Маркс, дългът и предизвикателствата пред едно ляво правителство през 2027 г.

Дълговете

През февруари 1848 г.
революцията сваля монархията и
провъзгласява републиката. Но Временното
правителство, загрижено да успокои
кредиторите, избира да запази финансовите
задължения на държавата,
да запази интересите на буржоазията в
ущърб на народните стремления.
В книгата си „Класовaтa борбa във Франция“
Маркс анализира това противоречие и
показва как властта,
подчинена
на парите,
допринася за провала на революционните
надежди. Този анализ остава напълно
актуален
с наближаването
на 2027 г.

През 1848 г.
новото
правителство
се стреми да успокои кредиторите на
монархията.
„Временното
правителство искаше да лиши Републиката
от антибуржоазния ѝ облик. Следователно,
то трябваше, на първо място, да осигури
разменната стойност на тази нова форма
на държава, нейната пазарна стойност.
С текущата пазарна цена на Републиката,
частният кредит непременно се възстановява.

За да разсее дори
съмнението, че не желае или не е в
състояние да изпълни задълженията,
наследени
му от монархията, за да възстанови
доверието в буржоазния морал и
платежоспособността на републиката,
Временното правителство прибегна до
едно
фанфаронство – и детинско,
и недостойно. Преди падежа
то удовлетвори
кредиторите на държавата ведно
с лихвите
от 5%, 4,5% и 4%. Внезапно се пробуди буржоазното
самочувствие
и
увереността на капиталистите, когато
видяха бързината,
с която се купуваше доверието им.

Разбира се,
финансовите проблеми на Временното
правителство не се
облекчиха
от този драматичен обрат, който го лиши
от налични парични средства. Вече не бе
възможно да се скрият финансовите
затруднения:
долната средна класа, служителите и
работниците трябваше
да платят
сметката за неприятната изненада, която
облагодетелства
кредиторите.
Спестяванията
над 100 франка бяха обявени за невъзстановими,
сумите,
депозирани в спестовните банки, бяха
конфискувани с декрет и превърнати в
невъзстановим държавен дълг. Долната
средна класа
– вече
доведена до бедност, бе разгневена. След
като получиха държавни облигации вместо
спестените
си пари,
те бяха принудени да ги продадат на
фондовата борса.“

Цитатът
от Маркс,
който приведохме,
започва
с категоричната
констатация:
„Публичният
и частният кредит са икономическият
термометър, с който се
измерва
интензивността на всяка
революция“,
преди да добави: „Доколкото
той
[публичният и частният дълг] намалява,
с
толкова
се увеличава пламенният гняв
и творческата сила на революцията.“¹

Правителството
принуждава
работническата класа да плаща дълга

Цитираният
пасаж от
Маркс подчертава фундаментално
противоречие, с което се сблъсква
правителство, родено от народна революция:
вместо да се облегне
на движението, което го е довело на власт
и да скъса
с привилегиите на управляващите класи,
то се стреми да ги успокои и да защити
техните интереси. Именно това направи
Временното правителство на Френската
република през 1848 г.

Монархията току-що
е свалена. Новото правителство се
възползва от политическата легитимност,
предоставена му от Февруарската
революция. Вместо
да постави под въпрос финансовите
задължения, наследени от монархическия
режим и да започне дебат за нелегитимността
на натрупаните дългове, то побърза да
успокои
кредиторите, че нямат от какво да се
страхуват. Маркс
подчертава стремежа
на правителството да плати лихвата по
дълга дори преди законоустановения му
падеж. Това не бе просто въпрос за
спазване на финансов ангажимент: ставаше
дума за възстановяване доверието на
новия политически ред спрямо
финансовата
буржоазия,
да я
успокои, че
Републиката няма да постави под въпрос
нейните
претенции.

