Първо убиха Христо Михайлов, после смъртта застигна и него

Владимир Георгиев Кръстев – безстрашен професионален революционер, отдал целия си живот за делото на партията и борбите на пролетариата.

Славна и героична е борбата на Българската комунистическа партия — борба в защита на интересите на работническата класа и трудещите се в България. С кръвта на хилядите борци е очертан пътят на победата. Вражеските куршуми, бесилките, затворите и концлагерите изтръгнаха из редовете на народа много смели и предани борци. Един от тях беше и Владо Георгиев, загинал като член на Политбюро на ЦК на БКП.

В един от крайните квартали на гр. Самоков между кичести дървета се гуши малка къщичка, строена още в турско време. Под нейния покрив на 10 март 1897 г. се ражда Владо — шестата рожба на обущаря Георги Кръстев — Заиро. Расте като всички деца от махалата — палав, закачлив, сред борби и махленски игри.

Детството на Владо Георгиев съвпада с разоряването на „някогашния цветущ Самоков, в който се е произвеждало прочутото самоковско желязо, шаяци, гайтани, кожи и в който с конски торби се е докарвало от различни страни злато“, както пише Борис Хаджисотиров.

Развитието на капитализма в България помита щастливите и охолни дни на самоковските занаятчии. Заглъхват песните и в работилницата на Георги Кръстев, където са работили няколко калфи и чираци. В помощ на бащата остават само двамата по-големи братя на Владо, едва завършили основното училище. Владо е по-щастлив — той завършва прогимназията и тогава започва да учи занаят при баща си. Неговите другари са вече в гимназията. На следващата учебна година бащата и двамата му братя решават и те да имат по-учен човек в рода си и го записват да продължи образованието си.

Тежко е тогава за синовете на трудещите се да се учат — големи училищни такси, скъпи учебници, а в гимназията искат и униформено облекло. През лятната ваканция Владо пак е в работилницата на баща си, за да помага на семейството.

Две крупни събития оказват влияние върху развитието на Владо Георгиев в юношеския период. Самоковската комуна през 1910 г. и Първата световна империалистическа война.

На 20 септември 1910 г. мало и голямо е излязло в хубавия есенен ден и се трупа пред общинската сграда. Десетина босоноги момченца, стиснали учебниците под мишница, са напуснали училището и вече са успели да се наредят до самата трибуна. Между тях е и чернокосата глава на Владо. Той не снема очи от брадатия оратор Борис Хаджисотиров, който описва борбите на самоковските работници и занаятчии за по-добър живот. И когато пламенният оратор поздравява трудещите се с голямата победа, над общинската сграда се издига знаме на Самоковската комуна — първа в нашата история. Стотици очи следят с трепет надипления от лекия вятър виненочервен плат, символ на тяхната победа. Сълзи от радост блестят в очите на Владо и хората наоколо.

Девет дни гордо се развява червеното знаме, пред което беснее цялата реакция от града и околията. Девет дни Владо и неговите другарчета минават по няколко пъти на ден да му се любуват. На десетия ден те с омраза гледат как полицията смъква червеното знаме и разтуря комуната.

Това знаме остава завинаги запечатано в паметта на Владо Георгиев като символ на по-добър живот, а със своята чиста юношеска душа той намразва стражарите и тази омраза не изчезва през целия му живот.

През 1916 г. — втората, откак България е хвърлена в империалистическата война — вече войниците не стигат. Правителството нарежда да се попълнят наборите с ученици от последните класове на гимназията. Владо със свои съученици е вече в казармата. Изпращат го в Сливница, където завършва артилерийска подофицерска школа, и го връщат пак в Самоков, за да обучава младите войници в артилерийския полк.

Партията на тесните социалисти — БРСДП (т. с.) — не престава да разобличава грабителския характер на войната и да се бори за нейното прекратяване. Тази борба се засилва особено много след Великата октомврийска социалистическа революция. „Работнически вестник“ помества възторжени статии за победата на руските работници и селяни и сочи техния път като единствен за прекратяване на кървавата империалистическа война. Органът на партията често прониква и в казармата и попада и в ръцете на младшия подофицер, който го чете с увлечение.

