От 225 до 642 млн. евро: Разходите за лична помощ растат главоломно, реформата е неизбежна
През последните дни се надига недоволство срещу предложенията за промени в Закона за личната помощ. Във връзка с тази тема е важно да разграничим няколко въпроса, защото не всички предложения са еднакво обосновани, нито всички критики към тях са еднакво основателни.
Първо и най-важно. Необходимостта от реформа и рязане на разходи е реална. Разходите за лична помощ нарастват близо 3 пъти между 2022 и 2025 от 225 млн. евро на 642 млн. евро. Едно от най-бързо растящите разходни пера. Нещо със сигурност трябва да се направи.
Сметната палата в един от одитите обърна внимание колко фискално неустойчиво е автоматичното обвързване на възнагражденията на асистентите с минималната работна заплата. И е добре, че това сега се коригира.
Всяка публична система трябва да бъде финансово устойчива и да гарантира, че средствата достигат до хората, които действително се нуждаят от тях. И техният размер би следвало да се определя спрямо потребностите, характера на полагания труд, условията на пазара на труда и възможностите на бюджета.
Сляпото обвързване на заплащането на всички в дадена дейност с ръста на МРЗ посредством фиксиран мултипликатор със сигурност е порочно и всъщност не помага за постигането на ефективно разпределение на средствата към най-нуждаещите се. Затова, срещу премахването на този автоматизъм според мен адекватни аргументи няма.
Но бих добавил, че само с откачане на автоматизма няма да стане. Дори по-голям фактор за главоломния ръст на разходите в системата според мен е разширението на обхвата на личната помощ. Средномесечните ползватели от 43 534 през 2022 стигат 75 970 през 2025 и продължават да растат. Това е крайно неустойчиво и силно индикативно за злоупотреба със система, която, или е твърде щедра в обхвата си, или страда от сериозна липса на адекватен надзор.
От друга страна, и според мен е проблематично предложението за пълно премахване на трудовите договори – тук изглежда е концентрирано и най-релевантното недоволство. Идеята е те да бъдат заменени със специални договори, които да позволят по-гъвкава организация на личната помощ и по-широк кръг от хора да работят като асистенти.
Това има плюсове, защото ще позволи на хора, за които съществуват законови ограничения за сключване на допълнителен трудов договор, също да предоставят лична помощ. Същевременно обаче новият режим предвижда по-слаба трудова и осигурителна защита. Предвижда се да отпадне и допълнителното възнаграждение за трудов стаж след преминаването към новите договори. За част от асистентите това може да означава действително намаление на общия им доход, въпреки запазването на основната часова ставка.
Но най-важният въпрос е защо е необходимо всички асистенти задължително да преминат към новия договорен режим? Има голяма разлика между човек, който предоставя лична помощ като допълнителна дейност, и родител, който се грижи ежедневно за дете с тежко увреждане и практически няма възможност за друга работа. За втория загубата на трудови и осигурителни гаранции може да има много по-тежки последици.
По-разумен подход би бил специалните договори да бъдат алтернатива, а не задължителен заместител на трудовите правоотношения. Или поне новият режим да осигурява равностойна защита за хората, които разчитат изцяло на тази дейност. Тези пропуски заслужават критика и корекция.
Но искам експлицитно да подчертая отново – в този сектор имаме проблем с разходите. Държавата има сериозно основание да търси как да ги намали. В интерес на всички данъкоплатци е тези разходи да бъдат поставени под много по-стриктен контрол, с оглед на състоянието на публичните финанси. Можем да спорим за това КАК точно е най-добре да се случи промяната, но не можем да спорим за нейната посока.
Post Comment