Маркс описва тази
операция като опит за повишаване
„борсовата стойност“ на Републиката.
Новият режим иска да демонстрира своята
респектабилност към
капитала.
С други думи, въпреки че революцията
току-що бе
свалила монархията, правителството се
стреми да получи признание
от класите,
чиито привилегии е можело и е трябвало
да оспори. По този начин продължаващото
обслужване на дълга се превръща в начин
да се увери буржоазията в непрекъснатостта
на нейните интереси, независимо
от промяната
на политическия режим.

Но тази политика на
помирение има социална цена. След като
е мобилизирало наличните си ресурси,
за да изплати преди
крайния срок
дължимите лихви на кредиторите,
правителството
се оказва
в още по-трудно финансово положение. И
след това
принуждава
дребната буржоазия, служителите и
работниците да поемат разходите на
тази политика, като ограничава възможността
за теглене на суми, депозирани в
спестовните
банки. Маркс
подчертава контраста: кредиторите на
държавата са успокоени, докато дребните
спестители са ощетени. По този начин
Републиката обърна
срещу себе си на част от онези, които
съставляват нейната социална база.

Политическият урок
от
тази манипулация е
от съществено значение. В стремежа си
да избегне конфронтация с господстващите
класи, правителството
предприема
мерки, които вредят на работническата
класа и подкопават подкрепата, от която
се ползва. Следователно балансирането
не гарантира политическа стабилност.
Напротив, то отслабва
правителството, като го откъсва
от социалните сили, които направиха
възможна победата му.

Примерът от 1848 г.
ни подканва да зададем въпрос, който
остава актуален и днес: може ли едно
правителство, доведено на власт чрез
силна народна мобилизация, действително
да трансформира обществото, ако откаже
да оспори финансовите ангажименти и
привилегии, наследени от предишния
режим? Въпросът
за държавния дълг е от основно значение
тук. Преди да се разгледа неговото
плащане като нематериално задължение,
е необходимо да се проучат условията,
при които е сключен, да се идентифицират
тези, които са се възползвали от него,
и социалните категории, които действително
понасят разходите.

Маркс ни подканва
да разберем, че публичният дълг не е
чисто счетоводен въпрос. Той включва
борба за власт между социалните класи.
Изборът за защита на кредиторите не е
неутрален: той отразява
политическата
ориентация. През 1848 г. Временното
правителство предпочита
да даде гаранции на финансовата буржоазия,
вместо да приложи политика на разрив с
интересите на стария режим. Този опит
демонстрира рисковете от политическа
революция, която не поставя под въпрос
икономическите и социалните отношения,
върху които се е основавала свалената
власт.
За сравнение
– държавният
дълг
и истината
за дефицита и контрабюджета от 2027 г.²

Маркс осъжда
капитулацията на Временното правителство

„Пряко заплашена
от Февруарската революция, не само за
своето господство, но и за
самото си съществуване, Националната
банка
се заема да дискредитира републиката
от самото начало, като затваря кредита.
Внезапно тя осъжда всякакъв кредит на
банкери, производители и търговци.
Тъй като
тази маневра не провокира незабавна
контрареволюция, тя непременно има
последици за самата банка. Капиталистите
изтеглиха парите, които бяха депозирали
в трезорите ѝ. Притежателите на банкноти
се втурнаха към гишетата ѝ, за да ги
обменят за злато и сребро.³

Какво можеше и
трябваше да направи правителството

„Временното
правителство –
без да
прибягва до насилие,
по законен начин можеше
да доведе
банката до фалит; то трябваше само да
заеме пасивно отношение и да остави
банката на произвола на съдбата. Фалитът
на банката би бил като потоп, който за
миг би
отнесъл
от френската
земя финансовата аристокрация
–
най-могъщия и опасен враг на републиката,
златния пиедестал на Юлската монархия.
След като банката фалира, буржоазията
сама щеше да бъде принудена да разгледа
създаването на национална банка от
правителството и подчиняването на
националния кредит на националния
контрол като последен, отчаян опит за
спасение.“ ⁴

Какво обаче
направи?

