От Ботев до азбуката: Как евроатлантическият ни „елит“ посегна и на буквите

Май сме
на път да обявим и Кирил и Методи за
комунистически агенти, след като вече
се чу из медиите, че кирилицата напомняла
за времето на социализма. Нищо ново на
българския небосклон. Всичко е в реда
на нашите традиции за самооплюване.
При една власт зорлем направихме от
Ботев комунист, при друга обявихме
Вапцаров за терорист. Появи се наскоро
дори един представител на журналистическото
общество, ще си позволя все пак да запазя
името и пола на въпросната личност,
който посегна даже на Левски като обяви
ни повече, ни по-малко, че вместо Апостола
друг бил обесен, за да може той да избяга.
Тези дни стана известно и заявлението
на нашата скоротечно и поръчково съзряла
„класичка“ Теодора Димова, която в
своя плиткоумен стил обяви за свои герои
заедно Апостола и Зеленски. Историята
прави какви ли не любопитни номера. Едва
ли може дъщерята Димова да предположи,
че нейният баща ще сподели преди години
с нашия любим учител от Бастилията,
негов близък приятел, какво мисли за
нейните първи опити в писането. А
казаното далеч се различава от това,
което самата Димова споделя за общуването
с баща си.

Беше
казано някъде – нейсе, запуши я. Както
сме тръгнали, човек не може да предположи
докъде ще я докараме. Не случайно малко
преди да си отиде, Дончо Цончев публикува
цял алманах от над 200 имена, които според
правилата на новодемократичното ни
време е „най хубаво да се махнат“, както
написа, за да не загрозяват хоризонта
на пръкналите се представители на
„новата“ класическа българска
литература. Ето че сега и кирилицата ни
излезе виновна, че я имаме.

Докато
се занимаваме с тези филологически и
псевдополитически надприказвания, за
зло наше кротко и тихо в школата български
вече не се пише краснописно, а се изписват
българските ни хубави букви в компютърен,
ала печатен, вариант. Нашите деца ги
нареждат така все едно, че ги свалят от
екрана. Това донякъде все още може и да
е кирилица, но по най-изчанчения вид
употребявана. Далеч от онова далечно
време, много преди социализма и другите
страшни епохи, когато в читалищата будни
дечица с паче перо или писалка с металното
езиче топяха в мастилницата и бавно и
прилежно изписваха буквичките ред по
ред, нанизани като шевица. Минало, за
съжаление, забравимо.

Сега
обаче друга треска ни тресе. Трябва
според евронаставниците ни да продължим
да окичваме страната си с чуждоземски
надписи. Компромисът е да ги изписваме
на кирилица, а отдолу непременно и на
нашия интернационален език, тоест
английския. Това, от една страна, звучи
като комплимент към българите,
подсказвайки сякаш, че едва не всички
сме проговорили английски. А от друга
страна, е признак на онова, което искат
да ни наложат. Както сме тръгнали да
пишем двойни надписи, много скоро като
нищо ще ги съкратим с оправданието, да
речем, за икономии и ще оставим само
един надпис. Познайте кой!

Отдалече
вече си личи накъде веят ветровете и
това не е свързано само с нашите писмена,
а за жалост с нашата памет. Отдавна във
Варна обществото настоява да бъде
построен паметник на братята Кирил и
Методий. За пореден път се е разглеждал
въпроса в общинския съвет и е била
отказана инициативата. Няма да може да
предположите дори с какви обяснения.
Изпъчил се е един демократичен деятел
и обяснил, че не върви във Варна да има
паметник на Кирил и Методи, защото няма
исторически сведения, те да са пребивавали
в града. Толкова! Както се казва на
старобългарски – но комент.

Няма да
ни е лесно да опазим нашите буквички.
Виждаме до какво доведе агресивното
навлизане на неправославната вяра и
некирилообразните писмена сред
славянските народи. Поляците с кръв се
браниха срещу черните рицари по време
на католическите походи. С огън и меч
вкараха тогава католическата вяра в
славянската им душа. Същото постигна
и западно-украинските области. Наложиха
им да приемат католицизма, а много скоро
ги превърнаха в бастион за борба срещу
православната вяра. Ето ти днес резултатът
– Печьорската лавра, учредена от български
монаси, закарали по симеоново време три
талиги с църковни книги, за да научат
славянските си братя на чет и писмо,
днес е обект на поругаване. Заедно с нея
забраниха и вярата православна и езика
на руските си братя. Всичкото, разбира
се, с благословията на брюкселските
„рицари“, които продължават традициите
от онова време да държат в подчинение
като своя верска епархия Украйна и
агресивно да я насочват срещу еднородните
им братя, изповядващи православието.

Това
са исторически ясни неща. Въпросът е
какво прави този спор на наша територия?
Кои са тези изоверци, които посягат на
кирилицата? Каква майка ги е раждала,
къде са учили и кой ги е възпитал така,
че изведнъж им се прииска да захвърлят
буквите наши родни, с които са гордеем
пред целия свят и да започнем да пишем
българските думи с латино-католически
букви. Това ще е началото на разпада на
българската държавност. Допуснем ли
някой злоумишленик с мръсните си пръсти
да се докосне до тази тема и само да
посегне на буквите ни, това ще означава,
че ние сме тръгнали към погрома, към
самоунищожението ни като народ.
Най-вероятно накрая да станем това, в
каквото се превърнаха други, съседни
на нас народи, тръгнали по соросовите
пътеки.

Малко
вероятно е да се случи това кощунство
както бива изповядвано и планирано от
нашите евроактивисти, но следва да се
внимава. Трябва и нещо друго – не може
да се оставят децата ни да продължават
да пишат на инвалидна писменост с
разкрачени компютърни отделни букви,
загубили им дори лика кирилов. Нужно е
отново да въведем краснописа, да върнем
в програмите стиходекламацията, да
използваме отново разказната форма
като начин на обучение и да махнем тези
проклети тестове, които изкривяват
същината на езика и наливат учебното
съдържание в изкривени, паранормални
форми.

Точно
сега, когато е най-страшното време, дошло
в Европа, е крайно нужно да отстояваме
не само суверенитета си по отношение
на държавността, но и по отношение на
духовния си живот. Да съхраним всичко
онова, което завещаха будителите и да
научим нашите малки съграждани, че първа
радост за тях е, българи да се наричат.