Маестрото, чието пиано остана без своя стопанин

На 21 октомври 1971 година внезапно умира Йосиф Цанков – композиторът, оставил след себе си стотици мелодии, превърнали се в част от музикалната памет на България. Малко преди да навърши 60 години, той си отива в съня си, а на пианото му остава недовършена партитура на песента „Вместо сбогом“. Днес, 55 години след смъртта му, музиката му продължава да звучи, но историята за неговата стая в „Балкантон“ напомня колко лесно могат да бъдат заличени следите на хората, създали културната история на страната.

Наричат го Йожи, патриарх на българската популярна музика и един от основоположниците на родния шлагер. Той е от онези композитори, чиито произведения надживяват времето, в което са създадени. Песните му се пеят от едни от най-големите български изпълнители, а мелодиите му носят едновременно елегантността на стария градски шлагер и свежестта на модерната за своето време забавна музика.

Йосиф Цанков е роден на 7 ноември 1911 година в Русе в семейство, в което се говорели френски, немски и английски. Още шестгодишен започва да учи пиано, а музиката бързо се превръща в естествена част от живота му. Според биографичните сведения първата си композиция създава едва на 11 години. Въпреки очевидния му талант обаче семейството има други очаквания за бъдещето му.

Той учи в престижния Робърт колеж в Цариград, а след завръщането си в България завършва Първа мъжка гимназия в София. По настояване на баща си записва право в Софийския университет. Юридическото образование обаче не успява да го откъсне от музиката. Още като студент, през 1930 година, създава песента „Ела с мен в Хавай“ и постепенно започва да изгражда собствен почерк като композитор.

Интересите му далеч не се ограничават до музикалното творчество. Цанков се увлича по баскетбола и е сред основателите на спортния клуб АС’23. Занимава се и с бизнес, като е представител на германската компания „Осрам“ и участва в управлението на предприятие за грамофонни плочи. Този широк кръг от интереси говори за човек, който не се побира лесно в една професионална рамка. Но именно музиката се оказва неговото истинско призвание.

През 30-те години Цанков започва да се утвърждава като автор на песни, оперети и танцова музика. Работи и като главен композитор на театър „Одеон“ в София между 1937 и 1941 година. Създава валсове, танга, фокстроти и румби, като умело съчетава различни музикални влияния. Той разбира, че популярната песен не е непременно нещо лековато или преходно. В нея могат да се съчетаят мелодичност, емоция и професионално майсторство, които да я превърнат в любима на поколения слушатели.

Втората световна война носи тежък удар върху творчеството му. При бомбардировките над София изгарят голяма част от партитурите на създадените от него произведения. За един композитор това означава загуба не само на хартия и ноти, а и на години труд, идеи и музикални замисли. Въпреки това Цанков продължава напред и постепенно се превръща в една от най-значимите фигури в българската музикална култура.

През 1951 година започва работа в „Балкантон“ като отговорен редактор в музикалната редакция. Това е период, в който звукозаписната индустрия играе изключително важна роля за разпространението на музиката. Грамофонните плочи достигат до домовете на хиляди семейства, а радиото превръща песните в част от ежедневието. Именно в тази среда талантът на Цанков намира ново поле за изява.

Той създава над 500 произведения в различни жанрове – от оперети и инструментална музика до песни за театъра, киното и естрадната сцена. Но най-голямата му сила се проявява в мелодиите, които успяват да докоснат широката публика. Цанков притежава рядкото умение да създава песни, които звучат едновременно достъпно и изискано. В тях има романтика, лиричност и онази особена мелодичност, която кара слушателя да запомни музиката още след първото чуване.

Сред най-известните му произведения е „Керванът“, около която през годините се разпространяват различни истории. Една от тях гласи, че мелодията била излъчвана по Би Би Си по време на войната по желание на британски и американски войници, сражаващи се в Северна Африка. Тази версия обаче не е надеждно потвърдена и често се свързва с объркване между композицията на Цанков и едноименната джаз пиеса „Caravan“ на Хуан Тисол, популяризирана от оркестъра на Дюк Елингтън. Независимо от легендите, „Керванът“ остава показателен пример за интереса на композитора към ориенталските звучности и международните музикални влияния.

През 60-те години творчеството му достига особена зрялост. Това е времето на някои от най-обичаните му песни, създадени в сътрудничество с поетите Димитър Василев и Димитър Точев и изпълнени от звезди като Маргрет Николова, Георги Кордов, Лили Иванова и Паша Христова. Сред заглавията, останали в музикалната памет, са „Песен моя, обич моя“, „Море на младостта“ и „Любовта на юнгата“.

