Новият световен ред се договаря без жалката Европа

Докато европейските столици продължават да обсъждат „стратегическа автономия“, контурите на новия световен ред все по-често се очертават на маси, край които Европейският съюз не е поканен. Почти едновременно в Бишкек се събраха Владимир Путин, Си Дзинпин, Нарендра Моди и иранският президент Масуд Пезешкиан, а в Истанбул заседаваха външните и военните министри на Саудитска Арабия, Турция и Пакистан – участниците в новия отбранителен съюз, договорен в Мека.

Два форума на два континента изпратиха едно и също послание: въпросите за сигурността и икономическия ред все по-често се обсъждат без Запада и почти изцяло без Европейския съюз. Това не означава непременно край на европейското влияние, но показва постепенното отместване на ЕС от местата, на които се вземат стратегическите решения, пише Харалд Нойбер в анализ за Berliner Zeitung.

Според него прибързаното обявяване на „смъртта на Европа“ би било пресилено. По-важният въпрос е дали ЕС действително губи драматично способността си да оформя международния ред, или просто относителната му тежест намалява в свят с все повече самостоятелни центрове на сила.

Новият съюз от Мека не е „ислямско НАТО“

Отбранителното споразумение между Саудитска Арабия, Турция и Пакистан, подписано на 7 август 2026 г. в Мека, съдържа клауза, напомняща принципа за колективна отбрана на НАТО: нападение срещу една от трите държави трябва да се разглежда като нападение срещу всички.

Независими анализатори обаче предупреждават да не се стига твърде далеч със сравненията. Новият пакт няма интегрирано военно командване, постоянни сили или изграден механизъм за съвместна отбрана. Секретариатът в Рияд и политико-военният комитет тепърва трябва да заработят, а условията, при които би се задействала клаузата за взаимопомощ, остават неясни.

Затова определението „ислямско НАТО“ звучи по-внушително, отколкото показва реалното съдържание на съюза. Според Нойбер по-важна е логиката зад него. Рияд, Анкара и Исламабад не се отказват от отношенията си с Вашингтон и не преминават автоматично в орбитата на Пекин. Те по-скоро се опитват да не допуснат нито една външна сила да стане незаменима за тяхната сигурност.

Това не е изграждане на твърд геополитически блок, а опит различните зависимости да бъдат използвани и балансирани. Новият съюз може да бъде разглеждан като застраховка срещу непредвидимостта на старите „държави покровители“, както и срещу Израел, който все по-често е възприеман в региона като трудно предвидим фактор.

Остава обаче един съществен въпрос: какво може трайно да свързва държави, които виждат основните заплахи за сигурността си на различни места? Саудитска Арабия традиционно се опасява от Иран, за Пакистан главният стратегически съперник е Индия, а Турция все по-често гледа с тревога към действията на Израел. Тези различия поставят естествени граници пред способността на пакта да действа като единен военно-политически съюз.

ШОС е гигант, но не и монолитен антизападен блок

Шанхайската организация за сътрудничество също не бива да се възприема автоматично като монолитен антизападен блок. Организацията отбелязва 25 години от създаването си и заявява, че обединява държави с близо 40% от населението на света и около една четвърт от глобалния брутен вътрешен продукт.

В нейните учредителни документи е записано, че ШОС не е насочена срещу други държави. В същото време Владимир Путин и Си Дзинпин редовно използват срещите на организацията, за да отправят критики срещу западния световен ред.

Зад общите декларации обаче остават сериозни противоречия. Индия и Китай продължават да имат нерешени гранични спорове, Ню Делхи се конкурира с Исламабад, а отделни държави членки гледат на форума преди всичко като на възможност за стратегическо позициониране. За Индия например участието често има по-голямо значение като политически сигнал и демонстрация на самостоятелност, отколкото като източник на обвързващи решения.

Подобна логика се наблюдава и при други структури – от БРИКС и Евразийския икономически съюз до Quad, AUKUS и търговските формати RCEP и CPTPP. Малко от тях представляват истински военни съюзи с автоматично задължение за взаимна защита. Повечето позволяват на участниците да увеличават възможностите си, да разпределят зависимостите между различни партньори и да избягват окончателното присъединяване към един лагер.

Европейският съюз присъства чрез отсъствието си

На този фон Европейският съюз присъства преди всичко чрез отсъствието си. Той не участва като самостоятелен фактор в новите архитектури за сигурност, а ключовите външни сили в Близкия изток остават Съединените щати и Китай.

Когато Европа все пак се появява, тя често остава в периферията. Турция поддържа тесни икономически отношения с ЕС въз основа на споразумението от 1995 г., но кандидатурата ѝ за членство е блокирана вече повече от четвърт век. За Нойбер това е показателно за отслабващата привлекателност на европейския проект дори в непосредственото му съседство.

Санкциите срещу Русия показаха границите на европейската сила

Най-сериозното изпитание за способността на Европа да упражнява влияние остават санкциите срещу Русия. Те частично постигнаха целта си да окажат икономически натиск върху Москва. Русия изгуби голяма част от европейските си пазари и беше принудена да ускори пренасочването на търговията и енергийните си доставки към Азия.

Това обаче поставя въпроса кой в крайна сметка печели и кой губи от икономическото разделяне. Същият процес, който ограничи достъпа на Русия до европейските пазари, показа и границите на санкционната политика.

