Мъжкото кърмене в природата и анатомичните грешки на еволюцията

Ако погледнем студените статистически данни от полевите изследвания на зоолозите, картинката е категорична: едва около 10 процента от видовете бозайници показват каквато и да е форма на мъжка ангажираност след оплождането. От гледна точка на ресурсното разпределение това е напълно логично. Сперматогенезата е евтина за организма, докато бременността и лактацията са физиологично изтощителни процеси, които изискват огромни количества калории, калций и вода. При повечето видове еволюционната матрица залага на количественото размножаване от страна на мъжките, докато майката поема цялата логистика на отглеждането. При слоновете например социалната структура е изградена върху абсолютен матриархат – зрелите мъжки биват изтласквани в периферията, защото тяхното хормонално състояние по време на т.нар. муст ги прави не просто излишни, а директно опасни за оцеляването на стадото.

Анатомичното ограничение изглежда окончателно на пръв поглед. Млечните жлези при мъжките бозайници са остатъчен орган от ранните етапи на ембрионалното развитие, преди Y-хромозомата да задейства диференцирането на пола. При видове като конете или мишките тези жлезисти тъкани дори не се формират докрай. Но там, където съществуват рудиментарни канали, еволюцията понякога експериментира със социални и физиологични байпаси.

При Южноамериканските скокливи маймуни (Plecturocebus) отглеждането на потомството е прехвърлено почти изцяло върху бащата. Изследванията на етолозите показват, че мъжкият носи малкото през 90 процента от денонощието, регулира телесната му температура и го защитава от хищници, като го предава на майката единствено за кърмене. Това е модел на строго разпределение на труда, при който физическото износване се поема от мъжкия, за да може женската да възстанови бързо калорийния си дефицит. Подобни модели на поведение се наблюдават и при горските шимпанзета в Западна Африка. В продължение на десетилетия архивите от теренни наблюдения на института „Макс Планк“ документират случаи на мъжки шимпанзета, които осиновяват сираци. Анализът на добутините и споделянето на храна показва, че отделни мъжки отделят над 80 процента от протеиновия си ресурс – основно уловена плячка или плодове – за да поддържат живота на чуждо малко. Това обаче е поведенческа адаптация, а не физиологична такава. Млечните жлези си остават сухи.

Истинското физиологично изключение от правилото се появява при гризачите и определени разреди летящи бозайници, където границата между кожната секреция и същинската лактация започва да се размива.

При хамстерите на Кембъл (Phodopus campbelli) са регистрирани модифицирани кожни жлези, които отделят специфичен маслен секрет. Макар това да не е същинско мляко, а по-скоро липиден разтвор, той служи за частично подхранване и поддържане на епителната микрофлора на малките. Това напомня за примитивните методи на кърмене при еднопроходните бозайници като питата и птицечовката, при които няма млечни зърна, а млечната течност се изпотява през кожните пори върху коремната област. При Phodopus campbelli обаче този секрет е недостатъчен да замени изцяло майката, ако тя загине – калорийният състав просто не съответства на нуждите на бързорастящия организъм.