Войнишкото въстание през 1918 г. ускорява прекратяването на войната за България и Владо е демобилизиран.

В клуба на тесните социалисти в Самоков е гъмжило. Между множеството са и редица безработни гимназисти, които още търсят път в живота. Видни дейци на градската организация на БКП като Борис Хаджисотиров, Петрунов, Дашин и други четат лекции, които помагат за оформяне на младежите като добри комунисти.

Следвоенната криза души и без това западналия Самоков. Обущарската работилница на Владовия баща не може да даде хляб за семейството. Владо решава да замине за София, там да търси работа и ако може, да се запише студент. Майка му, кака Магдалена, както я наричат комшийките, се гласи да изпрати най-малкия си син. „Ще става студент, ще се готви за адвокат“ — хвали се тя на съседките и бърза да приготви нещо за изпращането. В шарената самоковска бохча са свити дрехите и малко храна. Владо е готов за път. Ученическият шинел ще го пази от студ през зимата, а дрехите си сам ще пере. Пътят е дълъг, но той ще преспи някъде около ханчетата и на другия ден е в София.

Ето я и София, окъпана от лъчите на есенното слънце. Уморен, но с бодър дух, Владо Георгиев потъва в големия град. Отива при свой съгражданин и далечен роднина, който има обущарска барака около Вайсовата мелница (сега пл. „Възраждане“). Там ще работи бащиния занаят, ще кърпи обуща. Над вратата на бараката е закачена табела: „Студентска обущарница“. Самият той вече се е записал студент в юридическия факултет.

В София той идва, когато комунистическата партия стои начело на разгърналите се борби на софийските работници и служещи. В партийните клубове кипи напрегната организационна и просветна работа. Особено е оживено в клуба на партията в секцията в Ючбунар, където е секретар Вълчо Иванов и където Георги Димитров развива най-активна дейност. В тази секция става член и Владо Георгиев. Тук, с участието си в акцията на бездомниците, той получава и първата си революционна закалка.

След Първата световна империалистическа война жилищната криза в София е много голяма. Стоят празни луксозни апартаменти със скъпи наеми, а стотици бедни работнически семейства няма къде да се подслонят. Започва стихийно и масово разграбване на извънградската мера. За една нощ изникват дървени бараки, струпани тухли и камъни, с които ще оформят къщички — малки и нехигиенични, но все пак ще подслонят бездомните семейства. Общинската управа решава да разтури построените вече барачки и да отнеме заграбените от  бездомниците места. На това решително се противопоставят общинските комунистически съветници начело с Георги Димитров.

Към края на август 1919 година конна и пеша полиция по заповед на буржоазния кмет настъпва към Коньовица и започва събарянето на изградените с мъка и труд бедняшки жилища. От всички краища на Ючбунар и Коньовица — най-бедняшките квартали тогава на София — се стичат хиляди трудещи се, за да защитят своите братя по труд и мизерия. В ръцете на много от тях стърчат чамови летви, изтръгнати от оградите колове, камъни и тухли.

На крак е цялата ючбунарска партийна секция. Тук е и Владо Георгиев. Секретарят Вълчо Иванов и известният металик-комунист Киро Ковачев се опитват да убедят полицейския началник да спре това хунско нашествие, но той не отстъпва. Бездомниците започват бой с полицията. За миг пред очите на Владо изпъква картината с полицаите, които някога смъкнаха червеното знаме на Самоковската комуна, и затихналата омраза кипва наново с всичката си сила. Той се спуска срещу стражарите и води ръкопашен бой. Бият се мъже и жени и не позволяват на развилнялата се полиция да руши техните бараки. Изтрещява залп. . . В краката на Владо се строполява Киро Ковачев — кръв обагря гърдите му. Тръпки полазват по тялото на Владо. Пред очите му наново се мярва червеното знаме на Самоковската комуна и цветът му се слива с кръвта на падналия другар. Тежка мъка захапва сърцето му. За миг той се спира, грабва от някого изтървания дървен кол и с още по-голям устрем се спуска срещу полицаите. . .

