Момичето с отрязаните плитки – Спомени от Народната република

Детелина Мирчева Минчева – Саня, ученичка в Земеделското училище в Пазарджик, отива заедно с двете си по-големи в балкана. Тя е най-малката партизанка в отряда. Загива едва на 15 години малко преди 9 септември 1944 г .

… И тая вечер малката къща на бай Мирчо остана да свети до късно. Насядали край огнището, единадесете деца, негови и на брат му, мълчаха. Бай Мирчо, попрегърбен на малкото трикрако столче, сръчка с ръжена загасналите главни в огнището и прекара поглед по дребните личица.

Децата, смалени от полумрака, приличаха на зрънца от броеница. Някои примигваха с натежали за сън клепачи, други шушукаха тихо, а едно малко хлапе чертаеше върху глинения под с пръст. „Приспа им се“ — си помисли бай Мирчо и каза:

— Велико, я ми донеси ножа.
Полукръгът се раздвижи.Заиграха сенки по стената. Оклюмалите разтъркаха сънените си очи, разговорливите спряха да шушукат, малкият, който чертаеше, захапа мръсното си пръстче.

Бай Мирчо обичаше да разказва на палавниците за онази чудна септемврийска нощ, в която камбаната в село зазвъня и всички грабнаха пушките, за кървавата 1923 година, когато по тъмно в избата идваха хора, за да се укрият от разбеснелите се полицаи. След тия приказки той имаше навик да се шегува…

Велика, една от дъщерите му, приближи и спря зад приведения гръб на баща си. Сега децата не гледаха бай Мирчо. Погледите им бяха спрени някъде зад гърба му, там, където в сянката детската ръка държеше кухненския нож.

Отвън в мрака зашумоляха листата на ореха. Кучето излая и задраска с крака по вратника. Отдалече се обадиха и другите селски кучета. Нещо изпласка с криле. И всичко стихна. Само главните от огъня изпращяха и малки бели искрици полетяха наоколо.

— А да видим сега кой е куражлията. — И бай Мирчо огледа с живи очи децата. — Който отиде и забле ножа в ореха на двора, ще му дам пет лева.

Децата, както бяха източили вратлета, изведнъж се свиха.

— Бре, та аз затуй ли ви разказвам такива неща, бе? И те уж комити ще стават, а като притъмнее, затърсят на майка си полага, да се скрият.

И той смръщи вежди, ала в очите му продължаваха да играят палавите пламъчета. „Деца са си — помисли. — Ами като пораснат…“ Отляво на полукръга, където децата оставаха в сянка от прострения над огнището месал, се изправи най-малката му дъщеря Детелина и тръгна към него. Бай Мирчо отначало се сепна, искаше му се и да вярва, и да не вярва, а после руменина заля лицето му:

— Ако отидеш, на теб десет лева ще дам, защото си малка и си момиче…

Детелина погледна баща си и нацупи устните си:

— Аз не за парите ще отида. Дай ги на другите.

Тя изправи главника, прехвърли ръка през бащиното си рамо и тихо каза:
—Како, дай ножа.

Велика я погледна с големите си очи и протегна ръка. Децата гледаха мълчаливи как русите плитки се изгубиха през отворената врата в тъмнината на двора. Бай Мирчо се беше понадигнал от столчето. В това време в стаята влезе стрина Петруна и спря учудена; но като видя отворената врата, високо загълча:
—Ти пак ли разиграваш децата, бе? — И тя стрелна мъжа си с остър поглед. — Няма ли да ги оставиш на мира. Я виж, приспало им се е…

— Забих го — високо викна току-що влязлата Детелина и тъничкият глас заглуши майчините й думи.

Всички я гледаха радостни. Децата я наобиколиха, а баща й стана и я прегърна.

— Стига, стига — се обади стрина Петруна. — Време е за сън — повторно подвикна тя и покри с пепел неизгорелите въглени в огнището.

ДА БЪДА КАТО САНЯ

Вярно било, че детството минава като сън. Затвориш очи и докато отново ги отвориш, его че зазвънил първият училищен звънец и изведнъж се почувствуваш голяма. Минат отделенията и дойде ден, когато трябва да тръгнеш на училище в града. Купят ти нова престилка с бяла якичка, нови обувки и чанта. И като се погледнеш в огледалото, изведнъж разбираш, че си пораснала.

— Хайде, Дете — извика сестра й Велика. — Стига си се гледала в огледалото. Хубава си.