Особено показателна е историята на „Песен моя, обич моя“ по текст на Димитър Василев. През 1967 година песента е посрещната с голямо одобрение от публиката на конкурса за българска популярна песен, но не получава голямата награда. Две години по-късно подобна съдба има и „Море на младостта“, изпълнена от Лили Иванова. Днес тези песни са част от наследството на българската естрада и доказват, че признанието на публиката невинаги съвпада с решенията на журитата.

Цанков има принос и към развитието на фестивалната култура у нас. Неговата музика е част от историята на конкурса „Песни за българското Черноморие“, чието първо издание се провежда през 1965 година в Слънчев бряг, а две години по-късно форумът получава името „Златният Орфей“. Конкурсът постепенно се превръща в една от най-значимите сцени за българската популярна музика и дава възможност на композитори и изпълнители да достигат до широка публика.

Но зад успехите и мелодиите, които звучат от радиото и грамофона, стои човек, за когото музиката е ежедневен труд. В „Балкантон“ Цанков прекарва голяма част от професионалния си живот. Там работи, пише, обсъжда записи и създава произведения, които по-късно ще бъдат изпълнявани от едни от най-популярните български певци. Стаята му се превръща в негово работно пространство – място, свързано не само с професията, но и с личния му свят.

На 21 октомври 1971 година животът му приключва внезапно. Йосиф Цанков умира в съня си, малко преди да навърши 60 години. На пианото му е открита недовършена партитура на песента „Вместо сбогом“ по текст на Захари Петров. Самото заглавие звучи почти символично, макар никой да не може да знае какво е мислел композиторът в последните часове от живота си. Музиката, върху която е работил, остава като последна следа от творческия му свят.

Десетилетия след смъртта му стаята в „Балкантон“ продължава да пази спомена за своя обитател. По разкази на хора, познавали това място, тя дълго време била съхранявана почти непокътната. На закачалката стояла табела с името на Йосиф Цанков, а дръжката на вратата, ключът за осветлението и останалите дребни детайли изглеждали така, сякаш композиторът всеки момент ще се върне на работа.

Вътре се намирали мебелите и вещите, които той използвал приживе. Сред тях било и черно, масивно пиано – предмет, който трудно можел да бъде възприет просто като стара мебел. То било част от пространството, в което един от най-значимите български композитори е създавал музиката си. Според разказа за съдбата на стаята тя се запазила в този вид до 2021 година, когато започнало разчистването й след идването на новите собственици на „Балкантон“.

Първо било изнесено пианото. Тъй като било тежко и трудно за преместване, а очевидно не се намерил и кой да поеме разходите за хамали, инструментът бил оставен в коридор. След това били изхвърлени мебелите и документацията. Така мястото, което десетилетия наред пазело материални следи от живота и работата на Йосиф Цанков, постепенно изгубило своя облик.

Трудно е да се измери какво точно е било изгубено при това разчистване. Старите мебели сами по себе си може да нямат голяма материална стойност, но в подобна стая значението им е друго. Те разказват за всекидневието на твореца, за начина, по който е работил, и за средата, в която са се раждали мелодиите му. А документацията би могла да съдържа бележки, партитури, работни варианти и други свидетелства за творческия процес – материали, които трудно могат да бъдат възстановени, ако веднъж бъдат унищожени.

Историята за стаята на Йосиф Цанков поставя и по-широк въпрос: какво правим с паметта за хората, създали културното наследство на България? Не е необходимо всяко старо бюро или пиано да се превръща в музейна ценност. Но когато става дума за работното място на композитор, оставил над 500 произведения и оказал огромно влияние върху развитието на популярната ни музика, подобно пространство заслужава поне внимателна оценка, преди да бъде разчистено.

Днес песните на Йосиф Цанков продължават да живеят независимо от съдбата на стаята му. Те се изпълняват, преоткриват се от нови поколения и напомнят за времето, когато българската естрада изгражда своя собствен облик. Неговите мелодии са преживели политически промени, смяна на поколенията и изчезването на средата, в която са били създадени.

Може би именно това е най-голямото признание за един композитор – произведенията му да продължават да вълнуват хората и след като самият той вече не е сред тях. Но има нещо тъжно в мисълта, че докато песните му остават живи, стаята, в която е работил, и предметите, които са го заобикаляли, може да са изгубени завинаги.

На 21 октомври 1971 година Йосиф Цанков си отива, оставяйки след себе си недовършена песен, озаглавена „Вместо сбогом“. Петдесет и пет години по-късно това заглавие звучи като последен музикален жест от човек, чието творчество продължава да бъде част от българската памет. А историята на черното пиано, захвърлено в коридор, напомня, че понякога не само хората си отиват – изчезват и следите, които са оставили след себе си.