На следния ден грамадна манифестация изпраща до вечното им жилище тримата убити другари. Улица „Нишка“ е залята от народ. Владо е един от тия, които носят на раменете си ковчезите. След тях вървят членове на ЦК на БКП начело с Георги Димитров. Полицията още беснее. Плътна стражарска верига се опитва да спре траурната манифестация. Полицейският началник застрашително размахва голата си сабя и крещи: „Назад, назад“! Още по-плътно се сгъстяват предните редици на манифестацията. Високо върху рамене на другарите се люшкат ковчезите. С бързи крачки напред излиза човек с черна къдрава брада и орлов поглед. Владо го познава — това е Георги Димитров. Група млади другари заедно с Владо Георгиев се отделят от ковчезите и обграждат Димитров, който вече разгорещено се разправя с полицейския началник. Манифестантите напират. Настъпва суматоха. Първите сред които е и Владо Георгиев се бият с полицията. Полицейската верига е разкъсана и траурната манифестация минава по сегашния булевард „Георги Димитров“.

Младият комунист Владо Георгиев за няколко дни преминава голяма революционна школа. Той е видял и почувствал силата на народните маси, на партията и самоотвержената борба на нейните водачи. От тяхното държане той научава много. Свенливото и мургаво лице на самоковския младеж все повече се възправя. Владо Георгиев, влязъл заедно със стотици други комунисти в партията след Първата световна война, наследява и утвърждава в себе си прекрасните качества на тесните социалисти: непоколебима вяра в работническата класа, желязна дисциплина и всеотдайност на личния живот пред интересите на партията. Тия качества, съчетани с ленинските принципи и дейност, които партията възприема на своя Първи конгрес през 1919 г., като се преименува в БКП, създават от Владо Георгиев верен и  непоколебим борец за интересите и правата на работническата класа и трудещия се народ. Той не трепва пред никакви опасности и отдава живота си за тържеството на комунизма.

В края на декември 1919 г. е обявена голямата транспортна стачка в страната. Голяма част от софийските железничари и пощенци са арестувани и изолирани в казармите на Сливница. Стачният комитет не може да установи връзка с арестуваните. Нужно е да се предадат редица нареждания и пари. В ючбунарския партиен клуб, превърнал се в щаб за оперативното ръководство на транспортната стачка, търсят подходящ другар, когото да изпратят в Сливница. Владо сам предлага да изпълни тази задача. Той познава добре казармата и ще намери възможност да влезе при арестуваните стачници.

Дълъг е пътят от София до Сливница за пешеходеца. Декемврийските дъждове, примесени със сняг, са разкаляли разбитото шосе. С тояжка в ръка, загърнат в изтъркания си ученически шинел Владо Георгиев крачи към Сливница. На смрачаване вече проучва казармената охрана и издебвайки младия часовой, се промушва през телената ограда. На вечерната проверка той е вече „железничар“ — облякъл е вехт железничарски шинел и на главата му стърчи железничарска фуражка. Установил е връзка с ръководните другари, предал нарежданията на партията и централния стачен комитет. Присъствието му е подушено от командването и е дадено нареждане да се арестува. Един войник обаче предупреждава стачния комитет в казармата и Владо трябва по-бързо да се измъква от клопката. Опитва се да премине пак през телената ограда, но часовият го забелязва и го предупреждава да спре. Владо бързо се навежда, минава през тела и хуква към селото. Часовият стреля, но не го улучва. Вдигната е тревога в казармата и селото, но той вече е излязъл от Сливница и крачи по калното шосе за София. Свисти студеният зимен вятър, снежинки пълнят очите му, но на Владо му е весело. Той е доволен, че с чест е изпълнил партийното поръчение.

Студентската обущарница не дава прехрана, а и студентството не върви, трябват пари за семестриални такси, за учебници. Като не намира друга възможност, Владо Георгиев напуска София и се отправя за гара Белово, където другари са му обещали да го настанят на работа. Тук има няколко дървообработвателни и мебелни фабрики и той постъпва на работа във фабрика „Родопи“, собственост на крупните капиталисти братя Иванови. В същата фабрика работи Петър Пергелов, който е секретар на синдикалната организация, с когото много по-късно ще се бият в Испания срещу франковия фашизъм.

