На Газа се предлага подчинение, а не възстановяване

Саид Арикат, Al Jazeera 

От месеци Газа на практика изчезна в дипломатическа черна дупка. Докато анклавът търпи безпрецедентно разрушение, масово разселване и институционален колапс, политическите инициативи, които уж са предназначени да се справят с катастрофата, бяха парализирани.

След това, в края на май, Николай Младенов, върховният представител на Съвета за мир за Газа и бивш пратеник на ООН за Близкия изток, се завърна с план от 15 точки, представен като пътна карта към стабилност, управление и възстановяване. Но под бюрократичния език и внимателно подредената последователност се крие коренно различна реалност: планът не цели да възстанови Газа. Той цели да я подчини. Възстановяването е превърнато от хуманитарно задължение в политическо оръжие.

Тази трансформация не е нито случайна, нито второстепенна. Тя е основната логика на инициативата. Структурата на предложението разкрива приоритетите му с поразителна яснота.

Възстановяването – най-неотложната нужда на опустошеното население на Газа – се споменава едва в 15-тата и последна точка, в която мащабното възстановяване е обвързано с обявяването на определени райони за изведени от употреба и ефективно управлявани от нов орган в Газа. Преди палестинците да могат да възстановят домовете, болниците, училищата или инфраструктурата си, трябва да бъдат изпълнени 14 условия, включително разоръжаване на Хамас, поетапно изтегляне на израелските войски, преструктуриране на апарата за сигурност в Газа и създаване на временен управляващ орган, който да администрира гражданските и сигурностните въпроси, докато „реформирана“ Палестинска автономия не поеме контрола.

Тази последователност е политически показателна. Разрушението на Газа се разглежда не като хуманитарна криза, изискваща незабавни действия, а като средство за налагане на нов палестински политически ред, съобразен с интересите на Израел и Съединените щати. Всъщност възстановяването е превърнато в оръжие.

Предложението възстановява добре познатата следвоенна формула, която Израел многократно е изтъквал, а САЩ и други западни правителства са подкрепяли: няма възстановяване, докато оръжията остават извън контрола на централната власт. Отговорността за продължаващото опустошение в Газа се представя предимно като последица от отказа на Хамас да се разоръжи. Но този аргумент се основава на умишлено изваждане от контекста на палестинската реалност. Палестинската въоръжена съпротива не възникна от нищото, нито милитаризацията на Газа може да бъде отделена от десетилетия на обсада, окупация, териториална фрагментация, икономическо задушаване и систематичен колапс на политическите алтернативи.

Като отделя палестинското въоръжение от условията, които са го породили, международният дискурс превръща съпротивата в централен проблем, докато прави тези условия политически невидими. Тази обърната логика се превърна в отличителен белег на съвременната дипломация по отношение на Палестина. Преобладаващият акцент остава върху регулирането на палестинското поведение, а не върху противопоставянето на израелската мощ.

Дори основното предупреждение в инициативата на Младенов отразява тази асиметрия. Той твърди, че ако рамката не бъде приложена, временният контрол на Израел над големи части от Газа може да стане постоянен. На пръв поглед това е предупредителен призив за компромис, но на практика функционира като политически ултиматум: приемете наложения план или рискувайте да узаконите териториалните реалности, създадени чрез война.

Такава дипломация не функционира чрез взаимни преговори. Тя функционира чрез калибрирано изтощаване.

Това, което прави инициативата особено разкриваща, е моментът, в който тя се появява – точно когато израелската политика се насочва към поредния изборен цикъл, когато постигането на значим политически компромис е, може би, най-малко вероятно. Конкуренцията в израелската политика отдавна се засилва около прояви на максимализъм в областта на сигурността спрямо палестинците. От атаките, ръководени от Хамас на 7 октомври 2023 г., тази динамика стана още по-екстремна. Партиите се състезават не чрез визии за разрешаване на конфликти, а чрез демонстрации на военна строгост, предложения за наказателна политика и реторичен абсолютизъм. В този климат умереността става опасна от гледна точка на изборите.

Тази политическа реалност драстично стеснява пространството за фигури като Младенов. Въпреки че е назначен от американския президент Доналд Тръмп да наблюдава прилагането на по-широка рамка за Газа, неговата власт изглежда съществува само в границите, толерирани от Израел. Не е изненадващо, че има съобщения, че няколко членове на палестинския комитет, предназначен да управлява Газа, са подали оставки след месеци на бездействие, ограничен достъп и забавено изпълнение. Инициативата беше ограничена от самото начало от структурни реалности, които никой пратеник не можеше да преодолее.

Парализата на комисията още повече подчертава същността на процеса. Това не е независимо посредничество, основано на неутрални принципи или международното право. Това е политически проект, ръководен от САЩ, който се движи в рамките на израелските „червени линии“. Поради това инициативата рискува да се превърне не толкова в механизъм за мир, колкото в механизъм за управление на палестинската фрагментация под международен надзор.

По-широката опасност се простира отвъд непосредственото предложение. Ако възстановяването стане трайно обвързано с политическо подчинение, се създава прецедент: хуманитарното възстановяване престава да се разглежда като задължение към цивилните граждани. Основните нужди на цивилните граждани се превръщат в условни привилегии, разпределяни според наложени отвън политически критерии.

Тази промяна има дълбоки последици. Страданията на цивилните могат да бъдат инструментализирани безкрайно. Цели населени групи могат да бъдат държани в условия на опустошение, докато не постигнат политически резултати, приемливи за доминиращите сили. Възстановяването вече не е свързано с възстановяването на човешкия живот. То се превръща в част от по-широка архитектура на политическа дисциплина.

Междувременно международната общност представя тези споразумения като прагматичен реализъм. Историята обаче не предлага много доказателства, че системите, изградени върху принудителна асиметрия, водят до траен мир. Споразуменията, наложени чрез преобладаващо неравенство, може временно да потиснат нестабилността, но рядко премахват основните недоволства, които подхранват конфликта. По-често те институционализират недоволството, като отлагат бъдещи изблици.

Това е особено вярно в Газа, където поколения наред са преживявали повтарящи се цикли на разрушение, последвани от управлявани отвън процеси на възстановяване, които оставят основните политически реалности фундаментално непроменени. Инфраструктурата се ремонтира само минимално и избирателно, хуманитарната помощ временно се разширява, дипломатическите декларации се множат, а след това цикълът се повтаря.

Настоящата инициатива рискува да възпроизведе този модел. Основният ѝ недостатък е предположението, че политическото поведение на палестинците може да бъде манипулирано чрез условно възстановяване, без да се сблъсква с реалностите на окупацията, обсадата и структурното неравенство. Стабилността, наложена чрез лишения, е по своята същност крехка. Население, на което е отказана суверенитет, мобилност, икономическа жизнеспособност и политическа активност, не може да бъде административно управлявано към дългосрочно подчинение.

Газа със сигурност се нуждае от възстановяване. Но възстановяването, отделено от политическата справедливост, просто възстановява инфраструктурата на бъдещ колапс.

Ето защо истинският въпрос не е дали 15-точковата инициатива на Младенов ще успее или ще се провали от техническа гледна точка. По-дълбокият проблем е политическата логика, която стои зад нея: убеждението, че правата на палестинците, възстановяването и нормализирането на живота трябва да останат условни, отложени и подчинени на външни съображения за сигурност.

Докато тази логика управлява международната дипломация, Газа ще остане затворена в един безкраен цикъл: възстановяване, което се обещава многократно, изпълнява се избирателно и в крайна сметка се използва не за разрешаване на конфликта, а за справяне с последствията му.