Мината, която отне живота на двама граничари

На 13 септември 1955 г. в местността „Стъргач“, в района на 3-та гранична застава, двама български военни тръгват по пътеката за движение на граничния наряд. Това е обичайният им маршрут — познат, обходен многократно, достатъчно рутинен, за да не буди тревога. Точно затова мината е поставена там. Наредена така, че да убива не бегълци, а самите граничари.
Капитан Янко Кънчев Минчев е командир на заставата. Роден е на 1 юли 1928 г. в село Преславен, Старозагорско — едва на 27 години и в разцвета на военната си кариера. До него върви сержант Иван Янчев Кънчев, роден на 28 ноември 1933 г. в село Славяни, Ловешко — само на 21, с целия живот пред себе си. И двамата загиват на място.
Паметната плоча, открита десетилетия по-късно, ги описва с четири думи, зад които стои цялата трагедия на епохата: „последните загинали граничари в студената война по границите на Н.Р. България“.

За да се разбере тежестта на тези думи, трябва да си представим какво представлява южната граница на НРБ през 50-те години. България се намира на една от най-напрегнатите линии на Студената война — съседи са й Гърция и Турция, вече част от НАТО, а отношенията с Югославия след разрива й със Съветския съюз остават дълбоко подозрителни. По границите са изградени минни полета, телени заграждения и строго охранявани зони, където всяка грешна стъпка може да бъде фатална.
Патрулирането по граничните пътеки не е просто служба, а ежедневен риск. Немалко граничари загиват или са тежко ранени, след като попадат на мини, поставени за нарушители. Капитан Минчев и сержант Кънчев са сред тях — с тази разлика, че мината е поставена точно по маршрута на наряда.
Повечето граничари тогава са 19–20-годишни момчета, изпратени да служат на едно тихо бойно поле. Война без официално обявяване, без фронт и без признание, че изобщо съществува. Капитан Минчев е по-опитен от повечето си подчинени, но и той става жертва на този невидим конфликт.
Паметната плоча в местността „Стъргач“ е скромна — черен гранит, две снимки и няколко реда текст. Не разказва историята. Просто констатира факта с военна лаконичност. Понякога това е достатъчно.