Наричаха я кулата на самоубийците

На снимката се вижда съоръжение, приличащо едновременно на наблюдателна кула и индустриално скеле, издигнато върху скалистия ръб на плевенския парк „Кайлъка“. Над скалата се спуска парашут, от платформата вече е полетял човешки силует, а долу се е събрала тълпа. Снимката е от време, в което всичко това е изглеждало като спорт и приключение. По-късно обаче мястото придобива съвсем различна репутация.
Парашутната кула в парк „Кайлъка“ е построена през 1958 г. за тренировъчни парашутни скокове. Идеята е напълно типична за епохата. ДОСО — Държавна организация за съдействие на отбраната — изгражда подобни съоръжения из цялата страна като част от подготовката на гражданите за евентуална военна необходимост, представена чрез езика на масовия спорт и патриотичното възпитание. „Кайлъка“ предлага подходящ терен — високи скали, лесен достъп и достатъчно пространство за демонстрации и тренировки.
Скоковете се извършват чрез въжена система. Парашутистът не лети свободно, а бива контролиран и спускан от платформата към земята. Достатъчно реалистично за обучение, достатъчно впечатляващо за публика и напълно достатъчно, за да създаде усещането, че и обикновеният човек може да се докосне до света на истинските парашутисти.
Още през социализма около кулата започват да се носят мрачни истории. Имало е случаи на хора, хвърлили се от нея, но подобни трагедии рядко достигат до обществеността в онези години. Системата не обича подобни теми — нито в пресата, нито в официалните разговори. Историите остават полушепнешком предавани между хората, като нещо, за което всички са чували, но никой не говори открито.

В началото на 90-те години кулата спира да функционира. Никой не я демонтира, никой не я поддържа и никой не я охранява. Тя просто остава там — ръждясваща метална конструкция над скалите, все по-опасна, все по-мрачна и все по-достъпна за хора, дошли не да тренират, а просто да скочат.

През 1994 г. трагедията окончателно превръща мястото в символ на смъртта. Младо момиче се хвърля от кулата заради несподелена любов. Случаят разтърсва целия Плевен. Говори се за него дълго, почти като за градска рана, която всички помнят. Именно тогава името „кулата на самоубийците“ започва да се произнася вече не като мрачна шега, а като нещо напълно буквално.
След този случай районът около съоръжението постепенно става негласно отбягван. Кулата продължава да стои над скалите — ръждясала, празна и зловеща, сякаш самото й присъствие напомня за всичко, което се е случило там. Под нея остава мраморната плоча, посветена на 50-годишнината на Алпийски клуб – Плевен — детайл с почти неволна символика. Паметна плоча за алпинизъм под конструкция, останала в паметта на хората най-вече с паданията.

Едва през юли 2014 г. Община Плевен най-после взима решението, което е трябвало да бъде взето много по-рано. Металната конструкция е демонтирана изцяло, след като е определена като опасна заради лошото си състояние и дългогодишната липса на поддръжка. Демонтажът преминава тихо, без особена публичност. От общината съобщават, че на мястото няма да бъде изграждано друго съоръжение.
Така скалата в „Кайлъка“ остава сама — без кулата, без платформата и без въжената система. Само скала.
Парашутни кули като плевенската са изграждани в десетки социалистически градове с ясна военна логика. Повечето от тях споделят сходна съдба — изоставяне, ръжда и мрачна местна известност, събрала в себе си много от неуспехите и разочарованията на годините след промените.
Днес „Кайлъка“ е красив парк, пълен с хора, туристи и живот. Скалата още е там. Кулата я няма. И може би точно така трябва да бъде.