Може ли терористичен Израел да сложи край на своите вечни войни?

Доктрината „Нетаняху“ може да надживее самия Нетаняху

Докато се подготвя да се изправи пред израелските избиратели следващия месец след три години на непрестанна война, премиерът на Израел Бенямин Нетаняху формулира нова стратегия. Пренебрегвайки огромната цена в човешки животи и финансови ресурси, да не говорим за спадащата подкрепа за Израел в САЩ и по света, сега той публично и открито подкрепя воденето на безкрайни войни. Като поука от клането на „Хамас“ от 7 октомври 2023 г., той твърди, че Израел трябва да предприема превантивни военни действия срещу всяка потенциална заплаха за сигурността, пред която се изправя, независимо от последиците. Това накара мнозина да се запитат каква част от този твърдолинеен подход би могла да се промени, ако Гади Айзенкот — опитният военен, който води пред Нетаняху в социологическите проучвания — успее да го победи.

До този момент Айзенкот, класически центрист, излага аргументите си срещу премиера директно и понякога саркастично. Но освен неясни изявления за прекратяване на най-дългата война в израелската история, той като цяло избягва да навлиза в подробности относно собствената си стратегия за национална сигурност. По някои въпроси, като например отношението към „Хамас“ в Газа, той звучи по-ястребово настроен и от Нетаняху. А когато бъде попитан за бъдещето на конфликта с палестинците — най-взривоопасният политически въпрос в Израел — той изключително внимателно избягва обвързващи ангажименти. В рядко изявление по тези теми през август Айзенкот заяви, че се противопоставя на създаването на палестинска държава, заставайки зад позиция, която в момента представлява консенсус в израелския политически център и дори в части от левия център, както и в десницата.

От подобни изявления човек лесно би могъл да заключи, че правителство начело с Айзенкот малко би се различавало от своя десен предшественик. Всъщност някои анализатори твърдят, че изобщо няма да има реални разлики по ключовите въпроси на сигурността. Това обаче пренебрегва редица важни сфери — от кризата на Западния бряг през подхода на Израел към Сирия до конфликта в Газа, където нови стратегии биха могли да донесат реални дивиденти, дори промените да са по-скоро поетапни, отколкото драматични. Степента, в която ще се открие подобна възможност, ще зависи до голяма степен от президента на САЩ Доналд Тръмп и от характера на отношенията му с правителство след Нетаняху, ако израелците изберат такова. Най-същественият въпрос не е дали промяната е възможна, а какви видове промени и с каква ангажираност от страна на Вашингтон биха могли да се реализират.

Според израелските социологически проучвания Нетаняху, чиято партия „Ликуд“ изостава, ще срещне изключителни трудности при съставянето на правителство след изборите на 27 октомври. Засега той изглежда посвещава по-голямата част от усилията си на това да наложи патова ситуация, която да попречи на съперниците му да сглобят следващата коалиция. В същото време той продължава да прокарва стратегията си за перманентна война.

Новият Нетаняху проповядва нула отстъпки и нула компромиси. Пред вътрешната си аудитория той набляга и на това, което определя като друго постижение: завземането от Израел на територии почти по всяка негова граница — в Южен Ливан, в Сирия, в Ивицата Газа — превърнати в самопровъзгласени зони за сигурност. Министърът на отбраната Израел Кац отива още по-далеч в този подход, заявявайки, че Израел ще остане в тези зони дълги години като част от цената, която изисква от своите врагове. Кац и други министри непрекъснато търсят нови военни врагове: те твърдят, че президентът на Турция Реджеп Таип Ердоган, който е дълбоко враждебен към Израел, но трудно може да бъде описан като пряк военен противник, вече представлява същата заплаха, каквато са „Хизбула“ и „Хамас“ — твърдение, възприето и от Нетаняху. Някои членове на кабинета дори поддържат тезата, без каквото и да е доказателство, че президентът на Сирия, бившият джихадист Ахмед ал-Шараа, се готви да нападне Израел.

Тази войнствена позиция напълно пренебрегва тежката цена на стратегията на Нетаняху. С голям брой войници, разположени на предните фронтове с месеци, Израелските отбранителни сили (ЦАХАЛ) нямат време за обучения, а резервистите понасят тежко бреме, което се отразява на повече от половината от тях, да не говорим за пагубните щети, които войните нанесоха върху международната репутация на Израел.

На фона на тези задълбочаващи се проблеми и широкото недоволство от настоящата дясна коалиция, Айзенкот натрупа значителна преднина в проучванията. Като бивш началник на Генералния щаб на ЦАХАЛ с дълбок опит в структурите за сигурност, той представлява ярък контраст с Нетаняху и неговите десни министри: той е в политиката от съвсем кратко време — включи се в нея едва преди четири години. Той влезе в правителството на Нетаняху като член на военния кабинет четири дни след клането от 7 октомври. Скоро след това обаче влезе в конфликт с Нетаняху относно воденето на войната — по-специално заради настояването на премиера да бави преговорите с „Хамас“ за връщането на израелските заложници — и напусна кабинета през следващия юни.