„Временното
правителство, напротив, обяви
банкнотите за
законно
платежно средство. Справи се добре.
Трансформира всички провинциални банки
в клонове на Френската банка, което ѝ
позволи да разшири мрежата си в цялата
страна. По-късно заложи държавните гори
като обезпечение за заема, който сключи
с банката.
По този начин Февруарската революция
директно консолидира и разшири банковата
система, която трябваше да срине.

Междувременно
Временното правителство се гърчеше под
кошмара на нарастващия дефицит. Призивите
му за патриотични жертви бяха напразни.
Само работниците му предлагаха милостиня.
Необходима беше героична мярка: налагане
на нов данък. Но кого да обложи
с данъци? Ястребите на фондовата борса,
банковите
крале, кредиторите на държавата,
рентиерите, индустриалците? Това едва
ли щеше
да
бъде начин
да направи Републиката приемлива за
буржоазията. От една страна, това
застрашаваше кредита на държавата и
този на търговията, които
– от
друга страна, се опитваха да купят с
цената на такива големи жертви, такива
големи унижения. Но някой трябваше да
плати цената. Кой бе пожертван в
интерес на
буржоазния кредит? Добрият
Жак –
селянинът.

Временното
правителство установи допълнителен
данък от 45 сантима
на франк върху съществуващите четири
преки данъци.
Правителствената преса се опита да
убеди парижкия пролетариат, че този
данък ще засегне предимно едрите
земевладелци, тези, които притежаваха
милиарди франкове, предоставени от
Реставрацията
на монархията (след
поражението на Наполеон, бел. пр.).
Но в действителност данъкът удари преди
всичко селяните, тоест огромното
мнозинство от френския народ. Именно
селяните трябваше да платят цената на
Февруарската революция; именно от тях
контрареволюцията изтегли основния си
контингент. Данъкът от 45 цента бе въпрос
на живот или смърт за френския селянин;
и
се
превърна във въпрос на живот или смърт
за Републиката. За френския селянин
Републиката стана
синоним на данък от 45 цента, а в парижкия
пролетариат той виждаше прахосник,
който се забавляваше за негова сметка.

Докато Френската
революция от 1789 г. започна с освобождаване
на селяните от феодални задължения,
революцията от 1848 г. наложи
нов данък върху селското население, за
да защити капитала и да осигури
функционирането на собствения
си държавен
апарат.“
⁵

Маркс отново сочи
какво е трябвало
да направи правителството

„Единственият
начин Временното правителство да избегне
всички тези неудобства и да извади
държавата от стария ѝ курс беше да обяви
държавата за фалит. (…)
Признавайки
дълговете, които старото буржоазно
общество е натрупало към държавата,
Временното правителство се поставя
в
негова
услуга.
То се превърна в смутен длъжник на
буржоазното общество, вместо да се
представи като заплашителен кредитор
за
революционно
събиране на
дълговете,
датиращи от години. То трябваше да
консолидира колебливите буржоазни
отношения, за да изпълни задължения,
които могат да бъдат изпълнени само в
рамките на тези отношения. Кредитът
стана условие за самото
съществуване
на правителството,
а отстъпките и обещанията, направени
на пролетариата, се превърнаха във
вериги, които
трябваше да бъдат разскъсани.
Освобождението на работниците
– дори
само като фраза, се превърна в непоносима
пречка
за новата
република, защото бе постоянна
опасност срещу възстановяване на
кредита, който се основаваше
на непрекъснатото и непроменимо
признаване на съществуващите класови
икономически
отношения.
Следователно трябваше
да се сложи край на работниците.“⁶

Маркс не просто
критикува еквилибристиката
на Временното правителство от 1848 г.: той
конкретно показва какво е могло да
направи и противопоставя тази възможност
на избора,
който
всъщност е направило. Френската банка
– частна
институция, създадена при Наполеон
Бонапарт, тогава бе
стълб на властта на финансовата буржоазия.
Заплашена от Февруарската революция,
тя драстично ограничава
кредита, допринасяйки за влошаването
на икономическите затрудненя.
Според
Маркс Временното правителство е можело
да фалира банката, след което да създаде
нова
национална
банка, поставяща кредита под контрола
на нацията.
По този начин е могло
да се
атакува един от основните центрове на
властта
на финансовата буржоазия.

