Не харесваш паметниците, езика и имената на улиците? Може би държавата просто не е твоята

Ако те дразнят местните паметници, ако не понасяш езика, който хората говорят от поколения, ако имената на улиците ти пречат, ако искаш да сменяш героите, празниците, символите и историята на мястото, в което си попаднал, проблемът вероятно не е в държавата.

Проблемът е, че тя просто не е твоята.

Никой народ не е длъжен да изтрие миналото си, за да се почувства някой друг по-комфортно. Никоя държава не е длъжна да сменя езика си, паметниците си и историческата си памет, за да отговаря на вкусовете на хора, които не ги приемат.

Паметниците не са мебели, които местиш, когато не подхождат на интериора. Имената на улиците не са табелки в хотел. Езикът не е приложение в телефона, което сменяш от настройките.

Това са белезите на една държава.

Можеш да харесваш историята ѝ или да не я харесваш. Можеш да спориш с нея, да я изучаваш, дори да я критикуваш. Но когато започнеш да настояваш всичко местно да бъде премахнато, преименувано и пренаписано според собствените ти представи, вече не говорим за интеграция. Говорим за опит едно място да бъде превърнато в нещо друго.

И тук въпросът става съвсем прост.

Ако не искаш да виждаш техните паметници, ако не искаш да чуваш техния език, ако не искаш улиците да носят техните имена и историята да разказва техния разказ, защо изобщо искаш да живееш там?

Истинското уважение към една държава не означава да я харесваш във всяка подробност. Означава да признаеш правото ѝ да има собствена идентичност.

Защото толерантността не е еднопосочна улица.

Не може да искаш уважение към своята култура, а едновременно да настояваш чуждата да бъде заличена.

Не може да искаш другите да приемат теб такъв, какъвто си, докато ти отказваш да приемеш тях такива, каквито са.

А когато всичко около теб ти се струва грешно, езикът, паметниците, имената, символите и историята, може би държавата няма нужда да се променя.

Може би просто трябва да си признаеш очевидното:

Ти си в чужда държава.