През декември 2023 г. най-малкият син на Айзенкот, Гал, резервист в елитна военна част, бе убит по време на операция за издирване на телата на израелски заложници в северната част на Ивицата Газа. В емоционално слово на погребението на сина си Айзенкот обеща да работи за поправяне на дефектите, излезли наяве в израелското общество: да отговори на общественото искане за търсене на отговорност за провалите в сигурността, довели до 7 октомври, и да адресира нуждата от политическа промяна. Думите му бяха разтълкувани като своеобразна политическа и морална мисия, подтикната от смъртта на сина му.

Когато Айзенкот даде знак миналата година, че е решил да се изправи срещу Нетаняху, той постепенно натрупа подкрепа, включително с умерено преливане на традиционни избиратели на „Ликуд“ към новата му партия „Яшар!“ (в превод от иврит: „Честен!“, „Достоен!“). В последните сондажи „Яшар“ води пред „Ликуд“, а Айзенкот натрупа значителна преднина пред Нетаняху по ключовия въпрос: пригодност за поста министър-председател. Въпреки това кандидатът и неговите съветници очевидно смятат, че начинът за увеличаване на тази дистанция е да се действа предпазливо.

От една страна, пъстрата опозиция, която той води — наричана неофициално „Всички освен Биби“, включва четири партии, простиращи се от десния център до левицата. Налице е и дясна партия, противопоставяща се на Нетаняху, чиято способност да премине изборната бариера за влизане в Кнесета остава под въпрос, както и три арабски партии, които биха могли да подкрепят коалиция срещу Нетаняху извън управлението. (Съществува и сценарий, при който една от тях дори би могла да се присъедини към подобна коалиция, както се случи при сформирането на правителството на Нафтали Бенет и Яир Лапид през 2021 г.)

Съществува и въпросът къде се намират самите избиратели в момента. Израелското обществено мнение се измести значително надясно през последните три години. Огромното мнозинство от израелците и значителен брой от политиците подкрепят тази визия, като повечето арабски граждани на Израел, съставляващи около 20 процента от населението на страната, не споделят тези виждания.

На моменти Айзенкот се опитва да заобиколи Нетаняху отдясно, обвинявайки премиера, че заема пораженчески позиции. Двата основни опозиционни конкурента вдясно от Айзенкот — Бенет, който наскоро се присъедини към центриста Лапид в алианса „Заедно“, и Авигдор Либерман — изразяват още по-ястребови позиции. Единствената опозиционна фигура, готова да говори в полза на мирен процес с палестинците, е Яир Голан, лидер на „Демократи“ — най-лявата партия в блока на ционисткия ляв център. Дори Голан обаче изтъква, че реализирането на визията за две държави би било изключително трудно в непосредствен план, предвид взаимните рани, оставени от 7 октомври и последвалата война.

Ето защо е малко вероятно Айзенкот и неговите партньори да променят из основи израелската външна политика и политика за сигурност, ако победят Нетаняху. Илюзия би било например някой да очаква, че следващото израелско правителство доброволно ще сътрудничи на производствата в международните съдилища в Хага и ще започне всеобхватно разследване на обвиненията във военни престъпления на ЦАХАЛ в Ивицата Газа. Това не означава, че пред Айзенкот няма възможности да смени курса на страната — особено ако Тръмп се намеси.

Озаптяване на заселниците

Една сфера на все по-пагубна политика, с която Айзенкот ще трябва да се сблъска, е Западният бряг. През последните четири години територията беше владение на Бецалел Смотрич, лидер на партията „Религиозен ционизъм“, който заема едновременно постовете на финансов министър и министър, отговарящ за Западния бряг. Макар официалните му правомощия да обхващат само гражданските въпроси, а не военната политика, Нетаняху му даде напълно развързани ръце и Смотрич се възползва от това с пълен размах. С одобрението на правителството — или при симулирано безразличие от негова страна — той напълно преобрази реалността на терен на Западния бряг. От 2023 г. насам са построени или са в процес на изграждане над 200 нови селища и аванпостове. В редица случаи те са изместили палестински общности. Политическото крило на движението на заселниците се състои от членове на Кнесета, докато военното му крило днес представлява насилствена група от близо 1000 предимно млади заселници (макар Нетаняху да ги описва като „около 70 объркани младежи“). Тази група става все по-добре въоръжена: крайнодесният министър на националната сигурност на Израел Итамар Бен-Гвир разшири достъпа на заселниците до огнестрелно оръжие от 2023 г. насам. Политическите съюзници на заселниците понякога се разграничават от действията на военното крило, а в редки случаи дори ги осъждат. В действителност обаче всички те работят за една и съща цел: завземане на земя и изгонване, което в най-крайната си форма се равнява на локално етническо прочистване.