Владо скоро усвоява работата в столарското отделение и се преквалифицира от обущар на столар. Пергелов е местен човек, познава хората и заедно с Владо разгръщат широка организационна дейност. Сближава се и с други комунисти. Привличат в професионалната организация работници от няколкото дърводелски предприятия и от Държавното горско стопанство. В периода 1921—1922 г. се водят редица успешни стачки, начело на които стоят Пецо (така наричат Пергелов), Владо, Крум Велков, Христо Захариев, Димитър Горанов, Георги Велинов, които са душата на професионалната организация.

Чорбаджийските копои вече са осведомили господарите за дейността на Владо Георгиев и те търсят повод да се освободят от него. На окръжния събор в Пловдив против опитите на буржоазията за преврат заедно с врангелистите през 1922 г. всички работници от Белово заминават с червени знамена. След събора господарите уволняват работническите ръководители и по-будните работници. В началото на 1923 г. Владо Георгиев се премества на работа в Пловдив, със съдействието на Добри Николов Сарайдаров – секретар на Окръжния синдикален съвет. Постъпва на работа в партийната кооперация „Освобождение“.

В процеса на подготовката от партията на въстание след деветоюнския преврат фашистката власт се опита да обезглави партията и на 12 септември 1923 г. в цялата страна са арестувани повече от две хиляди комунисти. В Пловдив арестите засягат почти цялото окръжно и градско ръководство на партията, които по-късно бяха избити. Владо Георгиев не е арестуван. Настъпва известен смут в партийните редове. За да покажат, че партията е жива, Владо Георгиев и укрилият се от арестите секретар на окръжния синдикален съвет и член на Окръжния комитет на партията Сарайдаров използват укрита примитивна печатничка (букви и валяк) и издават позив от името на Окръжния комитет на БКП. Очите на много комунисти светват — значи, партията е жива.

Първото запознаване на Владо Георгиев с нелегалната печатарска техника му помага по-късно да организира и ръководи нелегални печатници в София.

След разгрома на Септемврийското въстание революционният подем в България продължава. БКП започва подготовката на ново въстание, решение за което е взето на нелегалната Витошка конференция през май 1924 г. Новоизбраният Централен комитет на партията начело със Станке Димитров започва усилена организационна подготовка. Създаден е Военен център към ЦК на БКП. Страната е разделена на военни области, една от които е Южнобългарската с център Пловдив и ръководител Христо Гюлеметов. Започва изграждането на военни организации по места.

В областния военен център в Пловдив е включен Владо Георгиев. На него се поверява да води сектора на връзките с Центъра в София и с окръзите и да завежда разузнаването.

Наред с това той става и ръководител на Пловдивската военна организация, която за кратко време укрепва и нараства до 75 души. Владо Георгиев отделя особено внимание на нейната боеспособност — полага грижи за въоръжаването на комунистите.

През есента на 1924 година Военният център при ЦК на БКП предприема някои размествания на ръководните кадри в областите, за да ги запази от провал. В Пловдив идва Боян Българанов, дотогавашен военен ръководител на Варненската област. Той замества Христо Гюлеметов — Бонбона, когото полицията е започнала да следи. Българанов отива на явката с определената парола, където го посреща Владо Георгиев и го свързва с Гюлеметов.

С помощта на провокатор фашистката полиция арестува Владо Георгиев на 18 ноември 1924 г. Тя бърза с арестите и на други партийни функционери, докато партията не е разбрала за ареста на Владо. Блокират къщата, в която живее нелегално Гюлеметов, при когото в това време се намира и Боян Българанов. Започва се престрелка. Гюлеметов е убит, а Българанов е арестуван. Нанесен е тежък удар на партията в Южна България.

В тези напрегнати дни изпъква героичното държане на Владо Георгиев. От него искат да разкрие организацията в града, връзките с окръга и неговите ръководители. Но той „нищо не знае“. Побоищата продължават и в Дирекцията на полицията в София, където са откарани някои от арестуваните. От устата му обаче не се отронва нито дума. Това героично държане спасява цялата градска военна организация в Пловдив. Нито един член не е разкрит и арестуван.

