НАСА търси частен спасител за Хъбъл преди атмосферата да го изгори през 2034 година
В основата на днешната криза около най-известния оптичен инструмент в историята стои един чисто архитектурен дефект на епохата, в която е създаден. Когато през април 1990 година совалката Дискавъри извежда единадесеттонния цилиндър на височина от около шестстотин километра, никой в Хюстън и Вашингтон не допуска, че програмата за многократни космически кораби ще бъде прекратена без пряк наследник. Поради тази причина телескопът е проектиран като пасивен пътник, лишен от каквато и да е задвижваща система или резервоари с гориво. За промяна на ориентацията си в пространството той използва тежки маховици и магнитни торкери, които взаимодействат с магнитното поле на Земята, но те не могат да създадат тяга и да компенсират гравитацията. В същото време пространството на петстотин и кусур километра над повърхността не е абсолютен вакуум, а разредена газова обвивка, чиито молекули непрекъснато удрят корпуса и огромните слънчеви панели на обсерваторията. Този незабележим в рамките на един ден аеродинамичен спирачен ефект се натрупва с десетилетия, особено по време на слънчеви максимуми, когато горната атмосфера се нагрява, разширява се и буквално засмуква нискоорбиталните апарати надолу. Според инженерните разчети на самата агенция, ако не се приложи външна тяга, този гравитационен улей ще доведе до неконтролируемо навлизане на масивните титанови и стъклени компоненти в плътните слоеве на атмосферата около 2033 или 2034 година, като отломките биха застрашили населени райони.
Това изглежда като чиста механика, но зад сухите орбитални параметри прозира дълбока криза в управлението на ресурсите и остарялата апаратура на борда. Още през юни 2024 година наземните екипи в центъра Годард в Мериленд бяха принудени да превключат обсерваторията в авариен режим само с един активен жироскоп от общо шест монтирани по време на последната сервизна мисия през май 2009 година. Тези прецизни механични сензори, потопени във вискозна течност и въртящи се с деветнадесет хиляди и двеста оборота в минута, са сърцето на системата за насочване, без която телескопът не може да задържи погледа си върху далечна галактика с точност до части от дъговата секунда. Към лятото на 2024 година три от шестте прибора вече бяха напълно излезли от строя, четвъртият започна да изпраща сбъркани телеметрични данни за скоростта на въртене, а петият беше изключен и оставен в резерв, за да се запази ресурсът му за критични моменти. В резултат на това времето за пренасочване на телескопа от един сектор на небето към друг се увеличи драстично, научната продуктивност спадна, а сложните маневри за проследяване на бързо движещи се обекти в Слънчевата система станаха почти невъзможни. Да изпратиш скъпа буксирна мисия, за да вдигнеш на по-висока орбита апарат, чиято електроника и механика вече дишат през сламка, е финансов и инженерен хазарт, който в космическите среди често се превръща в архивно гробище за милиони долари.
Илюзията за евтиния частен аутсорсинг
Предложението на НАСА към търговския сектор да поеме задачата за издигането или модернизирането на телескопа до 2032 година звучи логично на хартия, но сблъсъкът с реалната практика вече даде горчиви плодове. В официалните си изявления ръководството на агенцията, в лицето на администратора Джаред Айзъкман и заместник-администратора за научните мисии Ники Фокс, набляга на икономическата ефективност и желанието да се изстиска максимален научен живот от съществуващите активи. Това не е първият опит да се намери частен спасител, тъй като още през септември 2022 година беше подписано нефинансирано споразумение със SpaceX за проучване на възможността капсула Дракон да се скачи с обсерваторията. Тогавашната идея, подкрепена и от самия Айзъкман в качеството му на частен астронавт по програмата Поларис, обаче се сблъска с редица технически въпроси относно липсата на стандартен скачващ възел на Хъбъл, риска от замърсяване на чувствителното главно огледало с изгорели газове от маневрените двигатели и огромната цена на една пилотирана или специализирана роботизирана операция. Както вече сме анализирали при разглеждането на новите търговски договори за ниска околоземна орбита, прехвърлянето на отговорност от държавната агенция към стартиращи компании рядко сваля крайната сметка, когато се налага създаването на уникален хардуер за еднократна употреба.
Още по-тревожен за плановете около Хъбъл е съвсем пресният провал с рентгеновата обсерватория Суифт, която представляваше умален тренировъчен полигон за точно такъв тип орбитално спасяване. През септември 2025 година НАСА възложи договор на компанията Каталист Спейс Технолъджис с цел да изстреля специален обслужващ апарат, който да прихване губещия височина спътник и да го върне на безопасна траектория. Логистиката и сроковете бяха притиснати до краен предел, защото слънчевата активност ускоряваше падането на обсерваторията по-бързо от първоначалните прогнози. Когато космическият буксир на частната компания най-после беше изстрелян през юли, той претърпя тежка неизправност в собствената си система за контрол на ориентацията още преди да успее да се сближи с целта си. Мисията беше прекратена безславно, а на четвърти ноември останките от обсерваторията Суифт изгоряха в атмосферата над Индонезия, слагайки точка на близо двадесетгодишната ѝ служба. Този случай показа ясно, че автономното сближаване и захващане на некоопериращ, въртящ се обект в космоса без помощта на човешка ръка остава една от най-рисковите операции в орбиталната механика, при която един дефектен датчик обезсмисля години подготовка.
Източник: pogled.info



Post Comment