През последните месеци Западният бряг е обхванат от хаос, като армията и полицията се въздържат от сблъсъци с насилствените заселници, които безчинстват както намерят за добре. Колкото повече този подход води до разрушаване на палестински къщи, автомобили и джамии и до убийства на палестинци, толкова по-силен става потокът от критики от чуждестранни правителства. (Както съобщи „Haaretz“, нападенията срещу палестинци на Западния бряг са се увеличили драстично от 2023 г. насам, с десетки унищожени общности и стотици ранени палестинци). Дори посланикът на Тръмп в Израел Майк Хъкаби, който открито се самоопределя като приятел на заселническото дело, публично осъди насилието и призова правителството да обуздае екстремистите. На практика и Смотрич, и метежниците приемат осъдителните реакции като преходно явление: не им е даден повод да смятат, че натискът може да застраши позициите им.

Израелските медии често оплакват щетите, които насилието нанася на публичната дипломация на Израел зад граница. Това обаче пропуска същината: насилието на заселниците на Западния бряг е морална несправедливост, която утежнява страданието, причинено от крайната употреба на сила в Газа в отговор на клането от 7 октомври. Ако тази траектория продължи, това би могло да означава и реална загуба на централизирания военен контрол от страна на ЦАХАЛ, като Западният бряг все повече попада под властта на въоръжени милиции, действащи извън закона.

Спирането на разширяването на селищата би било сериозна стъпка, но голяма част от територията под палестински контрол вече е разпокъсана, подкопавайки възможността да се формира основа за палестинска държава. Не е ясно дали този процес може лесно да бъде обърнат. Въпреки че правителства, водени от Нетаняху, в много редки случаи са одобрявали ограничени мерки за разчистване на аванпостове — било под международен натиск, било заради съдебни решения — минаха повече от 20 години от последното мащабно изселване на израелски заселници, когато близо 9000 души бяха изведени от Ивицата Газа през 2005 г. под ръководството на Ариел Шарон. Освен това, предвид факта колко много офицери и войници от ЦАХАЛ днес се идентифицират със заселниците и религиозните десни партии, всяка заповед за евакуация дори на шепа селища би могла да доведе до масово неподчинение.

По-непосредственият проблем обаче е управлението на ежедневието. През годините, и с по-голям интензитет в ерата на Смотрич с одобрението на Нетаняху, заселниците затегнаха хватката си върху военната администрация на териториите. Висши фигури в ръководството на заселниците на практика оформят политиките, влияят върху решенията на командирите от ЦАХАЛ на Западния бряг и упражняват задкулисен натиск, така че екстремисти, замесени в терористични актове и тормоз над палестинци, да действат безпрепятствено.

Откакто започна ерата „Нетаняху“ — той е на власт през цялото време от 2009 г. насам с изключение на година и половина — организационната същност на ЦАХАЛ постепенно претърпя трансформация. През последните години се наблюдава ясна тенденция за повишаване на офицери, близки до Нетаняху, до заселниците или и до двете страни. Особено показателно бе решението на премиера да назначи офицер, когото описа като „дискретен и лоялен“ — военния си секретар генерал-майор Роман Гофман — за ръководител на външното разузнаване Мосад, а друг офицер с ястребови религиозни и идеологически възгледи, генерал-майор Давид Зини, за ръководител на службата за вътрешна сигурност Шин Бет.

Наред с други ветерани от структурите за сигурност, Айзенкот несъмнено разглежда ситуацията на Западния бряг като непосредствена заплаха за бъдещето на Израел, въпреки че публично е сдържан по темата и не е ясно докъде е готов да стигне, за да се справи с нея. Той със сигурност би могъл да прибегне до административни арести за най-агресивните заселници например и да започне да търси отговорност чрез разследвания от страна на полицията и Шин Бет на големите нападения. Към настоящия момент изглежда малко вероятно той и неговите партньори да извършат чистка сред висшия команден състав на армията или да отстранят офицери, които са сътрудничили прекомерно с радикалните заселници. За разлика от Съединените щати, в Израел няма традиция за уволнение на висши държавни служители при смяна на политическата власт. А и тъй като Айзенкот преди е командвал много от тези офицери като началник на щаба, той вероятно смята, че може да възстанови авторитета си пред тях, вместо да ги сменя изцяло.