Съдебният процес по този провал, който се води по линията на гражданския съд, се забавя. Изпреварват го процесите на задържаните след атентата на 16 април 1925 г. комунисти и земеделци, които се гледат от военните съдилища. Сипят се една след друга десетки смъртни присъди в Пловдив. Едва през 1926 г. се гледа делото, по което е подведен и Владо Георгиев. Осъден е на 10 години строг тъмничен затвор. Владо помага и учи по-неопитните другари, арестувани след атентата през 1925 г., как да се държат пред следствие и съд.

Занизват се безкрайно дългите затворнически дни, месеци, години. Редят се гладни стачки, карцери, побоища. Духът обаче на политзатворниците не е сломен. „Майката на колектива“, както затворниците наричат Владо, проявява неимоверни грижи за другарите си, на всекиго да помогне, всекиго да утеши, всекиму да вдъхне вяра в близкото светло бъдеще.

Политзатворниците отделят голямо внимание и на младите криминални затворници, на които може да се разчита. Сдружават се с тях, учат ги да четат и пишат и внимателно ги запознават с великото учение на Маркс и Ленин. Владо Георгиев проявява неподозирани до това време педагогически способности от Макаренковски тип и има голям успех в работата с криминалните. С възторг говори за неговата възпитателна дейност Атанас Биволарски, попаднал за криминални престъпления в затвора на 17 години, а излязъл оттам като оформен комунист.

Амнистията, дадена от правителството на Ляпчев през 1929 г., засяга и Владо Георгиев. Излиза от затвора и се връща за малко в Самоков, като работи в обущарничката на баща си. Но можеш ли да откъснеш от партията тия, които са свързали живота си с нея, които са минали през огън и меч и не са се огънали пред класовия враг? Владо е там, където партията го зове. Той е наново в София и е привлечен в ЦК на Помощната организация. Работи усърдно за подпомагане жертвите от фашизма – затворници, интернирани и техните семейства, помощ както материална, така и юридическа. Едновременно завежда печатната пропаганда и редактира в- „Защита“. Работи с плам, от все сърце. През 1932 – 1934 работи като счетоводител на работническия вестник „Ехо“ и същевременно е секретар на нелегалната комунистическа ядка в печатница „Камбана“. След това му е възложена отговорната задача от Централния комитет за борба с агент-провокаторите в партията, каквито полицията всячески се опитва да внедрява.

От 1932 до 1936 г. излизат на етапи от затворите така наречените априлци (осъдените през 1925 г.), които са лежали по 8, 10 г. във фашистките тюрми. По решение на ЦК на БКП част от тях са изпратени по различни пътища в Съветския съюз, за да поправят разклатеното си здраве и да освежат и попълнят своята марксистко-ленинска подготовка. В една от групите е включен и Владо Георгиев. Неописуема е радостта му, че ще види свободната съветска страна, ще се срещне с Георги Димитров и Васил Коларов и ще обогати своите знания. Снабден с паспорт за Франция, той напуска България и пристига в СССР.

В Ленинската партийна школа са заедно с Владо Тричков, Кирил Халачев, Асен Гергов и други. Владо с голяма упоритост готви уроците и бързо напредва в руския език, но това не е за дълго. През лятото на 1936 г. започва контрареволюционното настъпление на испанските фашисти срещу младата Испанска република. Владо е между първите, които изявяват желание да заминат за Испания. Организират се няколкомесечни военни курсове за подготовката на доброволците. Владо е в танковата школа, където с голямо внимание изучава танковото дело.

През 1937 година в Испания Владо Георгиев с псевдоним Иван е командир на танков батальон. Като командир проявява съобразителност и смелост в боевете. Дядя Ваня, както го наричат всички интербригадисти, винаги се намира на най-отговорното и на най-опасното място. Той е оптимист, весел, засмян, бодър. Него го познават всички — руснаци, французи, испанци. Дядя Ваня е готов на всекиго да услужи — той просто раздава себе си.

Към края на 1937 и началото на 1938 година международната обстановка налага интербригадистите да напуснат Испания. Изтеглят се във Франция, по-голяма част от интербригадистите са изпратени в концлагери. Владо успява да се укрие и работи като обущар при френски другари. По нареждане на партията той трябва да се върне в България и през март 1939 година е наново в родината. Отново попада на разпит в полицията и хладнокръвно поднася съчинената си история за престой и работа в Париж за времето 1936 – 1939 г.

