Окачиха го на бесилката, за да остане завинаги в пантеона на героите

Не бъди безразличен, сподели статията с твоите приятели:

Винаги, когато заговорим за Йордан Лютибродски, този смел и обаятелен човек и комунист, за краткия му, но героичен и ползотворен живот, в съзнанието ни изпъкват огнените редове от предсмъртното писмо до неговия баща: „…Аз бих бил спокоен и радостен, отивайки към бесилката, само тогава, когато зная, че нито името на партията, нито твоето съм опетнил със своя къс, но пълен с борба за освобождение живот. И с въже на врата, аз наместо вие, извиквам: „Дерзайте, макар и със скъпи нам жертви, победата е наша! Който е готов на жертви – той ще има и победата!… По-добре физически мъртъв, но жив за своята класа и народ, отколкото жив, но вонящ политически труп!“

Фашистките палачи го обесиха, когато бе едва на 24 години. Името му като легенда прелетя през годините.

Йордан Лютибродски е роден на 30 май 1911 г. във Враца в революционно семейство. Още от малък има възможност да слуша беседи и реферати на Тодор Павлов, Анто Бояджиев, Константин Русинов-Червения поп, и на други изявени борци за нов живот. С ясен взор разлиства и чете съчиненията на класиците на марксизма-ленинизма, прогресивна художествена литература и броевете на „Ново време“, „Червен смях“, „Наковалня“ и др. Завършил успешно през 1927 г. местното тъкаческо училище, Йордан Лютибродски става член на РМС и се отдава на активна политическа и организационна работа. Същата година прави опит да се запише в Морското механотехническо училище във Враца, но не е приет поради това, че е син на „политически неблагонадежден гражданин“.

Животът за Йордан Лютибродски става борба – упорита и тежка, изпълнена с премеждия и рискове. За кратко той работи в Русе, а после става майстор-тъкач в софийската фабрика „Фортуна“. Тук е в първите редици при организирането на стачки, младежки екскурзии и протестни събрания. Той е само на 18 години, когато го арестуват и осъждат на три години и четири месеца затвор. Младият революционер използва времето, прекарано в килиите, за самообразование и политическа работа.

През 1931 г. след освобождаването му от затвора Лютибродски получава поръчение от Централния комитет на РМС да се завърне във Враца и да работи за възстановяване на младежката организация. Той се проявява като талантлив организатор и младежки ръководител. В спомените си за онова време неговият боен другар Константин Бузов пише: „С напрегнато темпо, подпомогнат от сътрудниците си, през лятото на 1932 г. Лютибродски успя да изгради основната организационна мрежа на РМС в по-голямата част на Врачански окръг. Към началото на 1933 г., въпреки младостта си, Йордан Лютибродски вече се беше наложил и като уважаван ръководен деец на Комунистическата партия.“

1933 година. В нашата история тя е време на брутално насилие, на полицейска вандалщина, на преследване на всичко прогресивно. Йордан Лютибродски е принуден да мине в нелегалност. През октомври същата година цивилен полицай го залавя в София. Той обаче успява да обезоръжи своя конвой и отново е на свобода.

Изявил се като смел борец и талантлив организатор, като предан до смърт войник за тържеството на комунистическия идеал, Йордан Лютибродски е изпратен в Русе, където с любов и всеотдайност работи за създаването и укрепването на цивилна и флотска организация на РМС.

Но идва зловещият час. През ноември 1934 г. след предателство, той е арестуван. Съдът е категоричен – смъртна присъда за доблестния син на народа. Младежта от цялата страна се вдига на борба за спасяването му. Но на 9 май 1935 г. той е окачен на бесилката във врачанския затвор, за да остане завинаги в пантеона на героите.

