На 23 май 1943 падна в неравна битка срещу 300

Не бъди безразличен, сподели статията с твоите приятели:

На 23 май 1943 година в местността „Байовото“ на Сливешките ливади край Ловеч, в неравна битка на ТРИМА срещу 300, загива легендарният командир на Народна бойна дружина (НБД) „Чавдар“ Христо Иванов Кърпачев. Командирът на XI военнооперативна зона на НОВА Борис Копчев, Христо Кърпачев и Дочо Шипков имат среща там с 14 войници – курсанти от самолетната фабрика в Ловеч, които заедно с оръжието си трябвало да се присъединят към Народна бойна дружина „Чавдар“. След няколко часа чакане и неочаквана среща с пастира Мехмед Ибов, който ги предава на полицията, тримата командири на зоната и НБД „Чавдар“ са обградени от многобройна потеря, войска и полиция. Бавно, изтегляйки се към гората, тримата се опитват да излязат от обръча. Почти на края на поляната Кърпачев е ранен на няколко места. „Ранен“ е и верният му картечен пистолет „Шпагин“, с който държи на разстояние глутницата. Другарите му се опитват да го изтеглят до гората-закрилница, но той, умирайки, им заповядва да го оставят и да продължат борбата. Копчев и Шипков се подчиняват и изпълняват завета на бойния си другар, като разгръщат съпротивата срещу фашизма в Ловешко до победния Девети септември.

Христо Кърпачев отдава живота си за победата на най-светлия човешки идеал за свобода, равенство и братство, както това правят други двама велики мъже- Христос и Левски! Едно неволно сравнение показва един, по своему извървян път към великата Голгота, изминат с много вяра, себеотдаване и жертвоготовност, пример за хиляди техни следовници!

Пътят на Христо Кърпачев започва от село Юруклери, Ловешко, преименувано по-късно в село Надежда, за да го нарекат на славния му син съселяните му след народната победа. И за да отстояват името му, въпреки неистовите напъни на новоизпечени демократи. И не само това – да съхранят величествения му паметник и музейната сбирка в родното му село! Нещо, което и други селища в Ловешко, като селата Горан и Кирчево, бранят и стъписват „покръстителите“.

Христо е роден на 24 юли 1911 г., като трето дете на Иван и Вата Кърпачеви. Бащата изкарва шест години по бойните полета и в тежък плен и когато се връща в селото си, синът му Христо е вече воловарче. Притиснат от следвоенните трудности, бащата продава по-голямата част от имота си и оставя само няколко малки ниви. Така сред болките и усилията съзрява малкият Христо, както много бедняшки деца. Това е детството на Христо Кърпачев. Учи в родното си село, а от 1922 г. в Крушунската прогимназия, където дружи с младежи и ученици комсомолци. От есента на 1925 г. продължава учението си в непълната гимназия в гр. Левски. Учи и работи, като пренася чували и товари вагони, работи като помощник-огняр, наема се като зидар. Това го прави самостоятелен и оформя характера му, опознава живота и придобива вяра в хората на труда. За завършване на пълно средно образование Кърпачев постъпва през 1926 г. в Ловешкото смесено педагогическо училище. Интересува се от поезия, литература, философия, политика и музика – свири на цигулка, задължителен предмет и държавен изпит за учителска правоспособност. За него Христо Ботев е забележителен пример на поет и революционер и под негово влияние прави първите си стихотворни опити. В Ловеч попада под благотворното влияние на Апостола и негови последователи като ремсовия ръководител Марко Иванов. През лятото на 1930 г. Христо получава свидетелство за зрелост и правоспособност за начален учител. Назначен е за учител в софийското село Церецел, а децата бързо го обикват, защото се срещат с голямата му любов към самите тях. Избран е за член на читалищното настоятелство и общински съветник. С настойчивост и убедителни аргументи успява да осигури средства за училището и читалището. Застъпник е на кандидата за народен представител от името на Работническата партия, който печели в изборите. И млади, и стари от махалите на селото наричат Христо „нашенец“ от уважение към добротата и непримиримостта му към неправдите. Освен за учениците, работи и за селяните по данъчното облагане, пътното и общинското строителство, помощи за бедните. Организира младежки групи в помощ при копан и жетва, при вършитба и строене на къщи. В читалището организира вечеринки, просветни беседи и събрания. Участва като самодеец в театрални постановки, диригент е на малки концерти. През пролетта на 1931 г. е повикан в казармата – в ШЗО в Радомир, която завършва след седем месеца и е произведен в кандидат-подофицер. За добра и усърдна служба на 3 декември 1932 г. е произведен в звание подофицер, а малко по-късно във фелдфебел и е изпратен да доизслужи срока на военната си служба в 8-ми пехотен полк във Варна. Преди това има среща със сестра си Иванка, текстилна работничка в Габрово. Разговорите с нея и други работнички утвърждават убеждението му, че борбата за елементарни човешки права и свободи, за сносен човешки живот, срещу виновниците за мизерията, е нужна и неизбежна.