Международната обстановка се влошава. Втората световна война е обявена. Хитлеристките армии сразяват войските на редица европейски държави. Монархофашисткото правителство у нас усилено подготвя страната за присъединяване към хитлеристката коалиция. Разтурено е Народното събрание и са насрочени избори през декември 1939 и началото на 1940 г., за да се получи послушно мнозинство на монарха. Работническата партия разобличава маневрите на дворцовата клика, вдига масите на борба и успява да изгради единофронтовски изборни комитети по места. Правителството започва подготовката на изборите с масови интернирания на видни комунисти от София и провинцията. Работата на партията обаче не спира — местата на интернираните заемат други комунисти, между които е и Владо Георгиев. Полицията беснее, че не може да парира дейността на партията, и предприема нови арести. Владо попада в ръцете на полицията и на 13 януари 1940 г. е интерниран в Малко Търново. След изборите, в които са избрани и 9 комунисти, интернираните са върнати.

На 27 юни 1940 г. полицията прави опит да го арестува в квартирата му в София, но тази нощ той не е там. Владо вече е член на ЦК на Работническата партия и минава в нелегалност. Натоварен е да организира нелегално отпечатване на „Бюлетин за просвета и пропаганда“. Намерени са циклостил, квартира и на 1 октомври 1940 г. излиза първият брой на бюлетина.

В края на 1940 г. Съветският съюз прави предложение на българското правителство за сключване на пакт за приятелство и взаимна помощ, което предложение е донесено лично от заместник-министъра на външните работи на СССР Аркади Соболев. Правителството скри от българския народ това предложение, но партията се  добра до него и възложи на Владо то да се отпечата на циклостил и да се разпръсне сред народа за събиране на подписи за приемането му. Само няколко часа след като е получен текстът, първите стотина екземпляри се пръсват в София. Асен Григоров, който беше написал на машина текста върху восъчния лист, разказва по-късно за Владо Георгиев:

„Като че ли на този човек пораснаха крила. Той непрекъснато разнасяше размноженото предложение на Съветския съюз. За целта беше взел кола на наш другар шофьор и аз имах впечатлението, че той е навсякъде — упътваше, разясняваше, даваше пример как да се организира и провежда Соболевата акция, как да се работи сред народа.“

В началото на 1941 година е свикан нелегално Седмият пленум на ЦК на БКП с участието на Антон Иванов, член на Задграничното бюро на ЦК. Пленумът приема решение за борба против вмъкването на България във Втората световна война и за сключване на пакт със СССР. Оценявайки неуморната и предана дейност на Владо Георгиев, пленумът го избира за член на Политбюро на ЦК заедно с Антон Иванов, Цола Драгойчева, Раденко Видински и др.

Работата по издаването на бюлетина продължава — излезли са вече 8 и 9 брой. Полицията беснее и засилва разузнаването. Рано сутринта на 5 март 1941 г. Владо е арестуван, когато излиза от нелегалната си квартира на ул. „Антим I“. Едновременно са арестувани и другите трима другари, които са обслужвали техниката. Провалена е циклостилната печатница. Полицията се мъчи да разкрие връзките с ЦК на БКП и жестоко инквизира арестуваните, но те мълчат. Въпреки тежките изтезания, благодарение на своята школовка, умение и мъжество, той не допуска провал на връзката за Централния комитет, което най-много интересува властта. Отговаря, че се е срещал с човек, но не знае името му, получавал е от него ръкописите и пари за хартия. Срещите ставали по улиците и нищо повече.  Пред съда Владо Георгиев поема цялата отговорност върху себе си, което облекчава положението на другите подсъдими — тях осъждат по на 2 години затвор, а него на 7 и половина години. От жестоките побоища Ангел Петков (Анжело) умира в затвора, а Съби Енчев, в дома на когото е инсталиран циклостилът, остава инвалид — счупили са гръбначния му стълб.

Затворническият режим е познат добре на Владо Георгиев. Той бързо се опознава с другарите в Софийския централен затвор и в Плевенския, където наскоро е преместен. Там обаче не остава за дълго. В началото на 1943 г. в трудовия лагера в с. Диново, Хасковско, пристига група от Плевенския затвор, в която е и Владо Георгиев.