Отвън заедно с Велика я чакаше и Темела, другата й сестра. Трите сестри се хванаха за ръце и побягнаха към градината. Оттам излязоха към лозята. Есен беше. По лозите тежаха едри гроздове, ябълките се червенееха и мамеха. Тревата беше прегоряла и шумолеше под краката им.

— Како, да знаеш колко ми е мъчно, че ще се отделя от мама и от вас — се натъжи Дете.
—Засрами се! Голяма си вече! Утре заминаваш за Пазарджик да учиш в земеделското училище, а сега като дете си се разширила — й се скара Велика и добави по-меко: — Елате тука!
Седнаха до една лоза.Слънцето отиваше на залез. Миришеше на прегоряла трева, на ябълки и на зряло грозде.
—Ти утре заминаваш — продума Велика. — Там, в града …
Тя замълча.Детелина и Темела вдигнаха очи.
—Какво? — попита Детелина.
—Могат да поискат да те запишат браничка. Да не си направила такова нещо.
И пак млъкнаха.
На другия ден Детелина замина за Пазарджик.Там я посрещна братовчед й Димитър Манчев. Той беше също ученик в земеделското училище. Още от първата среща Детелина се сдружи с него. Хубаво е, когато в непознатия град имаш поне един близък човек. Тогава всичко върви някак по-леко. Те ходеха заедно на училище, хранеха се в една трапезария. Димитър й помагаше и в учението — от по-стари ученици и намери учебници, които нямаше по книжарниците, носеше и книги за прочит. А когато техните съселяни, черногоровските ученици, се съберяха някъде, той я вземаше със себе си. Повечето от тях бяха ремсисти. Димитър също беше ремсист. Сред тях Детелина научи много неща и каквато беше весела, всички я обикнаха. А когато и тя стана ремсистка, започнаха да й възлагат задачи …
Мина коледната ваканция.Дойде март. Запролетяваше.
Една вечер Детелина намери в чекмеджето си някаква книга.На избелялата корица пишеше „Първата“. Авторът не й беше познат, но тя седна върху леглото си и отгърна първата страница, уж само да прелисти книгата. Чувствуваше се изморена — имаха шест часа — много й се искаше да си легне рано. Но така и осъмна, увечерена в разказа за малката руска комсомолка, която беше извършила подвизи. И през цялото време, докато четеше, Детелина си мислеше: „Защо и аз да не бъда като нея, като Саня? Какво ми пречи?“
Сепна я звънът на часовника.Трябваше да се приготвя за училище.

Детелина отвори кошницата и извади няколко сухи курабийки. Наля в синьото канче вода и започна да закусва. Приготви чантата си, вдигна яката на палтото си и затича по стълбите на пансиона. Не отминала още пътната врата, и ненадейно я спря Димитър.

— Хареса ли ти книгата? — закачливо я попита той.

— Ти ли я беше оставил в чантата?

— Все едно — каза той и като сниши глас, двамата зашушукаха.

А надвечер с вързоп в ръцете Детелина тръгна към Черногорово. Валеше. Остър вятър я пронизваше. Тъмнината не я плашеше, но я караше да бърза. А пътят беше отегчително дълъг. За да го съкрати, Детелина започна да си мисли за разни неща. Ето топлия салон в село; тя декламира „Червените ескадрони“, а после много, много й ръкопляскат; само кметът е намусен и се заканва, че ще обади в училището… След това убеди учениците от класа да не участвуват в акцията за събиране на старо желязо… А колко добри бяха ония момичета, които учеха при вуйна и Цветана занаят… Тя дълго разговаряше с тях, а после им изпращаше книги от града…

Беше влязла в Черногорово, без да усети. Вятърът понамаля. Тя сви по познатата улица и спря пред къщи. Тъмно. Всички спяха. Колко ли е часът. Сега чак почувствува, че ръцете й бяха отмръзли. Дори не ги усещаше. Свали вързопа и като го подпря на някакъв камък, започна да духа в шепите си. После попипа палтото си. „У, колко съм се измокрила.“ И пак вдигна вързопа.

— Како, како — тихият й глас погрепера. — Како — повтори по-силно тя.

Някой зашумя в стаята, после прозорецът се отвори и една глава надникна.

— Кой вика?

— Аз съм, како, поемай.