В полка във Варна е назначен за командир на 3-и взвод от 6-а рота. Придобива командирски умения и изгражда качества на военен, които ще прояви в бъдещата си революционна дейност. Като ремсист получава поръчение да привлича към младежката организация кадри с военно образование и подготовка. Подслушан и издаден е неговият разговор с офицер за левите идеи, за човешки права и свободи, за което получава несъразмерно голямо наказание – 12,5 години строг тъмничен затвор, лишаване от политически права и глоба в размер 275 хиляди лева. Уволнен е от войската на 30 август 1933 г. и влиза в затвора само на 22 години. Затворът обаче ще се окаже неговият университет“, защото по тайни канали се внася литература и Кърпачев учи философия, история на БКП и КПСС, журналистика, руски, френски и есперанто. Жаждата да пише стихове, които отразяват душевния му мир, в затворническата реалност става насъщна необходимост. Пише още статии, сатира, публицистика. Стихотворенията са около 40, а изнесените по нелегален канал се губят, затова съкилийникът му Васил Босев от Троян предлага и укриват в туби от паста за зъби и на двойното дъно на тоалетна кутия новите стихове, когато ги преместват в Сливенския затвор. Така те достигат до нас и Историческият музей от града на люляците, толкова обичан от Христо Кърпачев, ги издадоха във фототипно издание по повод 100-годишнината от рождението на поета. Че Кърпачев има завидни поетически достижения е безспорно, което личи от стиховете, като:

„На МИШО ЦОНЕВ

Луната къпе свидното им знаме,

Обагрено в размирното сърце

на падналите в боя партизани,

за нов живот протегнали ръце.“

Цитираната строфа очертава един много емоционален момент, когато партизанският отряд се прекланя пред подвига на загиналия боен другар. Поетът използва няколко много силни метафори: луната „къпе“ знамето в светлината си, което, сведено над гроба, е „обагрено“ в размирното сърце – събирателен образ на всички паднали в бой партизани, а знамето има червения цвят на пролятата им кръв. Идеалът, за който се жертват борците, е загатнат чрез последната метафора – протегнатите ръце на загиналите към бъдещето. Така поетът Христо Кърпачев се издига до своите кумири Ботев, Смирненски, Гео Милев и Вапцаров не само с ярка образност, дълбок лиризъм, революционна романтика, но и с богатата мелодичност и ритъм на стиха, които ще превърнат писаните по-късно „Чавдарци“ и „Септемврийци“, в партизански маршове в цялата страна, но и любими на поколения след тях! Революционерът, партизанският командир Христо Кърпачев може да принадлежи на историята, но поетичното му дело принадлежи на бъдещето, не само защото художествено документира търсенията и обобщава естетическите въжделения на цяло едно борческо поколение българи. Именно то – писменото слово на Кърпачев, се превръща в неговото най-силно оръжие приживе и след гибелта му и го нарежда в челните редици на безсмъртния полк на загиналите поети!

Христо Кърпачев е амнистиран и освободен от затвора на 9 март 1940 г. Избран е за член на Околийското ръководство на БРП(к), а скоро след това и за негов секретар. Заема се с организаторска дейност сред партийните и младежките организации в Ловешка околия. Като апостол обикаля, разяснява, убеждава и успява да възобнови, активизира и масовизира дейността на много от тях. Умело съчетава легалните с нелегалните форми на работа. От юни 1940 г. до април 1941 г. е разпространител на книги към АД „Българска книжнина“, а от 12 юни 1941 г. е инспектор в Ловеч при застрахователно дружество „Български феникс“- София.

„ … Лицето Христо Иванов Кърпачев, агент на ЗД „Български феникс“, под предлог, че прави застраховки за дружеството, организира нелегални ремсови и комунистически групи в селата Къкрина, Малък Вършец, Агатово, Гара Левски, Летница, Крушуна. Имаме предположение, че той прави връзка между околийските комитети на Ремса на Ловчанска и Севлиевска околия. Дал е указания да се правят от младежите т. нар. „живи вестници нещо, което се е възприело в селата Радювене – Ловчанско и Градница – и другаде.“ (Из писмо-донесение от Областната полицейска инспекция до Общинската управа в с. Надежда).

