НА 9 юни 1923 г. е извършен най-зловещият в България ВОЕННО-ДЪРЖАВЕН ПРЕВРАТ, който сменя законно избраното правителство с една кървава клика и убива действащия МИНИСТЪР-ПРЕДСЕДАТЕЛ НА БЪЛГАРИЯ

който сменя законно избраното правителство с една кървава клика и убива действащия МИНИСТЪР-ПРЕДСЕДАТЕЛ НА БЪЛГАРИЯ.

Дейците на преврата са десни политици, Военният съюз, фашистващи интелектуалци като Александър Цанков, бивши социал-демократи като Димо Казасов, обидена на земеделците измет, главорези от ВМРО. Въвлечена е и армията, военни съветници на цар Борис Трети, в известна степен и царят, който винаги в политиката играе с картата на страхливата амбивалентност. Законният министър-председател Стамболийски, както и брат му, са измъчвани зверски, живи рязани на парчета. Накрая им отрязват главите. Убити са на 14 юни от офицера Харлаков и македонстващия Величко Велянов. Тоя, вторият, е герой на ВМРО и до днес. Осъден на смърт от Народния съд през 1946 , но обявен за жертва на комунистическия терор и реабилитиран от съд през 1994г. Както и Харлаков.

През 1923 г. се извършва такова изтребление на българи от българи, каквото не е имало вероятно от времето на цар Ивайло. Това изтребление обхваща убийството на хиляди активисти на БЗНС, 8 министри и 33 депутати.

Изтреблението продължава в Септемврийското въстание – изтребление от страна на армията и от македонстващите. В Килифарево, на 10 -11 юни се води истински бой между военните и чета на силните тогава анархисти, начело с Н. Шейтанов (дядо на достойния днес адвокат Владимир Шейтанов).

Десният терор продължава следващите години срещу земеделци, анархисти и комунисти. Следва Горноджумайското клане срещу неудобни членове но ВМРО, в което, за съжаление, участва като палач и Кирил Дрангов, син на героя от войните, полковник Дрангов. Затова Кирил Дрангов е осъден от Народния съд, не от някакъв комунистически терор.

Да се върнем към 20-те години на м.в. Следва комунистическият бомбен акт в „Света Неделя“ през 1925 г. – финансово и организационно подкрепен от Виена и Лондон. На него Цанков отговаря отново с терор, при който до 1926 година са убити и безследно изчезнали над 5000 човека. Унищожен е, не през 1945, а през 1925 година, цветът на българската интелигенция, сред тях – Йосиф Хербст, Гео Милев, Сергей Румянцев, Тодор Страшимиров, интелектуалци, неизповядващи леви идеи, но протестиращи срещу терора, политици като Крум Попов. Изразът „Клаха народа си както турчин не го е клал“ на писателя Антон Страшимиров се отнася точно за тези превратаджии – Александър Цанков, ген. Вълков и пр. От убийството на Стамболийски започва падението на българското офицерство, което участва в отвратителни изтребителни акции, включително и на деца. Като тези от Ястребино през времето на Съпротивата 1941-44. Убийства на деца от Перущица, от Белица, от Русе и други места. Хиляди антифашисти са избити през периода 1941-1944 г., от жандармерия и, уви, от военни, призвани да защитават народа от външен враг. Избивани и измъчвани са ятаци заради помагачество на партизани – борци срещу нацизма. Като помагачи са убити децата Сава и Васил Кокарешкови, разфасовани, дадени на кучетата, закопани тайно, но гробът е намерен от роднини. Това разбират дори англичаните в Щаб квартирата си в Кайро през лятото на 1944 г. и взимайки повод от това, изсипват още бомби по столицата ни. Гражданската война в България, започнала с фаталния Деветоюнски преврат от 1923 година продължава до началото на 60-те години – със закриването на лагера „Слънчев ден“ край Ловеч.

Сто години след това кърваво начало, има политически и медийни гласове, които ръкопляскат на Цанков. Измет!