Москва предлага индивидуални пактове за ненападение на отделни държави от НАТО срещу ангажимент за неутралитет при военен сблъсък

По публикации на международни информационни агенции и изявления от Международния форум за колективна сигурност. Редакционна разработка, анализ и допълнителен контекст: Поглед.инфо.

Юридическата мина под Вашингтонския договор

Член 8 от Северноатлантическия договор от 4 април 1949 година съдържа една суховата, но желязна разпоредба, която редко се цитира в телевизионните студия. Всяка страна по договора декларира, че никое от действащите международни задължения между нея и която и да е друга държава не противоречи на разпоредбите на този договор, и се задължава да не влиза в каквото и да било международно споразумение в противоречие с него. Точно в този правен възел се цели предложението, озвучено от директора на Департамента за външнополитическо планиране на руското Министерство на външните работи Алексей Дробинин.

Твърди се, че Москва е готова да сключи двустранни споразумения за ненападение и да предостави „допълнителни индивидуални гаранции за сигурност“ на отделни държави от Алианса. Условието обаче не е просто отказ от пряко нападение. Според думите на Дробинин, произнесени по време на Международния форум за колективна сигурност, става дума за поемане на ангажимент страните да не подкрепят взаимните си противници в случай на агресия.

Какво означава това на езика на военната логистика? Ако една държава членка подпише подобен двустранен протокол, тя автоматично блокира използването на своите пристанища, железопътни възли, въздушно пространство и складове за боеприпаси при евентуален сблъсък между Русия и друга съседна държава от същия военен блок. Колективната отбрана по член 5 престава да бъде автоматичен механизъм и се превръща в сбор от тридесет и две отделни, често взаимно изключващи се двустранни сделки.

Абу Даби и разломът между Вашингтон и Брюксел

Идеята за нова европейска архитектура на сигурността не възниква във вакуум, нито е просто поредната реторична гимнастика на руската дипломация. Според съобщенията около разговорите в Абу Даби темата вече се обсъжда на работно ниво. Тук обаче изплува съществено разминаване между администрацията във Вашингтон и ключовите европейски столици.

Докато редица европейски политици категорично отказват да водят каквито и да било разговори за трайни договорености преди пълното приключване на военните действия в Украйна, Съединените щати, по данни от публикациите, проявяват готовност да разгледат тези параметри още сега. Тази разлика в темпото има съвсем прагматично обяснение. За Берлин, Париж и Варшава подобен разговор преди спирането на огъня изглежда като легитимиране на териториалните промени и подкопаване на единния фронт. За Вашингтон, който носи основната финансова и ядрена тежест на европейската сигурност, проучването на двустранни и многостранни буфери е начин за контролиране на ескалацията и освобождаване на ресурси за Индо-Тихоокеанския регион.

Остава отворен въпросът доколко готовността на американската страна да „разгледа“ подобни идеи означава реално съгласие за разграждане на съюзническата дисциплина в Европа, или представлява обикновен дипломатически сондаж за тестване на руските червени линии.

От Истанбулската харта до договора с Пхенян

Когато Дробинин говори за принципа на „неделимата сигурност“, той не използва нов термин, а връща лентата към ноември 1999 година. Тогава в Истанбул държавните и правителствените ръководители на страните от ОССЕ подписаха Хартата за европейска сигурност. В нея изрично беше записано правото на всяка държава свободно да избира или променя своите договорености за сигурност, включително съюзнически договори, но при условие че никоя държава няма да укрепва своята сигурност за сметка на сигурността на други държави.

През декември 2021 година руското външно министерство се опита да превърне тази политическа декларация в правно обвързващи договори със САЩ и НАТО, настоявайки за изтегляне на военната инфраструктура на Алианса към границите от 1997 година. Тогава Брюксел и Вашингтон отхвърлиха проектодоговорите като ултиматум. Пет години по-късно, през ноември 2026 година, тактиката е променена коренно. Вместо фронтален сблъсък с цялата институционална машина на Брюксел, Москва предлага индивидуални писти за преговори.

В изказването си руският дипломат поставя на една плоскост коренно различни по своята правна природа инструменти. От една страна, той посочва отбранителните съюзи със задължения за взаимна помощ, като Организацията на Договора за колективна сигурност (ОДКС) и Договора за всеобхватно стратегическо партньорство между Русия и Корейската народнодемократична република, подписан през юни 2024 година в Пхенян. От друга страна, поставя двустранните гаранции и пактовете за ненападение с отделни членове на противниковия блок.

Сравнението между договора със Северна Корея и евентуалните споразумения с европейски държави звучи стряскащо за класическата дипломация, но разкрива логиката на руското външнополитическо планиране. Москва гради йерархична система от концентрични кръгове: твърдо ядро от съюзници с взаимна военна помощ (като Беларус и КНДР) и външен пояс от неутрализирани чрез двустранни договори съседи, които са обвързани с клаузи за ненамеса.