Партизанският командир, осъден на смърт от собствените си другари, и мистерията с „възкръсналия“ генерал

На 22 октомври 1921 г. в малкото село Кирекчии, днес Отец Кирилово, се ражда Запрян Георгиев Фазлов – човек, чието име десетилетия по-късно ще предизвиква ожесточени спорове. За едни той е смел партизански командир, дръзнал да се изправи срещу властта преди 9 септември 1944 г. За други е символ на произвола, насилието и безнаказаността, обхванали част от българските села след установяването на комунистическата власт. А през 1992 г. историята му придобива почти невероятен обрат, когато от далечния Ташкент се появява мъж, който твърди, че е самият Леваневски – оцелял след смъртната присъда и започнал нов живот в Съветския съюз.

Истинският Запрян Фазлов обаче има твърде кратък живот. През юли 1945 г., едва на 23 години, той е разстрелян по присъда, издадена след края на войната. Междувременно името му вече е обвито в легенди, а след смъртта му съдбата му ще премине през още няколко обрата – от забрава и отхвърляне до посмъртна реабилитация и нова вълна от популярност.

От младеж с криминално минало до партизански командир

Запрян израства в семейство, в което животът не е лек. След смъртта на биологичния му баща майка му се събира с Георги Фазлов от село Стряма, чието фамилно име момчето приема. В някои разкази за ранните му години той е споменаван и с името Пеньо. Детството и юношеството му не минават спокойно. Още като непълнолетен е осъден за кражба и прекарва време в затвор за малолетни. По-късно постъпва в казармата, където отново има неприятности с военната дисциплина и получава присъда за нарушение на закона.

Това минало не пречи на Фазлов да се превърне в една от колоритните фигури на партизанското движение в Средногорието. През 1943 г., след като се оказва извън казармата по болест, той се свързва с комунистически дейци и поема към нелегалността. Избира си името Леваневски – по фамилията на известния съветски летец Сигизмунд Леваневски, превърнал се в герой на съветската пропаганда и любимец на Сталин.

Партизанската му кариера се развива бързо. Той се свързва със Стрямската група, действаща в района на Средна гора и селата северно от Пловдив. Впоследствие става неин командир. В партизанските разкази Леваневски е представян като човек с дързък характер, готов да поема рискове и да действа решително. Въпросът доколко тези истории отразяват реалния мащаб на неговите бойни действия остава спорен, но е безспорно, че името му придобива известност сред местните комунистически дейци и техните противници.

В началото на партизанското движение въоръжението и снабдяването на подобни групи често са оскъдни. За Леваневски се разказва, че хората му понякога разчитали на малко пушки, пистолети и ограничени боеприпаси, а храната трябвало да бъде осигурявана от околните села. В спомените за него обаче границата между снабдяване на нелегалните отряди, принудително вземане на провизии и обикновен грабеж често е трудно различима. Именно тези противоречия ще бележат и по-късната му съдба.

След 9 септември идва времето на разправата

С преврата от 9 септември 1944 г. и навлизането на Червената армия в България политическата власт се сменя, а партизаните излизат от нелегалност. За мнозина това е моментът, в който очакват признание за участието си в съпротивата. В Стряма и околните села обаче започва и друга, мрачна история – арести, убийства, изчезвания и отнемане на имущество.

Леваневски бързо се превръща в една от най-влиятелните местни фигури. Според свидетелства, публикувани години по-късно, той и хора от обкръжението му използвали новото положение, за да притискат заможни селяни и да изискват пари. На някои семейства били отправяни заплахи, че ако не платят определената сума, техни близки ще бъдат убити. Съществуват разкази за хора, които събирали средства от роднини и съседи, за да спасят живота си или този на синовете си, но въпреки това не се завръщали у дома.

Сред най-тежките обвинения срещу Леваневски е, че е участвал в организирането на убийства на хора, които не са имали доказана връзка с предишната власт. В публикации, основани на местни свидетелства и списъци на загинали, броят на жертвите, свързвани с неговата група, достига десетки. В някои разкази се посочват общо 72 души, докато в други списъци са разграничени убитите в Стряма и тези от съседните села. Точният брой и личната отговорност на Фазлов за всяко отделно убийство са предмет на различни оценки, но споменът за насилието остава дълбоко вкоренен в местната памет.