Детелина подаде вързопа, а след това сама се вмъкна през прозореца в стаята.
Докато се преобличаше, тя разказа на двете си сестри, че работата, за която е дошла, е много важна. Чаршафите във вързопа са от пансиона. Това не трябва никой да узнае, дори и майка й. От чаршафите Велика трябва да ушие долни дрехи за партизаните. Това вече майка им може да знае. После разговаряха чак докато небето побеля. Когато Детелина отново прескочи през прозореца и тръгна за Пазарджик, Темела въздъхна: „Ех, кога ли ще бъдем пак трите…“

ПАК ТРИТЕ

Когато човек мечтае за нещо искрено, мечтаното се сбъдва. Така се случи и сега.
Беше Гергьовден 1944 година. Детелина си дойде от Пазарджик да изкара празника в село. Така каза на майка си и на баща си. А след това се затвориха с Велика и Темела в стаята и до обед не излязоха оттам.
—Хайде, стига сте бъбрили — подкани ги майка им. — Гергьовден е, софрата е сложена, а вие още се маете.
Бай Мирчо беше седнал на трикракото столче отвън на двора и като чу жена си,че се кара, я смъмри:
—Остави децата. Откога не са се виждали. Нека да се наприказват.
—Закога, бе Мирчо. Яденето изстина. Пък и на сватба ще отиваме. А те — нито яли, нито се облекли…
—Ний на сватбата няма да дойдем — прозвъня гласието на Детелина.
—Виждаш ли ги, хубостниците. Каквото им скимне, такова си правят. Днес братовчед им се жени — няма да дойдат на сватбата. Утре аз ще умра — може и на погребението ми да не дойдат. Ама като ги коткаш, такива ще са я…
—Ние на бранническа сватба няма да дойдем — прекъсна майка си Детелина.

— Хайде, хайде — подхвърли бай Мирчо, — сядайте, че агнето изстина.
Всички насядаха край софрата.След обяда стрина Петруна и бай Мирчо се облякоха и тръгнаха за сватбата. Сега нямаше от кого да крият тайната. Тая вечер трите сестри заедно с още двадесет ремсистки и комунисти от Черногорово щяха да излязат в Балкана при партизаните.

— Како, да стягаме раниците — припряно подкани Детелина по-голямата си сестра. Гласът й звънна сред тихата стая.

— Ш-ш-шт! Да спят хората, пак ще ни чуят — закани й се Велика.

Отдалече изви гайда и засвири тъпан. Провикнаха се радостни гласове. Затупа тъпан.

Велика трепна и се изправи, а Темела се наведе още по-ниско и забоде поглед в една от раниците. Детелина ги загледа учудена.

— Какво ви става?

Двете мълчаха. Велика въздъхна:

— Ех, хората сватба правят, а моят гние в затвора…

Темела наведе още по-ниско очите си. Тая вечер с нея в партизанския отряд излизаше и любимият й… А дали щяха да се върнат?

— Я гледай какви са оклюмали — учудено каза Детелина. — Като се върнем, и вас ще оженим. Хем сватба ще вдигнем, цяло село…

Сестрите й втренчиха очи в нея. Права беше!

Докато стягаха раниците, отвън беше почнало да се здрачава. Трябваше още малко да се стъмни и те щяха да тръгнат.

— А така ли ще оставим мама и тате без вест — се сети изведнъж Детелина и грабна молива:

„Мили мамо и татко, ние отиваме в планината при партизаните. Простете ни, че ви напускаме, но друг изход няма. Ако останем тук, е по-лошо. Не тъжете за нас. Победата е близка. Ние ще се върнем скоро.

Детелина“.

И тя стъна малкото бяло листче.

— Само това не стига — обади се Велика и грабна ножицата.
Двете я загледаха учуден, а тя хвана с ръка тежката си плитка и я преряза. След това другата.
—Сега и вие — каза тя. Гласът й потрепваше. — За мама…
Когато вратата на моминската стая скръщна зад гърба им, в здрача на малката маса останаха шест моминиски плитки и едно писмо.

В ПАРТИЗАНСКАТА КОЛОНА

В местността „Баталите“ вече се бяха събрали всички: млади хора, прегърбени от раниците, мълчаливи и очакващи. Наблизо Луда Яна шумеше придошла. В тая тръпнеща мрачина едно момиче минаваше от човек на човек и раздаваше от сладката погача, която през деня трите сестри бяха опекли.
—За лек път — тихо казваше то.
—За лек път — му отговаряха.
И тръгнаха.Нагазиха в Луда Яна. В началото не беше трудно. Но после водата стигна до пояс. Краката едвам намираха дъното. Някой се заклатушкаше и търсеше опора в рамото на другаря си. Раниците натежаха. Колкото колоната отиваше по към средата, толкова течението ставаше по-силно.
—Внимавайте да не се откъсне някой — предупреди мъжки глас.
Всичко нагизнало във вода. Дрехите полепнаха по краката и да се върви стана още по-мъчително. Редицата започна да се намалява. Някой извика:
—Детелина се откъсна.
Водите я бяха повлекли.Тя беше най-малката и най-слабата. Но Стефан Пилахов се хвърли подир нея. Здравата му ръка хвана връзката на раницата. В този момент Детелина успя да се улови за врата му. Водата блъсна веднъж, два пъти и сякаш се укроти…
Първите вече бяха излезли на огорещния бряг.Зазоряваше се.

