От локален батак към глобален удар: защо този път няма да ни се размине

Не бъди безразличен, сподели статията с твоите приятели:

Никога досега не сме го духали така. И това не е поредната хипербола от яд и отчаяние, а трезва констатация, ако човек си направи труда да мисли малко по-дълбоко. Досега кризите в България бяха предимно домашно производство. Резултат от вътрешнополитическа простотия, корупция, некадърност и алчност. Сменяха се правителства, режеше се оттук, кърпеше се оттам и някак си системата оцеляваше, макар и в хронично болен режим.

Почти никога не сме били в истинска, пълномащабна глобална криза. Да, 2008-а удари целия свят, но тогава още имаше резерви, имаше балони за пукане и най-вече имаше доверие, че печатницата може да реши всичко. 2020-а също беше представена като апокалипсис, но и тя се оказа удобен повод за безпрецедентно наливане на пари. Трилиони се появиха от нищото, дълговете скочиха до небето, а реалната икономика беше оставена на системи за изкуствено дишане. Това не бяха решения, това бяха отлагания.

Разликата сега е фундаментална. Кризата, която се задава, няма да бъде локална, няма да бъде регионална и няма да бъде удобна за управляване с печатане на пари. Този номер вече е изигран. Инфлацията го изяде, доверието го изяде, реалността го изяде. Когато си напечатал бъдещето предварително, идва моментът, в който няма какво повече да печаташ, освен хаос.

И точно тук България е в най-лошата възможна позиция. Без собствена стратегия, без индустрия, без енергийна сигурност, без финансова автономия и с елит, който е свикнал да изпълнява инструкции, а не да мисли. В предишните кризи можехме да се лъжем, че проблемът е наш, че ако сменим едни с други, нещата ще тръгнат. Сега проблемът е системен и глобален, а ние сме закачени към него без спасителна жилетка.

Предстоящият трус няма да се реши с пакети, фондове и програми. Няма да се реши с лозунги за солидарност и зелени преходи. Когато реалната икономика започне да се свива навсякъде, когато веригите се късат, когато дълговете стават непоносими, малките и зависими държави плащат първи и най-скъпо. Не с проценти по статистиката, а със срив на жизнения стандарт, социално напрежение и загуба на всякакъв контрол.

Затова този път нещата са различни. Не защото сме по-слаби от преди, а защото светът около нас е по-разпадащ се от всякога. И когато глобалната система започне да се тресе, илюзията, че можем просто да преживеем поредната криза, изчезва. Този път няма да се размине. И няма да има кой да ни напечата спасението.