Една от най-трагичните истории е тази на д-р Кръстьо Еневски, уважаван лекар, при когото се лекували жители на Стряма и съседните села. Според разказите той е убит заедно с двамата си синове, като мотивът бил свързан и с имуществото на семейството. Подобни съдби се описват и в свидетелства на близки на други изчезнали мъже – арестувани пред очите на семействата си, отведени през нощта и никога повече невърнали се у дома.

В книгата си „Стряма, вторият Батак – 1944“ Надежда Любенова събира спомени на хора, чиито близки били арестувани, ограбени и убити. В тях се повтарят едни и същи мотиви: отведени бащи и синове, изчезнали спестявания, отнети вещи и семейства, оставени без възможност дори да погребат близките си. Тези свидетелства разкриват не само мащаба на човешката трагедия, но и страха, който обхванал селата в първите месеци след смяната на властта.

Важно е да се помни и другата страна на тази история. Преди 9 септември в района действително има репресии срещу хора, помагали на партизаните, както и убийства на ятаци. На 1 юни 1944 г. в Стряма са убити хора, свързвани с нелегалното движение. Тези престъпления също оставят дълбоки рани и създават почва за последващи разправи. Но страданията на едни не могат да оправдаят убийствата на други, особено когато жертвите са избирани заради имуществото си или са наказвани без съд и доказана вина.

„Чорбаджийската“ сватба, която го компрометира

Сред най-любопитните епизоди от живота на Леваневски е сватбата му с Верка, състояла се през есента на 1944 г. Само няколко седмици след установяването на новата власт младият партизански командир организирал пищно тържество, за което се говорело из околността. Според разказите той разполагал с достатъчно средства, за да устрои сватба, каквато обикновено можели да си позволят само най-заможните семейства.

Тържеството се превърнало в проблем не само заради предполагаемия произход на парите, но и заради демонстративния му разкош. В средите на комунистическото движение, което проповядвало равенство и борба срещу „буржоазния“ начин на живот, подобна показност изглеждала особено неудобна. По-късно сватбата е посочвана като един от поводите за недоволство срещу Фазлов. Появяват се и твърдения, че той принуждавал хората да му носят подаръци.

В документалната повест „Леваневски“ писателят Давид Овадия също разказва за тържеството и за неприятностите, които последвали. Книгата му обаче изгражда образа на човек, чиито отношения с другарите се влошили и поради вътрешнопартийни конфликти и завист. Така сватбата се превръща в своеобразен символ на противоречието между идеологическите лозунги и поведението на хората, които вече разполагали с власт.

Когато собствените му другари се обръщат срещу него

Насилието и обвиненията в злоупотреби в крайна сметка довеждат до разрив между Леваневски и част от комунистическото ръководство. През 1945 г. той и негови приближени са арестувани. Срещу тях е образувано дело, завършило със смъртни присъди. През юли същата година Фазлов е разстрелян.

Така човекът, който само година по-рано се е ползвал с влияние и власт в района, загива по решение на политическата система, към която самият той принадлежи. За местните жители това може да е изглеждало като закъсняло възмездие. За партийното ръководство обаче случаят бил и въпрос на дисциплина и контрол над въоръжените дейци, чиито действия застрашавали авторитета на новата власт.

В разказите за процеса се подчертава, че обвиненията срещу Леваневски не били формулирани просто като наказание за убийства на невинни хора. Сред претенциите срещу него присъствали и нарушения на партийната дисциплина, злоупотреба с власт и поведение, несъвместимо с образа на революционера. Това е една от най-показателните особености на епохата: дори когато насилието било прекомерно, реакцията на властта често се определяла не само от съдбата на жертвите, но и от политическите последици за самата партия.

Как един разстрелян партизанин е реабилитиран десетилетия по-късно

След смъртта си Леваневски не изчезва напълно от обществената памет. През 60-те години случаят му отново е разглеждан от партийни комисии, а през 1977 г. е взето решение за посмъртната му реабилитация. Това отваря пътя към възстановяването на героичния му образ в официалните разкази за партизанското движение.

