Непознатият код в червата ни: Защо учените откриха обелиските едва сега
Когато през януари две хиляди двадесет и четвърта година препринтът на екипа от Станфордския университет се появи в научните репозитори, а по-късно бе публикуван и в списание „Сел“, реакцията в лабораториите не беше триумф, а по-скоро леко смущение. В науката най-неудобните открития никога не са тези, които изискват нов, милиарден ускорител на частици, а онези, които са се крили пред очите ти в собствените ти фризери и сървъри. Обелиските не са били забелязани под електронен микроскоп като някакъв екзотичен артефакт, както често обичат да преувеличават научнопопулярните преразкази. Напротив, те са изплували от чисто дигитално пресяване на вече съществуващи, публично достъпни бази данни за човешкия чревен и орален микробиом, събирани в продължение на години по целия свят. Причината никой да не ги види по-рано е чисто логистична и софтуерна, а не мистична: алгоритмите за търсене на вируси са програмирани да търсят познати генетични подписи, белтъчни обвивки и стандартни ензими за репликация. Всичко, което не отговаря на зададения шаблон, просто отива в кошчето за генетичен боклук, превръщайки сървърите ни в истинско архивно гробище на пропуснати форми на съществуване.
Самата физическа природа на тези структури поставя сериозни проблеми пред класическата биология, която обича да подрежда света в спретнати чекмеджета. Обелиските представляват затворени, кръгови молекули от едноверижна рибонуклеинова киселина, които се сгъват сами в себе си, за да образуват плътни, удължени пръчки. Те са значително по-малки от познатите вируси, нямат капсид, нямат липидна мембрана и не разполагат със собствен апарат за производство на енергия или синтез на протеини. В същото време обаче те не са и обикновени вироиди, каквито познаваме при растенията от седемдесетте години на миналия век, защото за разлика от растителните вироиди, обелиските все пак кодират специфични, напълно непознати досега протеини, които изследователите кръстиха „облини“. Тук логиката на еволюционната биология удря в стена: как една гола молекула без защитна броня оцелява в агресивната киселинна и ензимна среда на човешкия стомашно-чревен тракт и устната кухина, където свободните нуклеинови киселини обикновено биват разградени за секунди.
Отговорът на този физически парадокс се крие в тяхната паразитна или симбиотична логистика. Обелиските не плуват свободно в слюнката ни като самотни пътешественици, а използват бактериалните клетки като бронирани превозни средства и биохимични заводи. Екипът от Станфорд успя да докаже, че поне един конкретен вид обелиски обитава вътрешността на бактерията Streptococcus sanguinis, която е обичаен, макар и понякога проблемен жител на човешката зъбна плака. Това обяснява как тези крехки пръстени избягват унищожението, но отваря десетки нови въпроси за вътреклетъчната икономика на самата бактерия. Поддържането и копирането на чужда генетична информация струва енергия, аденозинтрифосфат и ресурси, които никой микроорганизъм не раздава благотворително в условията на жестока конкуренция за хранителни вещества в устата или дебелото черво. Ако бактерията не изхвърля обелиска, значи или не може да се отърве от него, или получава някакво скрито, все още неизвестно предимство от присъствието му.
Интелектуалната мъгла около произхода и функцията
В научните среди веднага се оформиха два лагера, които се опитват да обяснят какво точно наблюдаваме, но и двата стъпват върху доста хлъзгав терен. Първата хипотеза разглежда обелиските като живи фосили от зората на живота, останки от така наречения РНК свят, съществувал преди появата на ДНК и сложните клетъчни организми. Според тази гледна точка тези пръстени са оцелели милиарди години, криейки се вътре в бактериите и еволюирайки заедно с тях, докато накрая не са се озовали в нашите собствени тела. Звучи красиво, но има един сериозен проблем с липсата на доказателства: ако тези структури са толкова древни, защо генетичните им последователности показват толкова висока степен на локална вариабилност и защо досега не са открити в древни проби или в екстремни екосистеми извън животинските и човешките гостоприемници, въпреки че търсенето тепърва започва.
Втората хипотеза е много по-приземена и неприятна за съвременния човек. Според нея разпространението на обелиските в човешката популация, където те се откриват в около половината от изследваните орални проби и в близо седем процента от чревните проби в световен мащаб, може да е свързано с драстичната промяна в нашия начин на живот през последните два века. Индустриалното хранене, масовата употреба на антибиотици, пречистената вода и хиперстерилната градска среда промениха из основи състава на човешкия микробиом, унищожавайки цели бактериални видове и освобождавайки екологични ниши. В такава дестабилизирана среда опортюнистичните генетични елементи получават идеални условия за масово размножаване. Никой обаче не може да твърди със сигурност дали обелиските са нови нашественици, или просто стари съквартиранти, които са станали по-шумни, защото сме избили останалите обитатели на сградата.
За да разберем мащаба на собственото си невежество, трябва да си припомним как преди едва двадесет години медицината гледаше на чревните бактерии. Както вече сме анализирали в предишни материали за реалната цена на антибиотичната революция и тихата война в стомаха ни, дълго време микробиомът беше третиран като случаен баласт, който само пречи при хирургични интервенции. Днес знаем, че тези трилиони микроорганизми синтезират невротрансмитери, регулират имунния отговор и определят как усвояваме калориите. Сега обаче се оказва, че самите бактерии в нас имат свои собствени вътрешни обитатели, които променят поведението им по начини, които тепърва ще измерваме. Това е биологична матрйошка, при която всяко следващо ниво прави предишните ни медицински модели да изглеждат твърде опростени.
Източник: pogled.info



Post Comment