Източник: вестник ДУМА, 09.01.2018

Враца, кварталът носещ името на комунистическия деец

Допълнение: Някога имаше заслужено уважение към живота и делото на Йордан Лютибродски. На негово име бяха назовани улици, други обекти, един кораб и т.н. Но след помените след 1992 г. много неща бяха заличени. Паметникът във Враца беше разрушен до основи, жилищният комплекс в града преименуван на ж.к. „Дъбника“. Сега неговото име продължават да носят улица в Перник, Криводол, Кардам, в с. Селановци, може би и някъде другаде.

* * *

„ШЕДЬОВЪР НА РЕВОЛЮЦИОННОТО ДОСТОЙНСТВО и БЛАГОРОДСТВО“

С ПРЕДСМЪРТНОТО ПИСМО НА ЙОРДАН ЛЮТИБРОДСКИ ВЪВ ФРАНЦИЯ

Това стана в края на май 1935 г. Божидар Трайчев, член на Централния комитет на Помощната организация в България, секция на МОПР /Международната организация за подпомагане на революционерите/, влезе в малката книжарничка на издателство „Нов свят“ на ул. „Екзарх Йосиф“ № 34. Поогледа изданията и си „избра“ някои книги за „купуване“. Когато останахме съвсем сами, той тихо и много загрижено ми каза:

— На тебе Централният комитет на партията и ние от ЦК на Помощната организация се спряхме да заминеш за Франция за провеждане кампания против белия терор в България. С тебе ще замине един друг човек. Ще занесеш много важно писмо и материали. А оттам ще донесеш директивни материали и парични средства, събрани от трудещите се за подпомагане на антифашистките сили у нас. Ти си подходящ за тази цел. Книгоиздател си, служиш си и с френски език.

Измислихме и повода: отивам в Париж, за да лекувам стомашна язва и да се запозная с френското издателско дело. Скроеният повод за лечение съвпадаше със сведенията на Дирекцията на полицията. При един арест, за да ми покаже, че „всичко“ знае за мене, инквизиторът Гешев се похвали, че са му известни и моите болести.

Започнах да вадя паспорт. Още в началото срещнах непреодолими пречки в Софийското данъчно управление и в Дирекцията на полицията, които по разбойничество и грабеж си съперничеха и еднакво бяха омразни на трудовия народ. В данъчното управление, откъдето трябваше да ми издадат бирническо удостоверение, силно се усъмниха в моите намерения, макар че върху мене не се водеше никакво движимо и недвижимо имущество (по тактически съображения „Нов свят“ се водеше на името на майка ми, Гуга Стоименова). В Дирекцията на полицията, отдел „Държавна сигурност“, резолираха категорично на свой ред: „Не. Има досие. Прононсиран комунист.“

Тогава с Божидар Трайчев прибягнахме до други средства. Свързах се с един „посредник“, който постоянно се навърташе по коридорите на данъчното управление. „Оплаках“ му се от затрудненията. Той обеща да ми „помогне“ срещу едно прилично възнаграждение „само“ от две хиляди лева. И наистина за непродължително време той ми пъхна в ръцете скъпоценния паспорт, и то с изходна българска виза! Така се снабдих с паспорт с щемпъл „важи за Европа“ и „не важи за СССР“.

Дойде денят на заминаване. Трайчев ми предаде материалите, които трябваше да пренеса — малки бележчици, написани на цигарени хартийки с непонятни за мене знаци, и едно писмо на Йордан Лютибродски, обесен на 9 май във Варненския областен затвор. Как да ги скрием? В куфар с двойно дъно? В подметките на обувките? Хитрости, отдавна известни на полицията… Тогава измислихме нещо „оригинално“. Взехме два яйцевидни луксозни сапуна „Жермандре“. каквито тогава се продаваха у нас, разрязахме ги с тънък конец от коприна по надлъжния ръб, поиздълбахме двете им полукълба и в единия сапун натъпкахме листчетата, а в другия писъмцето на Йордан. Слепих ги добре, измих се с тях няколко пъти. Никаква следа не личеше по тях. При прегледа на границата на няколко пъти властите ги подмятаха, когато тършуваха из багажа ми. Аз си давах вид на спокоен човек, но сърцето ми туптеше до скъсване и все поглеждах с крайчеца на окото си дали няма да задигнат безценните ми сапуни.