Правителството
обаче прави точно обратното: укрепва
Френската банка, разширява
мрежата ѝ в цялата страна и ѝ предоставя
нови гаранции. По подобен начин
– вместо да
оспори дълга, наследен от предишния
режим, правителството
се стреми
да признае
кредита на държавата и да успокои
кредиторите. За да финансира разходите
си, въвежда
допълнителен налог, който засяга
най
много
селяните. Маркс подчертава парадокса
на революцията:
вместо да накара привилегированите
класи да плащат, правителството прехвърля
част от разходите си върху по-голямата
част от населението.
И прави
радикално заключение: Временното
правителство е трябвало да обяви
държавата в несъстоятелност. Безпрекословно
приемайки
дълговете, наследени от старото общество,
то се поставя в зависимост от буржоазията.
Поддържането на кредита и успокояването
на притежателите на капитал в крайна
сметка се
оказва
предимство пред ангажиментите, поети
към работническата класа. Според
Маркс тази политика
потъпка
стремежите на работниците за еманципация,
за да възстанови доверието си
към буржоазията.

Този анализ
заслужава размисъл, когато наближаваме
2027 г. Ако след сегашното голямо социално
движение ляво правителство дойде на
власт с широка народна подкрепа, ще може
ли то да използва предоставената
му
легитимност, за да оспори привилегиите
на финансистите
и да преразгледа
дълга, наследен от предишни правителства?
Или първо ще се стреми да успокои
финансовите пазари, банките и основните
притежатели на капитал, дори ако това
означава да се откаже от част от програмата
си и да накара работническата класа да
понесе тежестта на този компромис?

Урокът на Маркс
е, че смяната на правителството не е
достатъчна, за да може
да се трансформират
властовите
отношения,
ако институциите и финансовите
зависимости,
които осигуряват господството на
привилегированите класи, се запазват.
Този анализ повдига ключов въпрос: как
би могло ляво правителство, подкрепено
от мощна народна мобилизация, да изпълнява
обещанията
си, без да проучи легитимността на
дълговете, наследени от предишни
правителства? Опитът
от 1848 г. показва как запазване интересите
на кредиторите
на държавата на всяка цена води
до жертване социалните права и народните
стремежи в полза на интересите на
финансистите.

След като
репресира
работниците, буржоазията се
прехвърля върху дребните
търговци,
като ги
предава на кредиторите
им

„Планът за данъчно
облагане на капитала, замислен от
Временното правителство и възприет от
Мишел
Гушо
(Michel Goudchaux,
банкер
и политик, министър на финансите по
време на Втората френска република,
бел. пр.) под
формата на ипотечен данък е отхвърлен
от Учредителното събрание; законът,
ограничаващ работното време до десет
часа, е отменен;
затворът за длъжници е възстановен; на
по-голямата част от френското население
– което
не е
могло
нито да чете,
нито да пише,
е било забранено да участва като
съдебни заседатели. Защо тогава
да гласуват? Изискването за гаранционен
депозит за
издаване на
вестници е възстановено, а правото на
сдружаване е ограничено.“⁷

Парижката дребна
буржоазия се опълчва
срещу собствеността и частния дълг

„През юнските дни
никой не се бори
по-фанатично за запазване на собствеността
и възстановяване на кредита от парижката
дребна буржоазия: собственици на
кафенета, ресторантьори, търговци на
вино, дребни магазинери, занаятчии и
т.н. Мобилизирайки
силите
си,
магазинерите тръгнаха срещу барикадите,
за да възстановят трафика
по
улиците
към магазините.
Но зад барикадите
бяха клиентите и длъжниците, а пред нея
– кредиторите на магазинерите. И когато
барикадите бяха преобърнати и работниците
смазани, когато магазинерите, опиянени
от победата, се втурнаха обратно към
магазините си, те откриха,
че входът
им е
барикадиран от спасител на собствеността
–
официален кредитен агент, който
заплашително
им връчва
просрочена менителница, просрочен срок,
просрочен запис на заповед.
Магазинът
е съсипан,
магазинерът
също!

