Наричат ни „русороби“, защото помним: Последните думи на 22-годишния Николай разтърсват и днес
Благодарността не е робство. Тя е памет.
В българския политически език през последните години думата „русороб“ се превърна в удобно клеймо. Достатъчно е някой да изрази благодарност към Русия и към руските войници, загинали в Руско-турската война от 1877–1878 г., за да бъде обвинен, че се кланя на чужда държава.
Но има огромна разлика между благодарността към хората, дали живота си преди близо век и половина, и безусловната подкрепа за политиката на която и да било съвременна държава.
Благодарността е качество на свободния човек. Свободният може да помни доброто, без да се отказва от собствената си воля. Може да каже „благодаря“ на онези, които са се жертвали, без това да означава, че е длъжен да одобрява всичко, което техните наследници правят поколения по-късно.
Историята на Освобождението не е абстракция. Зад имената Шипка, Плевен, Телиш и Горни Дъбник стоят истински хора. Млади мъже, които са знаели, че може никога повече да не видят домовете и семействата си.
Сред тях е и младият руски офицер Николай Шилдбах. В навечерието на сраженията край Телиш и Горни Дъбник той пише прощално писмо до баща си. В него няма геополитика, лозунги или гръмки фрази. Има страх, обич към семейството и съзнанието на човек, който разбира колко близо е смъртта.
„Не ми се иска да умирам, но аз отивам в боя със спокойна съвест.“
Трудно е да се прочетат подобни думи като сух исторически документ. Зад тях стои човек на едва 22 години, който мисли за баща си, за починалата си майка, за близките си и за възможността никога повече да не ги види.
Точно тук политическите лозунги стават малки.
Можем да спорим за Русия. Можем да спорим за Европейския съюз, НАТО, Брюксел, Москва и съвременната геополитика. Можем да имаме напълно противоположни позиции за настоящето. Но не е необходимо заради днешните политически битки да заличаваме човешката цена на събитията от 1877–1878 г.
Защото свободата на България не е дошла като административен акт, написан върху чисто бюро. До нея се стига през война, кръв и хиляди човешки съдби. В нея участват руснаци, украинци, беларуси, финландци, румънци, български опълченци и представители на други народи в тогавашната Руска империя. Всеки от тях има име. Всеки е имал семейство. Всеки е имал живот, който е можел да продължи.
Затова признателността към загиналите не прави никого „роб“.
Напротив. Робското мислене започва тогава, когато човек се страхува да има собствена историческа памет, защото чака някой друг да му каже какво е позволено да помни и за кого е допустимо да изпитва благодарност.
България може да бъде независима държава със собствена политика и едновременно с това да пази паметта за хората, загинали за нейното освобождение. Едното не отменя другото.
Не е необходимо да обичаш днешна Русия, за да сведеш глава пред гроба на руски войник от 1877 година. Не е необходимо да мразиш Европа, за да признаеш саможертвата на един 22-годишен офицер. Историческата благодарност не е декларация за политическа вярност.
Тя е човешка памет.
А когато четем последните думи на Николай Шилдбах към неговия баща, всички шумни политически етикети звучат някак евтино.
„Не ми се иска да умирам, но аз отивам в боя със спокойна съвест.“
На такъв човек България може да каже само едно:
Благодарим ти, Николай.
И няма нищо робско в това.
Post Comment