От 12 октомври 1941 г. Христо Кърпачев минава в нелегалност. За този живот той е подготвен психологически и конкретно във военната школа и затвора. Нелегалната партизанска дейност в първите месеци е организационна, материално-снабдителна и идейно-политическа. Успехът на Кърпачев се дължи не само на контактите с отговорниците на групите, но и с редови членове и безпартийни.

Тодор Личев, партизанин от НБД „Чавдар“ си спомня през 1976 г.: „ Бурните революционни години наложиха на борците да приемат нова форма на въоръжена борба. Христо премина в нелегалност. Той бе повикан от революцията, за да бъде неин войник и защитник. Той стана политически и военен ръководител на революционното движение в Ловешко и Троянско. Под негово ръководство ОК на партията раздели околията на райони. „Нашата сила – казваше той – е в нашата организация“. Започва своята апостолска дейност. Условията, в които беше поставен, го принудиха да обърне нощите в дни. Ходеше от село на село, срещаше се с верни на партията дейци, даваше указания, съветваше, учеше по-младите. Пръв негов помощник беше Дочо Шипков. Двамата показваха пред нас, по-младите, прекрасно бойно другарство. Верни един на друг, със своя пример поведоха сговорна бойна дружина, която до края на 1942 г. наброяваше над 40 партизани. Ловешка околия се нареди сред първите в страната, където възникна организирано партизанско движение. Маршът „ Чавдарци“ излезе извън Ловешка околия, и се поде като марш на славните български партизани.“

С помощта на партийните и ремсовите членове от с. Брестово (тогава Васильово) през ноември 1941 г. излиза брой първи на нелегалния печатен орган на Околийския комитет на БРП(к) вестник „Истина“, чийто редактор е Христо Кърпачев и е първият партизански вестник в България. Вестникът е последван през януари 1942 г. от бюлетин „Народна информация“, а през февруари с. г. – от вестник „Младеж“, орган на РМС в Ловеч. Статиите на Кърпачев в тези нелегални издания показват публицистичния му талант.

От 1 до 3 януари 1943 г. в Киркова махала край Ловеч се провежда разширена конференция. Присъства представителят на ЦК на БРП(к) Борис Копчев. Отчита се добрата организационно-политическа подготовка за разгръщане на активна бойна дейност. Решава се да се организира голяма партизанска бойна единица на територията на Ловешка и Троянска околия. По този начин се създават по-големи възможности за разгръщане на борбата и за маневреност на партизаните. Тук Кърпачев получава от Пело Пеловски съветския картечен пистолет „Шпагин“ с два дискови пълнителя с по 73 патрона. През март 1943 г. в колиба в Радювенското землище на заседание на околийските комитети на БРП/к/ и РМС, в присъствието на Борис Копчев и Слави Алексиев нелегалните бойни групи се обединяват в отряд, именуван по предложение на Христо Кърпачев на „Народна бойна дружина „Чавдар“. Утвърждава се ръководство на дружината: командир и отговорник по военната подготовка Христо Кърпачев; политкомисар и отговорник за партийната работа Петър Нешев; отговорник за младежката работа Дочо Шипков. Сформират се четири чети, всяка със свой район на действие и командир.

За битката на тримата командири на 23 май 1943 г. вече стана дума. В чест на любимия си командир, партизаните вземат единодушно решение Народна бойна дружина „Чавдар“ да бъде наименувана на партизански отряд „Христо Кърпачев“.

А ето как чрез в. „Народен партизанин“, в статията „Колона на партизанските герои“, бр. 1, юни-юли 1943 г., автор „Алекси“- Пело Пеловски, партизаните се прощават с командира си:

„На 23 май т.г. подло предаден от поп Кръстев потомък, загина в неравна борба край Ловеч Христо Иванов Кърпачев – Младен. Народното освободително дело се лиши от един смел борец, примерен патриот, талантлив организатор и военен ръководител… Почивай спокойно, незабравими наш Христо. Ти с чест изпълни своя обществен и патриотичен дълг. Твоята кръв циментира още по-крепко бойните ни редици и закали още по-здраво волята на народните партизани до пълна и скорошна победа.“

Ще завърша с думите на Христо Кърпачев: „Нашата сила е в нашата организация.“ „Искам да се боря за България. И да ме убият, аз ще живея между народа, който ме роди, той няма да умре.“ „Бъдещето на страната, животът на нашите деца и на самите нас е в собствените ни ръце.“ „Ние вдигаме завесата, български народе, виж тъмните фигури, които си играят с твоята съдба.“ „Не зная друга професия, която да прониква тъй дълбоко в недрата на народа, както прониква учителската професия. Гордея се, че съм учител…“ „Борбата ще бъде жестока. Може би мнозина от час ще паднат в тази неравна борба. Но ние ще победим!“