Първият мъж в България, който смени пола си стана на 60. Има и внуче.

В родопския град Рудозем, в тишината на социалистическите години, расте едно дете родено през далечната 1965 г., което още тогава усеща, че светът му е по-тесен от дрехите, които обществото му облича. Андрей Миронов – тих, кротък, възпитан в строги норми, израства в епоха, в която хората не само не говорят за различност, но дори не подозират, че такава може да съществува. Завършва висше образование, работи като учител, създава семейство – живот по правилата, които системата диктува. Но вътре в него, като дълбоко прокаран подземен поток, тече едно неизказано усещане: че тялото му не принадлежи на душата му.

И идва време, в което нито социализмът, нито правилата му имат вече силата да спират онези, които искат да бъдат себе си. България навлиза в бурните години на прехода – мътни, груби, но и освободени от догмите на вчера. И точно тогава, в далечната 1993 година, се случва нещо, което и днес трудно можем да осмислим напълно.

18 май 1993 г. – дата, останала в телевизионната история
На този ден зрителите на БНТ виждат на живо нещо, което до вчера би било немислимо. В малкото градче Ардино, на операционната маса, ляга 28-годишният Андрей Миронов. Камерите са включени. Репортерът Снежана Атанасова коментира. Предаването се казва „Изборът“, и думата наистина е точна – това е изборът на Андрей да стане жена.

Хирургът д-р Калоян Персенски поема огромната отговорност да извърши първата публично документирана операция за смяна на пол у нас. Пенисът на Андрей е премахнат пред многомилионна аудитория. За зрителите това е шок, за обществото – революция, а за Андрей – освобождение.
След операцията той вече е тя – Андриана.

София я прегръща – но не винаги нежно. Превръща се в атракция на нощния живот, в сензация по стриптийз клубовете, в лице, което хората гледат с повече любопитство, отколкото разбиране. Понякога с подигравка. Понякога със завист. Тя стъпва уверено, красива, сексапилна, готова да навакса онези години, в които е била принудена да живее чужд живот.

Днес обаче тази Адриана я няма.
На 60 години тя вече е друга. Няма стриптийз, няма телевизии, няма прожектори. Тялото й е по-едро, фигурата – далеч от някогашната оса талия. „Развалих си талията – смее се тя. – Но аз си съм чревоугодница, мързелива, заседнала. Може и от хормоните да е.“ Говори за миналото с една особена смесица от нежност и умора – сякаш то е било сън. „Все едно съм го сънувала онзи ден… Много хора, напрежение, несигурност. Но знаех, че ще стане.“

Днес тя гледа в бъдещето – в буквалния смисъл. Препитава се като гадателка. Иска само спокойствие. И да бъде забравена. Защото да бъдеш „първият“ означава да платиш цена, която никой след теб няма да плати в същия размер.

Не иска мъж, не иска нечии чорапи да пере, нито да готви на някого. Имала е връзки след промяната – едната, в Смолян, трае седем месеца. „Не си паснахме“, казва с безразличие, което може да се роди само след години претръпване. И е имала предложения за брак. Но те не са били за нея. „Едното човече беше черно и грозно, а другият – хулиган!“ – разказва с онзи неповторим родопски хумор, който не губи, дори след цял живот драматични завои.

Истината е, че преди всичко това тя вече е била съпруг и баща. Има дъщеря – вече голяма жена, която я е дарила с внуче. Но тя не казва „татко“. Казва й просто: „Ади“.
И може би в тази дума има повече приемане, отколкото светът някога е дал на Андриана.

Животът на първата публично сменила пола си българка е история за смелост, но и за самота. За човек, който е тръгнал да бъде себе си по време, в което никой не е знаел какво означава това. И който, след като е бил гледан от цяла България, днес иска единствено да бъде оставен да живее в тишината, която винаги му е липсвала.

А може би и това е единственият истински избор, който никой не трябва да коментира.