Когато стигнаха планината, там вече ги очакваха. Посрещна ги командирът Чапай и няколко партизани. Оттук пътят продължи през камънаци и трънаци, по извити и стръмни пътеки, край орлови гнезда и студени потоци — до Еледжика. Зазоряваше се. С пристигането на групата, към която се бяха присъединили комунисти и ремсистки и от съседните села, се сформираха две партизански чети: чета „Кочо Честименски“, в която се паднаха Велика, Темела и Детелина, и чета „Стефан Караджа“. А щом над новоустроения партизански бивак слезе планинската вечер с едри звезди и шум на стогодишни буки, трите сестри се слушиха една до друга. Те до късно не заспаха. Вълнуваха ги хиляди неща. Наруши мълчанието с твърд тих глас Детелина.

— Нали ви разправях за Саня от съветската книга. От тази вечер и аз ще се казвам Саня.

На другия ден тя се събуди Саня.

Тя започна заедно с другите бойната подготовка. Заедно с другите уреждаше бивака, заучаваше партизанската клетва. А вечерно време декламираше „Въглекопачи“ и „Братчетата на Гаврош“.

Саня беше най-малката и най-веселата партизанка от чета „Кочо Честименски“. И затова всички я обичаха.

— Кой ще донесе вода? — пита Чапай и поглежда Саня дяволито.

Но тя не чака да повтори. В малките й ръце вече се люлеят навързаните на връв манерки.

Партизанското ежедневие така увлече момичето, че денят, в който партизаните щяха да положат клетва, дойде съвсем неусетно. Сутринта Саня стана най-рано от всички. Разходи се до двата големи браста. Постоя под тях. Слънцето плахо се промъкна през дърветата и опря пътечката, която водеше към изворчето. Тя слезе до него и се изми. Нагоре по пътя набра цветя и пърхаща от радост, се върна при сестрите си.

— Хайде, ставайте! — нетърпението личеше в очите, в думите, в движението й.

Лагерът се разбуди. Едни почнаха да подреждат дрехите си, други стягаха раници, почистваха оръжието.

Глъчката се усили. Всички се готвеха за полагане на клетвата, когато един мъж изтича по пътеката и спря пред командира на зоната. Раздаде се команда за заемане на позиция. Наблизо имаше хора. Саня залегна до Методи Шатаров. Сърцето й заби бързо-бързо… Тя впери поглед надолу по склона. Тялото й от време на време потръпваше. Едната й ръка лежеше с разтворена длан върху земята, а в другата стискаше пистолет. Малкото й пръстче беше на спусъка.

Колко време е минало, тя не помнеше. Но защо сега Шатаров я гледаше с такова любопитство? Какво се беше случило! Край нея се бяха събрали и други партизани. Всички я гледаха по един и същи начин. В очите им грееше топла другарска усмивка. Най-после Саня разбра: тревогата беше свършила, а тя още продължаваше да лежи и да стиска в ръката си пистолета.

Това развеселяваше партизаните през целия ден, чак докато дойде вечерта. А тая вечер не беше като другите. И в залязването на слънцето, и в шумоленето на гората, и в смрачаването, и в тихите плясъци от крилете на горските птици имаше нещо тържествено. Когато запалиха големия огън и по лицата на партизаните заблестяха червени отблясъци, стана толкова хубаво, че Саня заплака от радост. Мъжете я гледаха и когато произнасяха партизанската клетва, думите им звучаха твърдо.

И ето пристъпи и тя. Малкото й тяло сякаш беше станало по-стройно. Ръцете й — опънати. Главата — вдигната. Очите — изгарящи. Тя се спира и целува партизанската светиня — ножа и пистолета. Командирът на зоната, Шатаров, бащински я целува по високо вдигнатото чело.

След клетвата четите се разделиха. Чета „Кочо Честименски“ замина за Родопите. С нея замина и Саня.