Факторът Тръмп

Едно ново израелско ръководство би имало възможности и на други фронтове. В Газа правителство, оглавено от Айзенкот, би било по-малко ограничено от съображения за публичен образ и национална гордост. Айзенкот никога не е обещавал „пълна победа“ над „Хамас“, както направи Нетаняху, и публично е упреквал премиера за илюзиите, които е подклаждал сред израелското общество относно постижимите цели. Тъй като не носи пряка отговорност за трагедията от 7 октомври и никога не е обявявал тотална война на Палестинската автономия (ПА), той вероятно би имал по-голямо поле за маневриране по отношение на допускането на алтернативна власт в Газа. Подобно на Нетаняху обаче, той би приел трудно военно присъствие на „Хамас“ в ивицата и вероятно би търпял само ограничена политическа роля на организацията, дори при пълно разоръжаване — което само по себе си е огромно предизвикателство. И както за всеки друг израелски лидер, за него би било изключително трудно политически да оправдае пълно изтегляне от ивицата, което би оставило израелските населени места по границата уязвими за ново нахлуване от Газа. Най-реалистичният оптимистичен сценарий би бил намалена, но все пак значителна израелска зона за контрол в Газа, съпътствана от поетапни планове за някакъв вид международно наблюдавано участие на Палестинската автономия в неокупираната част.

В Ливан и Сирия новото израелско правителство също би имало по-голяма гъвкавост, отколкото Нетаняху си позволяваше. Айзенкот почти сигурно би поставил високи изисквания за разоръжаването на „Хизбула“. Но за разлика от Нетаняху, той осъзнава стойността на това военните конфронтации да бъдат приключвани и предпочита този вариант пред безкрайното поддържане на отворени фронтове. В това отношение също би могло да се открие поле за дипломатически напредък, ако Тръмп го пожелае.

Сирия вече предоставя реална възможност: както се съобщава през последните месеци, Шараа проявява интерес към постигане на споразумение за сигурност, което да включва изтегляне на Израел от завзетите през 2024 г. територии от Сирия в замяна на частично нормализиране на отношенията. Айзенкот би могъл да погледне на това като на разумно временно споразумение с ограничен присъщ риск. Възможно е също така саудитският престолонаследник Мохамед бин Салман да приеме правителство на Айзенкот като обръщане на страницата след токсичното дясно ръководство на Израел и да бъде по-склонен да започне преговори за нормализиране.

Във всички тези случаи обаче онова, което действително ще бъде постигнато, ще зависи в голяма степен от взаимоотношенията между следващия премиер на Израел и президента на САЩ. По време на първия си мандат и в началото на втория си, Тръмп имаше близки отношения с Нетаняху, но след това нещата се объркаха. Подтикната от Нетаняху, американската администрация се озова въвлечена във война в Иран, продължаваща вече близо шест месеца, в пълно противоречие с всичко, което Тръмп проповядваше с години. Президентът на САЩ и неговият кръг отхвърлиха многократните призиви на Нетаняху за завръщане към тотална война с Техеран — макар тази вероятност да остава — и периодично обвиняват израелския лидер за неуспехите на военната кампания.

В този хаос Тръмп търси дипломатическа победа на някой от другите фронтове в Близкия изток — в Ливан или в Ивицата Газа. И в двата случая той упражнява ограничен натиск върху Нетаняху за сдържане на настъпателните операции срещу „Хизбула“ и „Хамас“. Не е изключено в даден момент да се стигне и до по-драматични стъпки — включително искания от страна на САЩ за изтегляне на ЦАХАЛ от част от завзетите територии в Южен Ливан и Газа.

За правителство начело с Айзенкот обаче правилният тип американски натиск би могъл да предостави възможност за постепенно затваряне на част от фронтовете, особено ако има по-тясно дефиниран въпрос, за който Тръмп би могъл да си припише заслугата, а израелските интереси да бъдат защитени. При по-амбициозен подход би се открила възможност и за отстъпление от стратегията на Нетаняху за перманентна война. Но твърде много зависи от това дали новият премиер ще намери общ език с президента на САЩ. В сравнение с Нетаняху Айзенкот има оскъден дипломатически опит и освен с началнически военни състави почти не се е срещал с висши чуждестранни лидери. За разлика от Нетаняху, на него му липсва и онази открита харизма, която допада на Тръмп при общуването с други държавни глави. А ако президентът на САЩ се дистанцира от региона, съществува риск всякакви съществени промени да се провалят.

Първата среща в Белия дом между американския президент и новия израелски премиер би могла да се окаже неловка. Тръмп може да изпита липсата на свободния американски английски на Нетаняху и на неговото партийно присъствие в американската вътрешна политика (във Вашингтон шеговито наричат Нетаняху „сенатора републиканец от Израел“). При необходимост обаче американският президент би свикнал с прямотата на Айзенкот и по-базовия му английски. В крайна сметка Тръмп цени политическите победители — и Айзенкот би спечелил уважението му, стига само да успее да спечели изборите.

Източник: „Foreign Affairs“