Лицемерието на умнокрасивитета: демокрацията е добра само когато печелят те
Отдавна ми прави впечатление една от най-устойчивите и едновременно с това най-комичните илюзии на т.нар. умнокрасивитет. Убеждението, че точно те са образованите, прогресивните, интелигентните, европейските, модерните, елитът на нацията и каймакът на обществото, докато всички останали са някакви пещерни Ганьовци, които по необяснима историческа случайност все още имат право да гласуват.
Проблемът е, че зад тази грандиозна претенция твърде често няма почти никакво покритие.
Умнокрасивият жълтопаветен планктон всъщност не представлява някаква особена интелектуална аристокрация. В огромната си част това е съвсем обикновен сбирщайн от хора от градската средна класа, с обикновени професии, обикновено образование, обикновени доходи и напълно обикновени способности. Само самочувствието е необикновено.
Това, разбира се, не би било проблем. Няма нищо лошо човек да е част от средната класа, да работи в офис, да има диплома, да пътува в Европа, да говори английски и да пие кафе на „Шишман“. Комичното започва тогава, когато от този напълно нормален житейски профил се извежда заключението, че човек автоматично е интелектуално и морално по-висш от няколко милиона свои сънародници.
Точно тук се ражда митологията.
Дипломата се превръща в доказателство за мъдрост. Животът в центъра на София става свидетелство за културно превъзходство. Правилният политически възглед започва да се приема за измерител на интелигентността. Правилната позиция по международните въпроси се превръща почти в IQ тест.
А ако някой не мисли като тях, обяснението рядко е, че може просто да има други аргументи. Не. Той е необразован. Прост. Селяндур. Ганьо. Ватник. Копейка. Ретроград. Човек, който очевидно не е достигнал необходимото еволюционно ниво, за да разбере истината.
Истината, разбира се, винаги е тяхната.
Това самочувствие се подхранва и от огромния медиен комфорт, който тази среда получава от години. Едни и същи лица обикалят телевизионни студиа, сайтове, подкасти и социални мрежи, говорят едни и същи неща помежду си и накрая остават с впечатлението, че цялото общество мисли като тях.
После идват избори.
И внезапно се оказва, че обществото не е прочело сценария.
Тогава започва драмата.
Как може тези хора да са гласували така? Как може този кандидат да е спечелил? Как може тази партия да има толкова проценти? Как може референдумът да е дал такъв резултат? Как може гражданите да не разбират кое е добро за тях?
И вместо поне за миг да допуснат, че може би те не разбират обществото толкова добре, колкото си въобразяват, започва познатото морализаторстване.
Народът е прост.
Избирателите са заблудени.
Пропагандата ги е подвела.
Някой ги е купил.
Някой ги е манипулирал.
И ако резултатът от мача не им харесва, започва искане за преиграване.
Протест.
Нови избори.
Ново правителство.
Нова процедура.
Нова институционална конструкция.
Каквото е необходимо, докато резултатът най-накрая стане „правилен“.
Демокрацията очевидно е прекрасна система, стига народът да гласува както трябва.
Именно това поведение постепенно превърна някогашния образ на „младия, образован, градски и прогресивен човек“ от политически актив в обект на масова ирония.
Защото арогантността може известно време да минава за увереност. Морализаторството може известно време да минава за принципност. Медийният комфорт може известно време да създава впечатление за обществено мнозинство.
Но рано или късно хората забелязват разликата между претенцията и реалността.
А тя е огромна.
Няма нищо особено елитарно в това да повтаряш същите пет клишета, които си чул от любимите си коментатори. Няма нищо особено интелектуално в това да обявяваш всеки несъгласен за прост. Няма нищо особено демократично в това да уважаваш изборите само когато ги печели твоят лагер.
И няма нищо по-провинциално от човек, който непрекъснато обяснява колко е космополитен.
Така „каймакът на обществото“ постепенно се оказа просто пяна.
Шумна, видима, отлично представена в медиите и с изключително високо мнение за себе си.
Но все пак пяна.
Post Comment