Надзирателката от лагерите на смъртта, чието име изплува в едно от най-мрачните дела на комунизма

Юлияна Павлова Ръжгева е една от най-зловещите фигури, свързвани с лагерите за принудителен труд по времето на комунистическия режим. Името й се появява в разказите на оцелели от Белене, Ловеч и Скравена, а след 1989 г. тя става една от обвиняемите по делото за убийствата и изтезанията в лагерите. За едни е безмилостна надзирателка, участвала лично в побоища и убийства, за други – жена, която до края отрича вината си и твърди, че е изпълнявала заповеди. Съдебното дело не завършва с присъда, а животът й приключва при обстоятелства, за които дълго се носят различни слухове.
Ръжгева е родена през 1939 г. в Белене – градът, чието име по-късно ще се превърне в символ на репресиите срещу политическите противници на комунистическата власт. През 1949 г. на остров Персин е създаден един от най-големите лагери в страната. През него преминават хиляди хора, изпратени с административни решения, без съд и присъда. Сред тях има земеделци, интелектуалци, политически противници, хора, обвинени в криминални или т.нар. антиобществените прояви. За мнозина въдворяването означава години на тежък труд, глад, унижения и насилие.
Юлияна е едва на 20 години, когато започва работа като надзирателка в лагера на остров Персин. Така още в началото на живота си тя се оказва от страната на хората, които упражняват властта над затворените без присъда. Защо избира именно тази работа, как е била назначена и какви са били мотивите й, не е изяснено в достъпните биографични сведения. Не са известни и подробности за семейството, в което е израснала, за образованието й или за личните й амбиции преди постъпването й в лагера.
През 1959 г. политическото ръководство формално решава да закрие трудово-възпитателните общежития в страната. На практика обаче репресивната система не изчезва. Част от задържаните в Белене не са освободени, а са преместени в нова трудова група край Ловеч, известна като „Слънчев бряг“. Тя е създадена на 1 октомври 1959 г. в района на каменна кариера. Условията там са изключително тежки – принудителен физически труд, непосилни норми, недостатъчна храна, мизерни помещения и системни побоища.
Именно тогава Юлияна Ръжгева е командирована в Ловеч заедно с началниците си Петър Гогов и Николай Газдов. Вече е старши надзирател и отговаря за жените, изпратени в лагера. По-късно женското отделение е преместено в Скравена, където тя също работи. Така за кратко време младата жена се оказва част от три места, свързани с една от най-мрачните системи на репресии в България.
Сред най-известните свидетелства за действията й са разказите на бившата лагеристка Надя Дункин – актриса от Пловдивския театър. През 1960 г. тя е арестувана и изпратена в лагера край Ловеч, без да й бъде обяснено какво е провинението й. Още при пристигането си е пребита жестоко. По-късно, по време на вечерната проверка, към нея се приближава милиционерка, която я пита дали е артистката от Пловдив. Жената се представя като Юлка и започва да я обвинява, че някога се е държала високомерно заради театралните си роли. Дункин твърди, че не я познава, но това не спира надзирателката да я пребие отново с камшик.
Спомените на Дункин са особено важни, защото тя се превръща в един от основните свидетели по делото за лагерите след падането на комунистическия режим. В показанията си описва не само насилието, но и атмосферата на страх, в която лагеристите живеят. Хората се връщат от работа ранени, осакатени, с подути лица и без необходимата медицинска помощ. Всяко неизпълнение на трудовата норма може да доведе до нов побой, а понякога и до смърт.
Още по-страшни са свидетелствата за убийството на Дина Георгиева Кангалова-Пицина от Велинград. По време на разследването две оцелели жени разказват пред съда през 1990 г. какво са видели. Според показанията им жената била обвинена, че симулира и отказва да работи. След разговор с началника Петър Гогов тя била отведена настрани от кариерата и пребита. Свидетелките твърдят, че Юлияна Ръжгева участвала в жестокото насилие, използвала тояга и нанесла удари, довели до смъртта на лагеристката. Разказът им е ужасяващ и показва до каква степен може да стигне насилието в лагерната система.
Бившият лагерист Никола Дафинов също говори за Ръжгева като за човек, който не се ограничавал само с надзора над жените. По думите му тя участвала и в побоищата над мъжете, когато не изпълнявали нормите си. Дафинов отправя и изключително тежки обвинения, като твърди, че лично е убила десетки хора. Това е негово свидетелско твърдение, а не установен от съда брой жертви. Впоследствие обвинението срещу нея е за участие в две убийства.