Щом прехвърлих границата, пъхнах във вътрешния джоб на панталоните си двата сапуна, така добре изиграли ролята си. Сега вече започваме да си приказваме с „другия човек“, когото до преминаването на границата уж не познавах. Това беше Мара Иванова Найденова от Враца, съпруга на Йордан Лютибродски, която водеше със себе си малкия, на две години и половина Илич, за когото Лютибродски говори в писмото си. И тя срещнала за паспорт същите трудности в полицията. Най-после другарят, с когото я свързала Тодорка Богданова, по уреждане на нейното заминаване, я насочил към бюро „Глобус“ нейде на ул. „Алабин“, което й извадило паспорт в качеството й на слугиня, която заминава с господарите си за Европа. Същият другар й продиктувал сведения, които тя си записала на тънки листчета, за положението у нас, за фашисткия терор, за броя на обесените, чиято цифра надхвърляше по това време 13 души, а други чакаха изпълнение на смъртните си присъди.

След два-три дни благополучно пристигнахме в Париж. Пристигна и знаменитото писмо на Лютибродски. По парола, дадена ни от София, ние се свързахме с Централния комитет на „Secours rouge“ (Червената помощ), френската секция на МОПР. Започнахме да действаме съгласно дадените ни указания от София. От френска страна ни свързаха с Димитър Влахов, който тогава изпълняваше някакви важни партийни задачи в Париж, през всичкото време той ръководеше и направляваше нашата дейност. Той ми предаде всички материали и средства, които по изпитания начин донесох на връщане и предадох на Божидар Трайчев. Много голяма помощ ни, оказа и неговата съпруга, която често ни придружаваше по събрания и срещи с трудещите се. Ценна помощ ни даваха Сузана и Дончо Дянкови, които по това време живееха в Париж.

Предсмъртното писмо на Йордан Лютибродски до неговия баща още в София произведе върху мене потресаващо впечатление. За пръв път в моя живот прочетох в оригинал такова писмо, писано с въже на шията от един комунист, брат и другар по борба и идея. Какво спокойствие, каква смелост лъхаше от него! Какво горещо, безкрайно нежно и същевременно стоманено сърце е имал този 24-годишен младеж! То наля в мене, човек 2—3 години по-възрастен от него, кураж и твърда воля да служа на великото комунистическо дело, да изпълня сега, въпреки всичките рискове, възложената ми задача. Аз заживях с патоса на това писмо, а Мара, чиято скръб бе безмерна, знаеше всяка дума от него наизуст, буквално с него тя живееше.

— Изядоха го — често повтаряше тя, — но поне като герой си отиде, а това писмо ще буди поколенията на борба и победа.

Въодушевени от писмото до немай-къде, окрилени от благородна гордост за героизма на българските комунисти, чийто достоен представител е Лютибродски, ние направихме всичко, що беше по нашите сили, да го популяризираме във Франция и в целия свят.

Писмото развълнува твърде много френските другари от Централния комитет на „Червената помощ“. С голяма отзивчивост го приеха в редакцията на вестник „La defense“ (Защита), орган на „Червената помощ“‘.

— Какви герои има вашата партия! — често възклицаваха другарите, — Това писмо учи комунистите, в която и страна да се намират те, на преданост, на героизъм и самопожертвувателност. Ние ще го популяризираме в цяла Франция, ще го доведем до знанието на цялата наша общественост. То ще бъде школа за нашите борци за народен фронт, за всички борци за демокрация и социализъм.

Писмото беше отпечатано в „La defense“.

