Лошият въпрос към Урсула и суверенитетът на България

Резултатите от последните избори у нас предизвикаха истински политически трусове и „стомашни киселини“ сред върхушката в Брюксел. Вълната от медийни атаки срещу президента Радев разкрива паниката на еврочиновниците пред един нов тип лидерство, което не се вписва в досегашните схеми на безропотно подчинение и слугинаж.

Резултатът от протеклите избори създаде, ако мога да се изразя алегорично, стомашни киселини сред брюкселските ни велможи. Това проличава от сипещите се във всевъзможни медии кофи с помия по главата на Радев, обвинявайки го в какво ли не – че е троянският кон на Путин, че предстои той да довърши онова, което започна Орбан и да разбие Европейския съюз, че спекулирайки със същността си на американски генерал и проруски възпитаник ще създаде дисбаланс в цялостната европейска конструкция. Която между впрочем и без нашия Радев едва се крепи в момента. Същината на проблема е свързан най-вече с един неудобен въпрос, който Урсула фон дер Лайен очаква да й бъде зададен при нейната първа среща с новия ни министър-председател. Тя като безспорно умел политик вече е изучила прилежно победителя в изборите. Усетила е, че времената на послушковците като Гюров явно са отминали, че може би новото лице на страната ни няма да е съвсем местна проекция на Орбан или няма да е точно партньор на Фицо с неговите антиукраински дела.

Избраникът на България вечe достатъчно ясно е подсказал, че има свое, пробългарско виждане по политическите въпроси. И то съответства на същността му като човек, който е от съвсем друго тесто влязъл в политиката. Той не е бил първоначално възпитаник на Сорос, нито е бил представител на антикомунистическата опозиция, нито е бил надеждата на прогресивните маси, сменящи предишната тоталитарна власт в България. Той – и с това ще трябва всички да се съобразят – е дошъл от въоръжените сили на България. Човек е с военна подготовка, който притежава необходимите компетенции по планиране на своите стратегически ходове, за което е добил достатъчно грамотност в академиите, които е посещавал и в служебните си времена, когато е общувал с широка палитра от военни специалисти, наши и чужди, в това число обявени за врагове и за партньори. Точно такъв човек е способен да зададе лошия въпрос на Урсула. Оня въпрос, който априори не предполага отговор, който да защити самоубийствената стратегия на брюкселските политици, насочена към съсипване на Европа, прекарвайки я както през военен конфликт така и в икономическа криза. Въпросът, който трябва да защити нашия континент по начин, по който от слугуваща на великите сили формация, да се превърне във водеща конфигурация със собствено виждане и политика по всички проблеми на света и най-вече отчитаща интересите на своите граждани.

Националният суверенитет не е враждебна пропаганда. Това е политика, която ще става все по-привлекателна и приемлива за много от народите на Европейския съюз, дълго заблуждавани, че само и единствено под чадъра на Брюксел ще прогресират и ще благоденстват. Въпросът за националния суверенитет буквално пречупва безалтернативната позиция на Европейския съюз, която доскоро ни беше вменена за служебно изпълнение, за морален стожер, за политика, която не подлежи на друго тълкование. Неслучайно президентът Радев, още в това си качество, многократно е повтарял, че това, което се върши в момента от Европейския съюз по отношение на военния конфликт в Украйна, не може да бъде оправдано с някакъв си морален сертификат за адекватност към определена страна или като политическо схващане за ценностна система. Една политика, при която брюкселските ни водачи насилствено ни карат да си затваряме очите, за да не забележим, че фатално се е сгромолясала през последните години.

Лошите американци още преди две години, от Мюнхен насам, обърнаха внимание на брюкселци, че това, което правят, е всичко, но не и грижа за собствените си граждани. Е, да, в момента САЩ вече стана почти враг на Европейския съюз, членството в НАТО може и да е въпрос на време, но това не променя правилността на позицията, която американската администрация още тогава чрез Ванс, а по-късно и с изказването на Рубио беше заявена. Почесоха се европейските ни политици като от внезапно нападнал ги сърбеж, но реални промени в това отношение не се получиха. Освен, разбира се, яростната атака срещу Орбан. Какви празненства бяха, когато падна от власт. И какво от това – някой явно е забравил, че в Унгария има вкоренено надълбоко национално чувство за суверенитет и, ако не Орбан, който и да е друг застанал начело, ако иска да оцелее, ще трябва да се съобразява с това.

И ето сега България. Тук трябва да се върнем към оня лош въпрос, който предстои новият министър председател на България да зададе на председателката на комисията и на председателя на Европейския парламент. Честно и откровено от името на България да ги запита, ние във война ли сме с Русия или не сме? Такъв въпрос може да зададе само човек, който е военен по образование и по професия, защото много точно владее периметъра на определението, какво означава да сме в състояние на война и да не сме. След като изтърпи възмутеното мълчание от ответната страна, би следвало задаващият въпроса да продължи разсъжденията си като уточни, че явно не сме във война, защото няма документално, политическо и административно решение, което да потвърди факта. Тогава, вероятно ще завърши той мисълта си, като не сме във война със Русия, защо трябва да мръзнем, мизерстваме и бедстваме и да нямаме възможност да търгуваме с тази страна? Защо тя трябва да е вражеска страна за нас, след като тя има проблеми с Украйна и Украйна има проблеми с нея? Ние подкрепяме Украйна политически, с оръжие, но ние не сме участници във военния конфликт и това не ни прави враждуваща страна срещу Русия. Ерго, това не може да ни забрани да поддържаме нормални отношения с нея. Какви прости неща, нали, стига глухите и кьоравите да чуят.

Когато все пак се надигне воят, нашият новоизбран министър председател почти съм сигурен, че просто ще цитира нещо, което нашата история му е дала за употреба. А именно политиката на цар Борис 3-ти, който по време на Втората световна война в качеството си на партньор на хитлеристка Германия издържа на напора на Хитлер, но не допусна да се скъсат дипломатическите отношения с Русия. Това царят ни го остави като наследство, което спечели на страната ни положението формално да бъдем обявени за окупирана страна, но още на третия ден да бъдем приети като партньори в антихитлеристката коалиция. А с кръвта на над 30,000 загинали българи в битката срещу фашизма да защитим честта си. Този исторически опит идва на ръка, както се казва, на човек като Радев, който е също офицер като цар Борис. Той обаче няма как да е цар, но затова пък е автентичен българин.

Лошия въпрос по всяка вероятност Урсула си знае, че предстои да чуе. Дано да се е подготвила с отговора, защото напреде й няма да е Гюров, Желязков или Борисов, а генерал Радев.