Неприкосновеност
на собствеността,
нали!
Къщата,
в която живееха, не бе тяхна собственост;
магазинът, чрез
който
се
изхранваха,
не бе тяхна собственост;
стоките, които продаваха, не бяха тяхна
собственост. Нито дейността
им, нито чинията, от която ядяха, нито
леглото, на
което спяха, не им принадлежаха.
Пред
очите
им ставаше
въпрос за спасяване на това
имущество
от
собственика
на който
бе къщата;
от
банкера,
който бе сконтирал менителницата;
от
капиталиста,
отпуснал паричните аванси;
от
фабриканта,
предоставил
на тези търговци стоките си
за
продажба;
от едрия
търговец, предоставил на занаятчиите
кредит за суровини. Възстановяване на
кредита! Но веднъж консолидиран, кредитът
се утвърди като активен и ревностен
бог, именно като изхвърли от дома му
неплатежоспособния длъжник, заедно със
съпругата и децата му, предаде
предполагаемите му активи на капитала
и хвърли самия него в затвора за длъжници,
издигнат
отново върху
труповете на юнските въстаници.
Дребната
буржоазия с ужас осъзна, че се е предала
без съпротива на кредиторите си, като
е победила работниците. Фалитът им,
който хронично се проточваше от февруари
и сякаш беше игнориран, беше публично
обявен след юни.

След като основният
проблем с пролетариата бе уреден, вече
можеше
да се уреди и малката сметка с бакалина.
Номиналното
му
владение
бе оставено
на мира временно,
допреди
да бъде
хвърлен на бойното поле в името на
собствеността. В Париж размерът на
необслужваните кредити надхвърли 21
милиона франка; в провинцията
– повече от 11 милиона. Собствениците
на повече от 7000 парижки търговски имота
не бяха получили плащанията си за наем
от февруари.

Докато Националното
събрание провеждаше
разследване на политическите
дългове, датиращи от февруари, по-нисшата
средна класа поиска разследване на
гражданските
дългове до 24 февруари. Представителите
им масово
се събираха
в залата на Борсата и всеки търговец,
който можеше да докаже, че фалитът му
се дължи единствено на смущения в
търговията,
причинени от революцията, и че търговията
му
е процъфтявала
до
24 февруари, заплашваше
с
искания да
се
удължат
сроковете му
за погасяване
чрез съдебно разпореждане от търговския
съд и да се
принудят
кредиторите
да уредят
вземанията
си с
умерена лихва. Този въпрос бе
поставен на
обсъждане
в Националното събрание като предложение
за закон и под формата на приятелски
споразумения. Събранието
се
колебаеше,
когато
научи, че по същото време на портата Сен
Дени (предградие
на Париж, бел.пр.) хиляди
жени и деца на бунтовниците подготвят
петиция в полза на амнистия.
Изправена пред възкръсналия призрак
на юни, дребната буржоазия се разтрепери
и Събранието възвърна своята непримиримост.
Приятелските споразумения между кредитор
и длъжник бяха отхвърлени по същество.

След
като в Националното събрание демократичните
представители на дребната буржоазия
отдавна бяха отхвърлени от републиканските
представители на буржоазията,
парламентарният разрив придоби истинското
си буржоазно икономическо значение във
факта, когато дребната буржоазия-длъжник
бе предадена в ръцете на кредиторската
едра буржоазия. Голям брой от първите
бяха напълно разорени, докато на
останалите бе позволено да продължат
бизнеса си само при условия, които ги
превърнаха в крепостни на милостта на
капитала. На 22 август 1848 г. Националното
събрание отхвърли приятелските
споразумения. На 19 септември 1848г. – при
обявено военно положение, принц Луи
Бонапарт и затвореният във Венсен (днес
квартал на Париж, бел.пр.)
– комунистът Распай, са избрани като
представители на Париж. (…)