Голяма роля за тази промяна има писателят Давид Овадия, сам бивш партизанин, който посвещава на Фазлов документалната повест „Леваневски“. Книгата излиза в края на 70-те години, а по-късно е преиздадена. В нея командирът е представен като смел и необикновен човек, чиято съдба е белязана от конфликтите с негови съратници. Така образът му отново придобива популярност, а част от тежките обвинения срещу него остават встрани от широкото обществено внимание.

Историята показва колко силно политическата конюнктура може да влияе върху паметта за миналото. Един и същ човек може да бъде отхвърлен от собствената си партия, след това реабилитиран и превърнат в герой, без всички въпроси за действията му да получат еднозначен отговор. В случая с Леваневски това противоречие става още по-видимо след падането на комунистическия режим, когато се появяват нови публикации и се връщат свидетелствата на пострадалите семейства.

„Леваневски е жив!“ – невероятната история от Ташкент

На 14 март 1992 г. вестник „Дума“ публикува сензационното заглавие „Суперсензация: Леваневски е жив!“. Според материала партизанският командир не бил разстрелян през 1945 г., а бил изведен тайно в Съветския съюз с помощта на съветските служби. Там се установил в Ташкент под името Дмитрий Калоянов, започнал нов живот и дори, според разпространената версия, достигнал генералско звание.

Мъжът, който се появил в България, разказвал за миналото си и бил разпознат от някои хора, сред които и роднини на Фазлов. Поддръжниците му посочвали приликата във външността, походката и усмивката, както и подробности от живота на партизанина, които сякаш съвпадали с известните сведения. Писателят Давид Овадия също се срещнал с него. Първоначално приликата го впечатлила, но след разговора той не се ангажирал с категорично заключение. Някои от разказите на госта от Ташкент будели съмнения, а твърденията му за определени срещи от миналото не се потвърждавали.

Историята бързо се превърнала в обществена сензация. Калоянов получил подкрепата на хора, които искали да повярват, че един от най-противоречивите партизански командири е оцелял след разстрела. Той завел дело, за да бъде призната самоличността му, а защитата му била поета от известния юрист Велко Вълканов. За известно време мистерията изглеждала напълно реална.

Развръзката дошла благодарение на документи от полицейските архиви. Оказало се, че са запазени отпечатъци на истинския Запрян Фазлов от арестите му през 30-те години. Сравнението показало, че отпечатъците на Дмитрий Калоянов не съвпадат с тях. Така основното доказателство, което можело да установи самоличността му, опровергало претенциите му.

Мъжът от Ташкент не бил възкръсналият Леваневски. Най-вероятно той се бил запознал с историята на партизанина от книгата на Овадия и решил да се представи за него. Въпреки разобличаването си Калоянов останал в България, а по-късно бил погребан в съветска генералска униформа – финал, който сякаш допълнил абсурдния сюжет на една от най-странните исторически мистерии от началото на 90-те години.

Между легендата и паметта на жертвите

Днес историята на Запрян Фазлов – Леваневски остава трудна за разказване, защото в нея се сблъскват различни памети за едно и също време. Партизанската литература го представя като смел борец срещу властта преди 9 септември. Свидетелствата на жители от Стряма и околните села разказват за насилие, изнудване и убийства след смяната на режима. Партийните решения първо го осъждат, а по-късно го реабилитират. Накрая един непознат от Ташкент за кратко съживява легендата, твърдейки, че разстреляният командир е оцелял.

Нито един политически етикет не може да обясни напълно тази съдба. Миналото на Леваневски е напомняне колко опасно е, когато въоръжената сила се превърне в лична власт, а политическата принадлежност започне да служи като оправдание за престъпления. За хората, изгубили близките си в Стряма и околните села, най-важната част от историята не е дали Фазлов е бил герой или жертва на вътрешнопартийна разправа, а съдбата на онези, които никога не се завърнали у дома.

А може би именно затова Леваневски продължава да буди толкова силни реакции. Той е не само противоречива фигура от партизанското движение, но и пример за начина, по който политическите режими създават, разрушават и възстановяват легенди. А историята с мъжа от Ташкент показва, че понякога дори след десетилетия една легенда може да се окаже толкова силна, че някой да реши да заживее в нея.