На една среща с редакцията на „L, Hummanite” неговият външнополитически редактор, незабравимият комунистически трибун и голям приятел на българския народ Габриел Пери, който на 15 декември 1941 г., споделяйки съдбата на Лютибродски, също остави на поколенията едно знаменито предсмъртно писмо, изказа възторга си от героизма на българските комунисти и особено от подвига на Лютибродски. Вестникът на френските комунисти, ако сега не ми изневерява паметта, също отпечата писмото. Както писмото така и материалите за борбите на трудещите се у нас против фашистката диктатура и нейните злодеяния и особено против зачестилите по това време смъртни наказания бяха широко използвани не само от комунистическите вестници, а и от социалистическия и демократичен печат във Франция. С благодарност и сега може да се каже, че френската демократична общественост както по това време, така и по-рано, по време на кървавия фашистки терор у нас през 1923—1925 г., не един път е оказвала ценно съдействие и помощ на борещия се против фашизма български народ.

Писмото и материалите за фашисткия терор в България в превод на английски, немски, испански и други езици бяха изпратени в много страни за публикуване. Още докато бяхме във Франция, емигрантската антифашистка немска преса помести пълния текст на писмото, което, както ни казваха другарите, ще срещне жив отзвук в душата и сърцето на германските борци против злодейския хитлеризъм.

В Париж и много други градове френските другари устроиха събрания, на които обикновено пръв говореше за борбите и жертвите на българския народ френският оратор, а след това Мара Лютибродска или друг от нас произнасяше слово. Мара бе винаги в президиума на събранията с малкия Илич. Това бяха трогателни, вълнуващи моменти.

След речите ставаше френски другар и прочиташе предсмъртното писмо на Лютибродски. След това трудещите се гласуваха гневни телеграми до правителството и цар Борис, с които искаха свобода и демократични права на българския народ и да се спрат бесилките. За Мара Лютибродска и за всички нас останаха незабравими тия събрания, в които така силно пламтеше любовта на свободолюбива Франция към далечния героичен български народ.

От Франция Мара Лютибродска заедно с Илич замина за Белгия, Дания и Швеция, а аз се завърнах в България. Там също се състояли масови събрания, на които е било четено писмото на героя. Същевременно то е било отпечатано в много вестници. И в трите страни народът е изказвал горещо своята солидарност с българския народ, възторг и възхищение от самоотвержеността на българския комунист. В Стокхолм станал голям митинг на градския площад. На трибуната сложили големи портрети на Йордан, на Мара и Илич. Събралото се множество коленичило пред портрета на Лютибродски и запяло „Вий жертва паднахте в неравна борба“. Пламенна реч произнесъл шведски оратор. Когато на края прочели писмото, хората се разхълцали. На разотиване поискали отново да зърнат сина и съпругата на Лютибродски и те трябвало пак да се изкачват на трибуната.

Писмото на Лютибродски и героичният подвиг на безсмъртния революционер вдъхновяваха трудещите се във Франция и в другите европейски страни. Това писмо послужи като мощно оръжие в ръцете на нашата партия и на френските другари по време на нашата кампания в Европа за защита на българския народ през лятото на 1935 г.

По-късно, през 1938 г. видният френски общественик и деец на Френската комунистическа партия Марсел Вилар помести в своята знаменита книга „Защитата обвинява. От Бабьоф до Димитров“ писмото на Лютибродски, без да го коментира. „Всякакви коментарии само ще го отслабят — отбелязва Вилар и добавя: „Този шедьовър на революционното достойнство и благородство бе разпространен в страната в хиляди екземпляри. Какво по-поучително от това за новите поколения борци!“

Така героичният подвиг на Лютибродски отекна в сърцата на френските работници, които вдигнаха мощен глас в защита на българските си другари.

Още когато бях във Франция, у мене назря идеята да се издаде това писмо и в България. Веднага след завръщането си през август или септември, същата година, уредих отпечатването му на циклостил в София. По различно време и място по-късно то се печата много пъти в столицата и провинцията. Неговото въздействие върху трудещите се и революционната младеж беше, просто казано, поразяващо.

Автор: Стоян Стоименов

Източник: Годишник на Музея на революционното движение в България, София, 1967 г.