Там преди това са изпратени Добри Терпешев, Емил Манов, Георги Чанков и други. Работят по разширяване коритото на реката. Пролетта на 1943 г. Партията дава указание за организиране на бягства. Пръв от този лагер успява да избяга Георги Чанков.

Още от Плевенския затвор Владо крои план за бягство. Този план той споделя с неколцина другари, които също са мислили за това. Оформя се група от 7 души. Владо уведомява партийното ръководство за намеренията си и то одобрява плана им.

На Никола Киров е възложено да направи прорез в стената на дървената барака. Той своевременно се настанява на горния ред от наровете, в самия край на бараката, за да може по-незабелязано да извърши „операцията“ в стената. Близо месец другарите от групата наблюдават движението на охраната около лагера — в колко часа тя излиза и пътя на нейното движение. Зад самите бараки, които опират в изсечения хълм, започва голяма нива с царевица, която дава прекрасна възможност на бегълците след сполучливо измъкване от бараката веднага да потънат в нея.

Горещият и задушен август е към своя край. Царевицата вече жълтее. Трябва да се бърза с бягството, за което всичко е готово. Набрани са запаси от малко сухари и захар, приготвени са и пари.

Настъпва решителният ден. На 26 август 1943 г. за последен път тракват ключалките на бараките след вечерната проверка. Владо Георгиев, който живее в друга барака, е влязъл при бегълците. Всички са устремили погледите си към ъгъла, където се е събрала седморката. Лудо бият сърцата на бегълците, бързо дишат гърдите. Всичко е пресметнато, отмерено и все пак напрежението е голямо. Ще успеят ли да се измъкнат през дупката незабелязано и да се гмурнат в спасителната висока царевица? Ще стигнат ли до спасителните пазви на Родопите, водени само от звездите, защото никой от тях не познава този край? Изведнъж в ъгъла светва прорязаният отвор — махнати са летвите. Георги Аврамов бързо подава глава, оглежда се и се измъква. След него излизат Владо и другите. Минута, две, три. Убийствена тишина. В килията другарите като че ли са престанали да дишат. Всички слухтят — ще пропукат ли навън пушките. Тихо е. Двама другари бързо наместват отрязаните летви, закачват върху стената един чаршаф и натрупват камара дрехи. Всички в бараката отдъхват, като че ли са стоварили тежко бреме от плещите си. Някои бършат оросените си с пот чела. „Щастливци, измъкнаха се“ — шушукат допрели глави натъркаляните върху наровете другари.

Сутринта бягството е открито: липсват Владо Георгиев, Георги Аврамов, Никола Киров Николов, Васил Балевски, Еню Тошев, Ангел Цанев и Георги Гургулов. Дрънкат телефони, вдигнати са на крак полицията и войската, но закрилницата-нощ е приютила в тъмните си пазви седемте комунисти. Те бързат да присъединят силите си към борбата на нашия народ срещу фашистките окупатори.

Три дни те кръстосват северните склонове на Родопите, отбягвайки пътищата и пътеките, а Асеновград, където е трябвало да стигнат, не се вижда. Когато на четвъртия ден ги огрява слънцето, те констатират, че са близо до Кърджали. Заблудили се — вместо на запад те тръгнали на юг.

Много дни минават откак Владо и другарите му са избягали от лагера в Диново. Тежкият път все повече изсмуква силите им. И ето, изведнъж проблясват светлините на пловдивските тепета. Нови трепети и прилив на сили. . . Трябва да стигнат! Те знаят адреса на другарката на Васил Балевски, там ще се опитат да стигнат. Тя не може да не им помогне. И не се излъгват. Късно вечерта те се вмъкват благополучно в Пловдив и намират квартирата на Балевска. Тя ги свързва с отговорни другари.