За личния живот на Ръжгева се знае значително по-малко, отколкото за дейността й в лагерите. Тя има дъщеря – Пенка, известна в Белене и като Нушка, която по-късно носи фамилията Цолова. Работи като възпитател в общежитията на Техникума по ядрена енергетика „Мария Кюри“, а след това като учител по история и цивилизация в училище „Димчо Дебелянов“ в Белене. В публикация на „168 часа“ от 2013 г. дъщерята е представена като единственото дете на бившата надзирателка.
Особен детайл около идентичността на Ръжгева е, че в по-късни документи тя фигурира и с фамилията Андреева – Юлияна Павлова Андреева. Това е установено от журналистическа проверка в имотния регистър, цитирана в публикацията на „168 часа“. Не е изяснено кога и по какви лични или семейни причини е започнала да използва това име. Подобна промяна се среща и при нейния колега Николай Газдов, който в по-късни години фигурира като Николай Станев.
След 1962 г. трудовият лагер край Ловеч е закрит, а женското отделение в Скравена също престава да съществува. За следващите десетилетия от живота на Ръжгева обаче почти няма надеждно публикувана информация. Не са известни конкретни данни къде е работила след закриването на лагерите, какъв е бил професионалният й път, какви отношения е поддържала с бившите си колеги и как е живяла през 70-те и 80-те години. Не е открито и достатъчно достоверно свидетелство, което да позволява да се направи извод дали е изразявала съжаление за стореното или е продължавала да оправдава действията си.
След 10 ноември 1989 г. започва разследване на престъпленията в лагерите край Ловеч и Скравена. Събирани са показания на оцелели, разпитвани са бивши служители и са повдигнати обвинения срещу хора от ръководството и охраната. Юлияна Ръжгева е сред обвиняемите, заедно с Петър Гогов и Николай Газдов. В обвинителния акт тя е посочена с името Юлияна Павлова Андреева, известна като Ръжгева. Обвинението срещу нея е за участие в убийствата на две лица, извършени в лагера край Ловеч до края на 1961 г.
На 8 юни 1993 г. Върховният съд открива процеса. Ръжгева отрича да е убивала когото и да било. В съдебните си обяснения признава, че е удряла лагеристки, когато не изпълнявали трудовите норми, но твърди, че използвала малка пръчка и изпълнявала нареждания на началниците си. Според нея заповедите идвали от Цвятко Горанов, който се позовавал на указания от Петър Гогов и Мирчо Спасов.
По време на следствието и процеса поведението й също предизвиква коментари. Според публикацията на „168 часа“ тя понякога се държала неадекватно, не отговаряла на въпросите и демонстрирала психическа нестабилност. Била отведена за освидетелстване в психиатричната болница на Четвърти километър в София. Някои свидетели приемали това за опит да избегне отговорност, но без медицинските документи не може да се направи категоричен извод за действителното й състояние.
В същото време дъщеря й Пенка категорично защитава майка си. В разговор с журналисти тя заявява, че я смята за невинна и че до последно самата Ръжгева се е считала за такава. Разказва, че адвокатката й Рени Цанова я уверявала, че ако майка й е виновна, не би поела защитата й. Пенка отказва да говори подробно за миналото и казва, че семейството е преживяло много тежко този период. „Нося болката от това време в сърцето си“, споделя тя.
Има и хора от Белене, които са познавали Ръжгева след промените. Карло Шанколов, близък на дъщеря й, разказва, че я е посещавал в дома й и не е забелязвал признаци на психическо заболяване. По думите му тя понякога отричала разказите за насилие и питала дали той вярва на „всичките тези гадости“, които се говорели за работата й в лагерите. Шанколов обаче казва, че е чувал от бивши лагеристки разкази за побоищата и изтезанията и не вярва в невинността й.
Ръжгева и Николай Газдов прекарват около три години в следствения арест, преди да бъдат освободени през лятото на 1995 г. Делото продължава години, но не завършва с присъда. На 11 юли 2002 г. Върховният касационен съд прекратява наказателното производство поради изтекла давност. Решението е потвърдено от петчленен състав на съда на 8 май 2003 г. Така обвиненията срещу Ръжгева не получават съдебен отговор по същество – тя не е осъдена, но и не е оправдана с присъда, която да отхвърли свидетелствата на оцелелите.
След освобождаването си Ръжгева се връща в Белене. Според разкази на нейни познати вече изглеждала силно променена и изтощена. Карло Шанколов твърди, че забелязвал тикове, а според него тя развила и болестта на Паркинсон. Няма обаче медицински документи, които да потвърждават тази диагноза, затова тя трябва да се разглежда като спомен на човек от близкото й обкръжение.
Около смъртта й също се появяват различни версии. Дълго време се твърди, че е починала от естествена смърт, а други слухове я свързват със снимките на документалния филм „Проблемът с комарите и други истории“, в който са заснети едни от последните кадри с нея. Разследване на „168 часа“ в Белене през 2013 г. обаче установява друга версия. Според разказа на Карло Шанколов Юлияна Ръжгева се е самоубила през 2005 г., като се е обесила в банята на дома си. Именно тази версия е публикувана впоследствие и от други медии. Независимо потвърждение чрез официален документ за смъртта й не е публично известно.
Така животът на Юлияна Ръжгева приключва без съдебна присъда за престъпленията, в които е обвинена. За дъщеря й тя остава невинна жена, станала жертва на чужди интереси и обвинения. За оцелелите от лагерите името й е свързано с побоища, унижения и смърт. Между тези две гледни точки стои едно дело, прекратено по давност, и свидетелства, които не са получили окончателна съдебна оценка.
Историята й не може да бъде разказана само като лична биография на една надзирателка. Тя е част от историята на система, в която хора са изпращани на принудителен труд без съд и присъда, а насилието е превърнато в средство за подчинение. Именно затова разказите на оцелелите и документите за лагерите остават толкова важни – защото съдебното дело може да е приключило, но въпросът за отговорността не е изчезнал.
Източник: socbg.com













Post Comment