На Кокорчо, като малък му викали дудукчо. Познайте защо...

Не бъди безразличен, сподели статията с твоите приятели:

Историята на Кокорчо започва в малко селце край Хасково, където всички знаели всичко за всеки. Още от съвсем малък той си спечелил прякора „Дудукчо“, а причината – ах, тя била повече от смешна!

Още преди да проговори, малкият Кокорчо проявявал необикновена любов към… дудуците! Не, не към глупостта (макар че и тя си имала своето място в неговото детство), а към музикалния инструмент. Било достатъчно да чуе някой да засвири, и Кокорчо захвърлял всичко, което правел, и хуквал натам. Независимо дали било истински гайдар или просто някой чичо, който се опитвал да изкара два звука от стар овчарски дудук – Кокорчо бил там, с отворена уста и светнали очи.

Родителите му, отчаяни от тази странна привързаност, му купили собствен дудук с надеждата, че така ще си излее музикалната страст у дома. О, колко грешали! Съседите скоро започнали да страдат от непрестанното „фюууууу“ и „пууууу“ на малкия Кокорчо, който не спирал да експериментира с различни звуци. Дори кучето на баба Мария отказвало да излиза на двора, след като веднъж малкият музикант решил да му свири серенада!

В училище нещата не станали по-добри. Всеки празник бил шанс за Кокорчо да се прояви. Докато другите деца учели стихчета, той гордо излизал с дудука си, готов да покори света със своите… хм, нетипични мелодии. Учителите първоначално го насърчавали, но след един злощастен празник, в който Кокорчо реши да акомпанира училищния химн със „соло за дудук в три тона“, директорът лично конфискувал инструмента му.

Прозвището „Дудукчо“ го преследвало дълго време, но Кокорчо не се срамувал – напротив! Години по-късно, на една сватба, когато някой подвикнал: „Айде, Дудукчо, кажи нещо!“, той само се усмихнал, извадил дудука от вътрешния джоб и засвирил така, че всички наскачали да танцуват.

Може и да са му викали Дудукчо, но Кокорчо си останал верен на себе си – винаги готов за шоу, винаги с усмивка и, разбира се, винаги с един дудук под ръка!