Парламентът в Сидни влезе в архивното гробище на австралийското животновъдство

Законодателният парадокс в Сидни и логистиката на отстрела

Ако човек отвори Акта за защита на местните видове от 1995 година в Нов Южен Уелс и го съпостави с Наредбата за контрол на вредителите, веднага ще забележи абсурдна административна пробойна. От едната страна на държавната ограда Canis dingo се води ключов компонент на естествената екосистема, но престъпи ли линията на защитената територия, законът го превръща в „безстопанствено диво куче“, подлежащо на ликвидация. Тази терминологична мъгла позволява десетилетия наред да се финансират програми за масово тровене, без някой да води реална статистика какво точно се унищожава в чапарала.

Напрежението не е възникнало вчера. Парламентарната комисия бе принудена да отвори това архивно гробище от документи, след като сухопътните фермерски асоциации в региони като Ню Ингланд и Ривърина докладваха за системен натиск върху стадата. Става дума за стопанства, разположени върху хиляди хектари суха земя, където физическата денонощна охрана на добитъка е логистично невъзможна. Когато хищникът влезе в огражденията, щетите за една нощ надхвърлят десетки хиляди долари в унищожени телета и бременни овце. От другата страна обаче стоят данните на биолози като д-р Юън Ричи от университета „Дикин“, чиито теренни проучвания показват, че след всяка масирана акция по тровене, социалната структура на глутниците се разпада, а младите и неадаптирани индивиди започват да нападат именно най-лесната плячка — домашните животни.

Химията срещу биологията: Фиаското на отровата 1080

В продължение на повече от половин век основният инструмент на австралийските власти срещу дингото бе натриевият флуороацетат, известен в индустрията просто като отрова 1080. Само за последното десетилетие над територията на Нов Южен Уелс от хеликоптери са изхвърлени десетки тонове месни стръвчета, напоени с този химикал. Физическият резултат обаче е скромен. Противно на административните очаквания, популацията не намалява в дългосрочен план, а щетите за овцевъдството в съседните зони остават идентични.

Публикуваните наскоро теренни изследвания, проведени в четири големи говедовъдни станции в сухите зони на континента, показаха нещо, което практиците знаеха отдавна. Намаляването на общия брой хищници чрез химически средства не води до автоматичен спад на смъртността при телетата. Причината е чисто физическа: отровата убива опитните, доминантни двойки, които контролират дадена територия и ловуват предимно кенгуру и диви прасета. Освободената ниша веднага се заема от хаотични групи млади животни, които нямат ловните умения за преследване на бърз див дивеч и се насочват към загражденията с овце. Така държавната субсидия за отрова всъщност генерира по-висок риск за самите овцевъди.

Един от прецедентите в тези изследвания бе подробно описан още при извънредните доклади за [инвазивните видове в Южна Австралия], където премахването на висшия хищник отприщи неконтролируемо умножаване на лисиците и дивите котки, довело до пълно изчезване на дребните торбести бозайници.