Русия и Иран – две от най-тежко санкционираните държави в света – задълбочиха значително военното и икономическото си сътрудничество след началото на войната в Украйна. Санкциите следователно не водят непременно до желаната промяна в поведението. Понякога те подтикват засегнатите държави да се сближат и да изграждат алтернативни канали за търговия, финансиране и военно сътрудничество.

Иран е под различни санкционни режими от 1979 г., но натискът не го е принудил да се подчини на политическите искания на Запада. Техеран признава, че изпитва „икономически затруднения“, но продължава да провежда самостоятелна външна политика. Според Нойбер този пример трябва да охлажда прекомерните очаквания към санкциите като средство за постигане на стратегически цели.

Това не означава, че завоят на Русия към Изтока преминава безпроблемно. Газопроводът „Силата на Сибир 2“ например продължава да среща затруднения, свързани с цените, финансирането и сроковете за реализация. Европа все още разполага със значителни инструменти, но те са предимно икономически и регулаторни – достъп до големия европейски пазар, технически стандарти и търговски правила.

Затова не може да се говори за пълна външнополитическа изолация на Европейския съюз. По-точно е да се говори за икономическо отделяне от Русия и, което е по-съществено, за загуба на относителна тежест в регионите, където се изграждат нови системи за сигурност и международно сътрудничество.

Защо американското влияние действа различно

Американските инструменти за влияние продължават да действат по различен начин. Въпреки променените си приоритети САЩ запазват военното си присъствие в Близкия изток чрез бази в Йордания и Обединените арабски емирства, предоставят гаранции за сигурност и предупреждават Москва и Пекин да не въоръжават Иран. Вашингтон използва и вторични санкции срещу търговските партньори на Техеран, включително в сферите на златото, технологиите, авиацията и морския транспорт.

Съединените щати притежават и два ключови инструмента, с които Европа не разполага в същата степен: централната роля на долара в световната финансова система и контрол върху стратегически технологии. Китайски наблюдатели отбелязват, че и трите държави от съюза, договорен в Мека, продължават да зависят от оръжейни системи и разузнавателни способности, изградени до голяма степен около американска техника и инфраструктура.

Обявяването на стратегическа автономия е много по-лесно от постигането ѝ, подчертава авторът. Европейският съюз има значителна икономическа сила, но не разполага със сравнимо военно присъствие, убедителни гаранции за сигурност или единен външнополитически глас. Американската власт съчетава твърди инструменти с дълбоко институционално, финансово и военно присъствие. Европейското влияние е по-непряко, регулаторно и бавно.

Това обяснява защо Вашингтон остава предпочитан партньор дори за държави, които се опитват да се застраховат срещу прекомерна зависимост от него. Брюксел, от своя страна, почти не присъства като самостоятелна възможност в областта на сигурността.

Китай търси влияние без отговорност

Границите на западния натиск се виждат най-ясно при Китай. След като Вашингтон наложи санкции на купувачи на ирански суровини, Пекин заяви, че ще защитава „решително“ интересите си. Като значителен вносител на ирански петрол Китай има пряк икономически мотив да се противопоставя на подобни ограничения.

Американският натиск има ограничен ефект заради мащаба на китайската икономика, взаимната търговска зависимост, стратегическото съперничество между двете държави и ограниченията на западната санкционна политика. В анализа се посочва и търговският излишък от 1,2 трилиона долара, срещу който Вашингтон възразява, като пример за дълбочината на икономическата обвързаност.

Би било погрешно обаче китайската политика да се тълкува като безусловна подкрепа за Иран. Пекин печели от отслабването на американската изключителност, но не желае да поема скъпата и рискована роля на основен гарант за сигурността в Близкия изток. Китай търси влияние без съответстващата му отговорност.

Пекин поддържа едновременно отношения с Иран, Саудитска Арабия и Пакистан и не би имал интерес от открито антиирански съюз или от пакт с ясно изразено ядрено измерение. Китайската политика не е нито обикновена реакция срещу Вашингтон, нито приятелска услуга към Техеран, а хладно преследване на националния интерес. Да се възприема Китай като сигурен съюзник на Иран означава, по думите на Нойбер, да се обърка печелившият от процеса с неговия архитект.

Европа има икономическа сила, но отсъства при решенията за война и мир

Колко влияние тогава остава на Европейския съюз? Отговорът на автора е, че то е по-малко, отколкото предполага собствената представа на Европа за ролята ѝ, но и по-голямо, отколкото твърдят най-мрачните прогнози.

Не се изгражда свят от два или три затворени и ясно противопоставени блока. Оформя се система, в която средните сили разпределят зависимостите си между различни партньори и се стремят да не позволят на никого да стане незаменим. В този свят проблемът на Европа не е откритата съпротива срещу нея, а рискът да се окаже без значение на масите, край които се решават най-важните въпроси.

Икономическата и регулаторната сила на ЕС остава реална. Тя обаче има ограничено въздействие там, където решенията са свързани пряко с войната, мира и гаранциите за сигурност.

Държавите от съюза в Мека демонстрират нещо, което Европа от години обещава, но не успява да постигне – изграждане на собствени способности в отговор на съмненията в надеждността на досегашните покровители. Докато ЕС говори за стратегическа автономия, без да достигне военната, технологичната и финансовата дълбочина на американската мощ, той рискува да остане „внимателна, красноречива и пренебрегната зрителка“.

В крайна сметка основната неизвестна не е дали Европа има ресурс да възстанови влиянието си, а дали притежава политическата воля да плати цената на стратегическата значимост. Отговорът няма да бъде даден в Бишкек или Истанбул, а в Брюксел, Берлин и Париж. Засега той остава открит.