ТОВА НЕ БИВАШЕ ДА СЕ СЛУЧВА

Тазгодишният Петровден дойде и в бай Мирчовата къща не така радостен, както е идвал преди. Още от предната вечер старците се поразмърдаха. Стрина Петруна измете стаите, стъкна огъня и сложи котлето да ври. Бай Мирчо се позабави вънка, но като се върна, се почувствува уморен и си легна. И на стрина Петруна й се отщя да стъкмява. Поприбра, що можа още, и легна. Къщата утихна. Но тая нощ никой не заспа. Бай Мирчо пуфтя, пъшка, а стрина Петруна едва сдържа сълзите си. На разсъмване тя продума:
—Мирчо, спиш ли, бе?
—Къде ще спя в такова време, Петруно.
—То един Петровден се е задал… — не довърши стрина Петруна и скочи от леглото. — Развиделяваше се. Тя тръгна към герана да извади прясна вода, но нещо я бодна и се върна в къщи.
—Къде ли са сега, Мирчо — заохка тя. — Къде е Велика, къде е Темела да ми извадят прясна вода, да полеят за здраве. Къде е Детелина да накъса латинки и здравец, да ги забоде в забрадката, та да ми напълни сърцето.
—Не викай де. Където и да са, здрави са, живи са — помъчи се да я успокои бай Мирчо.
Тя замълча.После тръгна към сандъка. Отвори го, извали една бяла кърпа и като я разтвори, заплака:
—Милите ми, къде сте, майчице? По кои долища, по кои бърда, майчице?
В кърпата лежаха отрязаните плитки.Бай Мирчо прехапа устни.
Когато се наплака,стрина Петруна избърса сълзите си, скри кърпата в сандъка и едва продума:
—Хайде, Мирчо, ставай, че гости ще надойдат. Като хора да ги посрещнем. — И хлътна в другата стая.
Бай Мирчо закла петела и излезе да се поразговори.А стрина Петруна се залиса в шетнята и позабрави кахърите. Така мина предиобедът. А следобед започнаха да идват гостите: близки, роднини, познати. Отначало разговорите едва се подхващаха, но после тръгнаха около политиката, около партизаните …
Някой почука на вратата.Бай Мирчо излезе и след миг се втурна в стаята. В ръката си размахваше два плика.
—За Детелинка са, за Детелинка.
Стрина Петруна скочи, грабна ги от ръцете му и единия бе за успеха на Детелина, а другия — известие от Земеделската гимназия в Кюстендил, с което се съобщаваше, че тя е приета да продължи образованието си и заради отличния й успех й се отпуща стипендия.
—Късмет да имаш, дъще, да се върнеш, та пак да продължиш учението си — прошепна стрина Петруна.
—Ех, мари Петруно — се обади една жена, — ти все най-лошото си мислиш. Ще се върне…
—Ще се върне. Не се безпокой — разправяше Жеко на Саня. — Акцията не може да не излезе сполучлива. И сестрите ти ще си дойдат. А сега иди да донесеш вода с манерките.

Саня се затича към извора. Тоя ден с Жеко те бяха дежурни по кухня и трябваше да приготвят яденето, докато другарите им се върнат.

Беше към обед. Нещо зашумоля по огорешния баир и между дърветата се виждаше партизанската колона.
—Идат си — извика Саня и затанцува по тревата. Толкова й беше весело! И още щом партизаните пристигнаха, тя се хвърли в прегръдките на Велика и Темела.
—Защо закъсняхте, а? Не знаете ли, че днес е Петровден? Мама има имен ден! Ако не можем да й отидем на гости, нека тука да го отпразнуваме. Хайде да поседнем на полянката и да поприказваме за мама… — И като ги хвана за ръцете, тя ги повлече след себе си.

Уморени от дългия път, Велика и Темела полегнаха на тревата. А Саня продължаваше да бъбри: с каква рокля е облечена майка й, изброяваше кои са гостите в къщи, какво си приказват. Така пред очите на трите сестри преминаваше целият Петровден — радостен и шумен, какъвто го помнеха те. Ето че идва и техният ред да поздравят майка си на трапезата. Никога не е имало спор коя да бъде първата. Това право е било винаги на Детелина, затова и сега тя, вдигнала малката си ръчица, се изправя:

— Честит имен ден…
Внезапно еква изстрел.
Саничка, поне да беше те почакал да поздравиш мама с именя ден.

Вичо Събев

Из книгата „Помни тяхното детство“