Положението на Владо Георгиев е много тежко. Краката са подути и не може да обуе обуща, а ходи по чорапи. Трябва да се лекува. Изпращат го в квартирата на Елена Марковна Яболенска. Тя полага майчински грижи към изтощения от глад и с подпухнали крака Владо. Повече от месец го лекува. Трябва да се укрепи, за да замине за София. Намерен е фотограф, направена му е снимка и е приготвена фалшива легитимация. Новият костюм и тъмните очила го правят неузнаваем и една вечер той се качва на влака и пристига в София в един период, когато на Източния фронт хитлеристите търпят поражение след поражение. У нас партизанското движение се засилва и се създава Народоосвободителната въстаническа армия с Главен щаб. Страната е разделена на 12 въстанически оперативни зони.

Владо Георгиев става политкомисар на Първа въстаническа оперативна зона. Така отново се включва в челната редица на борците. Командир на зоната е Владо Тричков, а началник-щаб Здравко Георгиев. Зоната обхваща голям район – трънско, дупнишко, софийско, ботевградско, ихтиманско, кюстендилско, радомирско. Трябва да се води широка политико-просветна работа сред различните партизански поделения. Владо посреща куриери и политкомисари на отрядите, разяснява политическата обстановка и ги снабдява с печатни партийни материали. Участва редовно в съвещанията на щаба на Софийската оперативна зона, където често присъства и Христо Михайлов.

След бомбардировката на 10 януари 1944 г. над София той се среща с Никола Сариев, стар другар и познат на Владо. Разбира, че семейството му не е в София, и го помолва да го прибере в квартирата на ул. „Котел“ № 7 в кв. „Тухларни фабрики“.

Сариев го настанява в прилепената към едноетажната къща барака, която служи за лятна кухня. Бараката е навътре в двора, не се вижда от улицата и е близо до съседното празно място. При нужда може бързо да се прескочи ниският зид. Тук Владо стои до късно нощем зад затъмнения прозорец, слуша съобщенията на Радио Москва и приготвя пропагандни материали за партизанските отряди. Той поддържа редовна връзка и с ръководителя на Главния щаб на партизанското движение Христо Михайлов.

На 8 февруари 1944 г. те се срещат с Христо Михайлов в западната покрайнина на града, в района на Красна поляна. Вървят и тихо разговарят.  Към 19.00 ч. изведнъж пред тях застават двама полицаи и им искат да се легитимират. Вместо лична карта Христо Михайлов измъква от вътрешния си джоб пистолета и стреля срещу полицаите, викайки на Владо да бяга. Единият полицай е ранен, а другия побягва. Христо Михайлов се опитва да се прикрие край една близка сграда, побягналият полицай обаче заляга, стреля и го ранява в крака. Христо Михайлов е в ръцете на полицията и по-късно е разстрелян.  Владо Георгиев, криволичейки по тесните улици на Коньовица и пресичайки стобори и зидове, успява да се изскубне от ръцете на полицията.

Атмосферата става все по-напрегната. Полицейски агенти душат навсякъде.  На 11 март 1944 г. униформени и цивилни полицаи се насочват по различните улици и все по-плътно обхващат крайните къщи на квартал „Тухларни фабрики“. Започва блокада и „проверка на адресните билети“. Тук-там светват прозорците на ниските къщички — хората се събуждат под настойчивите полицейски удари по вратите. Грубо се вмъкват полицаите, разтварят гардероби и сандъци, проверяват мазетата, търсят хора.

Владо е станал рано, за да чуе първата емисия на Радио Москва. На пътната врата се удря силно. Да се измъкне вече е невъзможно и той решава да „посрещне гостите“ както подобава. Сариев скача и излиза на двора, където са нахълтали вече няколко полицаи. Радиото току-що е угасено, но един от агентите го е чул. В завързалата се престрелка падат полицаи, а Владо Георгиев е пронизан от няколко куршума.

Загива на своя боен пост твърдият и последователен комунист, верният другар и приятел, чиято усмивка стопляше сърцата и на най-малодушните, като им вдъхваше кураж и бодрост в живота и сили за борба.

Владо нямаше свой живот извън борбите и живота на партията. Той живя с партията, бори се за нея и умря за победата й. За неговите големи заслуги в борбата му срещу класовия враг след деветосептемврийската победа той беше произведен посмъртно в чин генерал.

 Борис Богданов     

Източник: „Бележити българи“, том пети,  ДВИ, 1974 г.

.

Биографичен очерк от Борис Богданов, Партиздат, 1957 година