Излишно
е да се обяснява надълго и нашироко как
масовият фалит на парижката дребна
буржоазия имаше последици, които се
простираха далеч отвъд кръга на пряко
засегнатите и че те неизбежно отново
разтърсиха буржоазната търговия,
едновременно с обстоятелството, че
публичният дефицит се задълбочи отново
в резултат на разходите, причинени от
Юнското въстание и факта, че държавните
приходи постоянно намаляваха поради
спряното производство, намаленото
потребление и ограничения внос. Генерал
Луи-Йожен Кавеняк (получил
изпълнителни правомощия да ръководи
правителството, бел.пр.)
и Националното събрание не можаха да
прибегнат до друго средство освен до
нов заем, което ги постави още по-здраво
под игото на финансовата аристокрация.“⁸

Тук Маркс демонстрира
социалните и политическите последици
от курса, въздприет
от Временното правителство, а след това
и от Учредителното събрание. Вместо да
поддържат
революционния импулс от февруари 1848
г., новите републикански институции
поставят под въпрос няколко социални
завоевания: десетчасовият работен ден
е премахнат, затворът за длъжници е
възстановен, правото на сдружаване е
ограничено,
финансовите гаранции
за печатните издания
са възстановени. Планът за увеличаване
данъците върху капитала е изоставен.
Вместо да принудят
привилегированите класи да допринасят
за финансиране на новата република,
буржоазните
лидери
постепенно се отказват от всякакви
опити да защитят собствените си интереси.

Кървавите репресии
от Юнските дни на 1848 г. представляват
решаващ повратен момент. Буржоазията
успява да въвлече част от парижката
дребна буржоазия в борбата срещу
въстаналите работници в името на защита
на собствеността и възстановяването
на кредита. След като работниците са
смазани, дребните предприемачи,
занаятчиите и търговците откриват, че
са се борили срещу онези, с които споделят
съществени общи
интереси,
докато собствените им кредитори остават
техни противници. Хазяите поискаха
наема си, банкерите – плащане на
непогасените сметки, доставчиците –
връщане на авансите. В крайна сметка
Събранието отхвърли мерки, които биха
облекчили дълговете на дребните търговци,
станали жертва на кризата.

Така Маркс
разкрива
капана, в който попадна дребната
буржоазия: мобилизирана да защитава
собствеността, тя открива,
че тази собственост често е фикция, тъй
като жилищата, предприятията, стоките
и средствата за препитание всъщност
принадлежат на кредиторите ѝ. След като
допринесе за смазването на работниците,
тя от своя страна беше пожертвана в
името на
интересите на финансовия капитал.
Следователно репресиите не само смазаха
работническото въстание, но послужиха
и за консолидиране на обществен ред,
който щеше да се обърне срещу някои от
онези, които го защитаваха.

Това развитие
разкрива логиката на политиката на
помирение, осъдена от Маркс. Като отказаха
да се обърнат срещу
интересите на финансовата буржоазия и
да оспорят дълговете, наследени от
стария обществен ред, правителството
и Събранието се лишиха от средствата
да задоволят нуждите на народа.
Икономическата криза се задълбочи,
фалитите се умножиха, а държавните
приходи намаляха. За да финансира
разходите си, особено тези, причинени
от юнските репресии, правителството
трябваше да прибегне до нови заеми,
което допълнително увеличи зависимостта
му от финансовата аристокрация.
Политиката, провеждана в името на
възстановяването на кредита, допринесе
по този начин за задълбочаване на самата
криза, която претендираше да разреши.

Революция, която
не настъпва,
отстъпва:
уроците
от 1848 г. за 2027 г.

