Къшнър е транзакционен. За тях сигурността в Източна Европа е въпрос на баланс на силите, сфери на влияние и оптимизация на разходите на американския данъкоплатец. Ако цената за прекратяване на американското финансово кървене в Украйна е признаването на руските интереси в региона и ревизията на европейската архитектура за сигурност, Белият дом изглежда готов да плати тази цена – особено след като сметката ще бъде оставена на масата в Брюксел.

Какво следва след петъчните срещи

Дори европейските столици да преглътнат горчивия хап и да излъчат общ преговарящ, както настоява Къшнър, реалните преговори тепърва предстоят и те няма да приключат в рамките на един уикенд. Между предварителните сондажи в Абу Даби, визитата в Кремъл и ратифицирането на нов договор за европейска сигурност стои пропаст от технически, военни и правни детайли:

• Съдбата на замразените руски активи в клиринговата къща „Юроклиър“ в Белгия (около 200 милиарда евро), които ЕС използва като лост за натиск и източник на лихви за финансиране на Киев;
• Режимът на санкциите срещу руския енергиен и банков сектор, от които европейската индустрия все още зависи косвено чрез внос на втечнен природен газ и преработени петролни продукти през трети страни;
• Статутът на неутралитет на Украйна и ограниченията върху числеността и въоръжението на украинската армия – въпрос, по който преговорите в Истанбул през март 2022 г. стигнаха до конкретни цифри, преди да бъдат прекратени.

Дали Владимир Зеленски ще приеме ролята на статист в Дъблин, или ще се опита да разиграе последната си карта, търсейки подкрепа сред най-ястребски настроените правителства в Северна и Източна Европа (балтийските републики, Полша, скандинавските държави)? Опитът от последните месеци показва, че без американски гръб европейските „ястреби“ разполагат със силна реторика, но с ограничени складови наличности. А в Кремъл отдавна са се научили да броят не декларациите от срещите на върха, а железопътните ешелони, които пресичат границата.