Не само анексията е агресия: как международното право определя употребата на сила
Остър спор около значението на думата „агресия“ и начина, по който тя се използва в българския политически дебат поставя Соня Момчилова в свой коментар, публикуван в „Лентата“. Авторката критикува политически фигури и среди, които според нея свеждат понятието единствено до наличие на териториални претенции към друга държава.
Основният въпрос всъщност е далеч по-широк: необходимо ли е една държава да иска да завладее чужда територия, за да бъде определено нейно действие като агресия?
От гледна точка на международното право отговорът е, че териториалните претенции не са задължително условие.
Резолюция 3314 на Общото събрание на ООН от 1974 г. определя агресията като употреба на въоръжена сила от една държава срещу суверенитета, териториалната цялост или политическата независимост на друга държава, както и като друга употреба на сила, несъвместима с Устава на ООН.
Това означава, че понятието е значително по-широко от опит за анексиране на чужда земя.
Сред действията, които международноправната рамка посочва като възможни актове на агресия, са нахлуването на въоръжени сили на територията на друга държава, военната окупация, анексирането чрез сила, бомбардировки, блокада на пристанища или крайбрежие и нападение срещу въоръжените сили на друга държава.
Именно върху тази разлика между политическа интерпретация и правна дефиниция акцентира публикацията на Момчилова.
Тя използва и житейска аналогия: ако човек бъде нападнат и пребит, фактът, че нападателят не е отнел имуществото му, очевидно не означава, че нападение не е имало. По същата логика, според нейната теза, липсата на желание за присъединяване на чужда територия сама по себе си не отменя възможността дадено действие да представлява агресия.
В коментара си авторката разширява критиката и към отношението към закона като цяло. Според нея част от политическите и неправителствените среди използват различни стандарти в зависимост от това кой извършва дадено действие и към кого е насочено то. Това е нейна политическа оценка, а не установен юридически факт.
Темата обаче поставя реален въпрос за начина, по който юридически понятия навлизат в ежедневния политически език.
„Агресия“, „окупация“, „анексия“, „геноцид“ и „военно престъпление“ имат конкретно съдържание в международното право. Когато се използват в политически дебат, често към тях се добавят морални и идеологически оценки, които не винаги съвпадат с юридическите критерии.
Особено ясно това се вижда при понятието „престъпление на агресия“. Римският статут на Международния наказателен съд го свързва с планирането, подготовката, започването или извършването от висш държавен или военен ръководител на акт на агресия, който по своя характер, тежест и мащаб представлява явно нарушение на Устава на ООН.
Следователно международното право не поставя условие агресорът непременно да заяви: „Искам тази територия.“
Решаващо е какво действие е предприето, дали е използвана въоръжена сила, срещу кого е насочена и дали тя нарушава суверенитета, териториалната цялост или политическата независимост на друга държава.
Точно тук се намира и същината на спора, повдигнат в публикацията.
Политическите позиции могат да бъдат различни. Симпатиите към една или друга страна също могат да бъдат различни. Но определенията в международното право не се променят според това кой политически лагер ги произнася.
И когато политиците започнат да използват юридически понятия, от тях логично може да се очаква поне да се придържат към действителното им съдържание.
Post Comment