Опитът от 1848 г.
потвърждава, че революция,
която не настъпва, отстъпва. Не трябва
да се поддържа статуквото
и застоя,
когато обществото преминава през дълбока
криза и управляващите класи се стремят
да си възвърнат контрола над ситуацията.
Когато една прогресивна сила отказва
да задоволи народните стремежи,
да се изправи срещу интереси, които
възпрепятстват тяхното осъществяване,
тя не поддържа баланс,
а позволява
на силите на реакцията да се укрепят.
Поражението
на Социалната република от 1848 г.,
последвано от държавния преврат на
Луи-Наполеон Бонапарт през декември
1851 г. и установяването на авторитарната
Втора империя през 1852 г., илюстрира
мащаба на политическия неуспех, който
е резултат от тази верига от събития.

Този урок пряко е
свързан със сегашната ситуация. Ако
настоящото голямо социално движение и
изборите през 2027 г. позволят на левицата
да дойде на власт, как ще може да отговори
тя на народните стремежи за
данъчна справедливост, условия на труд,
покупателна способност, обществени
дейности
(образование, здравеопазване, транспорт
и др.), жилищно настаняване и борбата с
изменението на климата, ако разглежда
пълното изплащане на публичния дълг
като непоклатимо задължение или като
удобен начин да се опита
– напразно,
да избегне провокирането на недоверие
към „пазарите“? Как може да се финансира
социална трансформация, без да се
засегнат
богатите и финансовите интереси или
без да се оспорват дългове, чиято
нелегитимност е установена?

Опитът от 1848 г. ни
кани да зададем стратегическия
въпрос: може ли ляво правителство
устойчиво да задоволи народните стремежи,
като същевременно се подчинява на
исканията на кредиторите?
Дебатът за
легитимността на дълга и за средствата
за разхлабване хватката на финансовите
сили не е просто въпрос на бюджетна
политика: той се отнася до самата
възможност за социална трансформация.
Алтернативата
е политическа: да се скъса с доминиращия
икономически и финансов ред или да се
позволи на този ред да задуши обещаните
трансформации, с риск да се подхрани
поредното народно поражение и да се
укрепят авторитарните сили.

Не повтаряйте
пораженията от миналото

Това, което се случи
във Франция през 1848 г., се е повтаряло
под различни форми няколко пъти в
историята. Парижката комуна от 1871 г.
отива много по-далеч от Временното
правителство от 1848 г. в оспорване на
социалния ред. Предприема
значителни мерки в полза на работническата
класа. И все пак Комуната
се спира пред Френската банка: не се
стреми да завземе финансовите ресурси,
които биха могли да помогнат за
финансирането на предприетите реформи
и да укрепят способността ѝ да се
съпротивлява на войските на Версай,
докато Париж е обкръжен от германски
сили. Това въздържане лишава Комуната
от важен лост.

Съвсем наскоро
– през 2015
г. в
Гърция, правителството на Алексис
Ципрас, избрано с обещанието да прекрати
мерките за строги икономии и да получи
голяма част от опрощаването на дълга,
бързо се поддаде на исканията на
кредиторите и продължи с изплащането
на дълга, изпразвайки държавната хазна.
Въпреки,
че Комисията
за установяване
истината
за
публичния дълг, създадена по инициатива
на председателя на парламента
с първоначалната подкрепа на правителството,
стигна до заключението, че различни
категории дълг са нелегитимни, незаконни,
омразни или неустойчиви;
и че –
по-специално,
Комисията препоръча спиране на плащанията
и предостави изрични
правни аргументи в подкрепа на отричането
на дълга.⁹
И въпреки референдума
от 5 юли 2015 г., на който мнозинството от
гръцкото
население
отхвърли условията, наложени от
кредиторите, правителството се отказа
от ангажиментите си към народа, прие
нова програма за строги икономии и
продължи да изплаща дълга.
По този начин
правителството се отказа от прилагане
на констатациите от одита, предаде
народния вот и окончателно предаде на
забрава всяка истинска стратегия за
освобождаване от изнудването на
кредиторските институции.

Последиците бяха
тежки. Гърция остана под строг икономически
и финансов контрол, политиките за строги
икономии продължиха да оказват силно
влияние върху условията на живот, а
народният суверенитет беше драстично
ограничен. Държавният дълг продължи да
нараства и десницата, която се завърна
на власт през 2019 г., го държи и до днес.
Гръцкият опит показва, че изборна
победа
– дори
да
е
подкрепена от масова народна мобилизация,
е недостатъчна, ако правителството
откаже да използва демократичната си
легитимност, за да се изправи срещу
кредиторите си.

Тези три опита,
въпреки различията си, подчертават една
и съща опасност: когато
едно правителство или народно движение
откаже да оспори финансовата власт и
задълженията, които я защитават, то
рискува да загуби материалните средства
за постигане на своите социални и
политически цели.
Умиротворяването на управляващите
класи не гарантира нито тяхното
сътрудничество, нито стабилността на
режима. Напротив, то допринася за
демобилизиране на народната подкрепа,
задълбочаване на икономическите
трудности и проправяне на пътя за
политическа и социална реакция.

Жизненоважно е да
се предотврати повтарянето на подобни
поражения във Франция през 2027 г. Ако
левицата дойде на власт благодарение
на социалното движение и изборите, тя
няма да може да обещае политика на
данъчна справедливост, по-добри заплати,
засилени обществени услуги, достъпни
жилища и справедлив екологичен преход,
ако
същевременно приеме, че изплащането на
публичния дълг ще продължи и че бюджетният
дефицит няма да се увеличи или дори ще
намалее. Опитът от 1848 г., Парижката комуна
и Гърция през 2015
г. подсказва,
че трябва да извлечем политически
изводи от това
противоречие. Как може да създадем
необходимите условия, за да спазим
ангажиментите, поети към народа, и да
устоим на натиска на кредиторите?

Историята никога
не се повтаря точно. Но тя ни учи, че
народните стремления
не могат да триумфират в дългосрочен
план, ако тези, които са отговорни за
тяхното осъществяване, отказват да се
изправят срещу силите, които им пречат.
Във Франция през 1848 и 1871 г., а след това
и в Гърция през 2015 г., въпросът за
финансовата власт и дълга беше основно
предизвикателство, дори и да не обяснява
напълно резултата от тези събития.
За да може едно ляво правителство
наистина да трансформира обществото,
то трябва да скъса с логиката да
жертва нуждите на хората, за да удовлетвори
кредиторите. Това изисква по-специално
организиране
на граждански одит на публичния дълг,
отказ на
населението да плаща за незаконните
дългове, натрупани от правителствата
на Макрон от 2017 г. насам, подготовка за
налагане на кредиторите анулиране или
намаляване на дълга, оправдано от този
одит.

Това е съществено
условие за избягване на ново поражение
и за проправяне на път за демократична
и социална трансформация, която отговаря
на очакванията на хората.

Превод:
д-р Радко Ханджиев

1Карл
Маркс (1850), Класовaтa борбa във Франция
1848-1850, Éditions sociales, Париж, 1974, стр. 54.

2
Dette publique: la vérité sur le déficit et le contre-budget 2027
– https://linsoumission.fr/2026/10/20/dette-publique-lfi-2027/;

3Карл
Маркс (1850), Класовaтa борбa във Франция
1848-1850, Éditions sociales, Париж, 1974, стр. 55.

4Пак
там, стр. 56.

5Пак
там, стр. 56-57.

6Пак
там, стр. 57-58.

7Пак
там, стр. 75.

8Пак
там, стр. 76-78.

9доклад,
представен на гръцкия парламент от
правителството:
https://www.cadtm.org/Intervention-d-Eric-Toussaint-a-la-presentation-du-rapport-preliminaire-de-la;
също: книгата на Ерик Тусен „Капитулация
между възрастни“ (Éric Toussaint, Capitulation
entre adultes) достъпна е безплатно онлайн;

* Éric
Toussaint (Ерик Тусен е историк и политолог
c докторска степен от университетите
„Париж VIII“ и Лиеж. Говорител е на
международната мрежа „Комитет за
премахване на нелегитимните дългове“
(CADTM) и член на Научния съвет на ATTAC
–
Асоциацията
за гражданско действие за
облагане
на финансовите трансакции), Éric
Toussaint;