Пътят към усъвършенстването и уроците на едно време

На 18 ноември 2026 година се навършват 100 години от рождението на инж. Кирил Еленчев – личност, чийто житейски път е неразривно свързан със Странджа, Малко Търново и драматичните десетилетия на българския ХХ век.
Роден на 18 ноември 1926 г. в Малко Търново, Кирил Еленчев израства в суровите, но закаляващи условия на планината. От 1940 г. до влизането си в казармата през 1946 г. той е овчарско чираче по колибите около родния си град. Жаждата за знание обаче го води отвъд тежкия физически труд – завършва гимназиалното си образование като частен ученик, а през 1956 г. се дипломира в тригодишната Висша академия за обществени науки. Връщайки се към корените си, той посвещава силите си на родния край, като два мандата заема поста председател на Общинския народен съвет в Малко Търново. Стремежът му към професионално израстване не спира дотук – между 1964 и 1969 г. завършва Висшия минно-геоложки институт (ВМГИ) в София, след което заема ръководни длъжности в „Рудоуправление“ – Малко Търново, а през 1972 г. печели конкурс за задочна аспирантура към ВМГИ.
Освен като строител и стопански ръководител, инж. Еленчев оставя трайна диря и като летописец на родния си край. Той е автор на книгите „Странджа. Мерията“, „Пътят на усъвършенстването“, „Живот сред природата“ и „Странджа. Малко Търново. Колибите“.
Между личния порив и историческия коловоз
В автобиографичната си книга „Пътят на усъвършенстването“инж. Еленчев преплита личната си съдба с една от най-мащабните социални трансформации в българската история – опитът за изграждане на социалистическо общество. В началото целта изглежда благородна, а идеалите – светли, но историята показва, че пътуването към целта е също толкова решаващо, колкото и самата тя. Винаги съществува рискът да се окажем на съвсем различно място, да заседнем по средата или да вървим до безкрайност, без да осъзнаваме, че всъщност се въртим в омагьосан кръг.
Докато проследяваме житейските завои на Кирил Еленчев, виждаме как живописната горска пътека на младостта му постепенно се превръща в дълбок коловоз, после в кален черен път, а накрая – в право модерно шосе. Пътеките в странджанската гора са родени от естественото движение на пастирите и стадата. Те криволичат, съобразяват се с релефа, заобикалят препятствията, но винаги водят до конкретна, жизненонеобходима цел, изисквайки будно внимание към природата и човека. Такъв е и личният път на Еленчев в зората на неговата зрялост – път на себеотрицание и непосредствена отговорност към ближния:
„…от лятото на 1947 година. През месец юни падна проливен дъжд. Водата се стичаше по деретата и падините със страшна сила. Тук скалите са меки, бигорити, а деретата са дълбоки. Бях занесъл войнишката поща в село Абланово, взех писмата за нашия пост и на връщане, близо до село Батин ме заваля пороен дъжд. Беше два-три часа следобяд. Бях леко облечен, бързо се намокрих и реших да не спирам в селото, а да продължа до поста. Дъждът беше много интензивен, всяко малко дере шумеше страшно Когато излязох под селото, чух писък на дете откъм дерето. Веднага реагирах – гледам водата влачи дете, зад него на няколко метра пороят приижда и влачи дървета и предмети. За себе си не помислих, скочих във водата, хванах детето за дрехите и го измъкнах на брега на безопасно място. Със секунди изпреварих задаващата се страшна вода. Дъждът продължаваше да вали. Взех детето на ръце, притисна към мен, скимтеше като малко кученце. Пристигнахме на граничния пост и заедно с другите войници започнахме да се грижим за него – преоблякахме го със сухи дрехи, успокоихме го. Стресът му минаваше бавно. С много го молби го нахранихме. Беше толкова изплашено, че не можеше да ни каже как се казва и къде живее. Аз бях най-загрижения и исках час по-скоро да се оправи и да го предадем на родителите му. Слънцето залязваше, дъждът бе почти спрял. По едно време слушаме плач на хора покрай още нестихналия порой в дерето под поста. Часовоят извикал на разтревожените селяни, че при нас има дете, момченце. След малко 7-8 човека – мъже, деца пристигнаха на поста. Жена на около 25-30 години, като видя детето, припадна – това бе майка му. Баща му прегърна и заедно със своите близки заридa.“
Когато обаче човек и общество навлязат в предварително прокопаните коловози на идеологията, движението става привидно лесно и праволинейно – няма как да кривнеш, дори когато се налага да газиш в дълбока кал. За разлика от горската пътека, която се съобразява с терена, догматичният път на социализма насилствено прекроява реалността, пренебрегвайки реалните нужди на хората в името на абстрактно бъдеще:
„Някои от негативните, необясними за мен, глупави решения, които спъваха развитието напред, водещи до отчаяние главно на селяните, отдавах на незнанието и неразбирането от страна на ония, които вземат решенията; те и хабер си нямаха какво вършат. Тия трудни и трудноразбираеми действия на властите у нас, а власттава беше БКП, тежаха на съзнанието ми, защото след една-две години работа сред младежта, аз започнах работа в партийния апарат. Като работник в партийния апарат на БКП, която не делеше власт с никого, се замислих върху един основен, главен въпрос: Защо не се обсъждат и решават въпросите във времето което живеем, а само се отрича миналото и величае бъдещето? А най-важното в настоящето, онова в което сега живее народа – бавното премахване на недоимъка и сиромашията не се обсъжда, отбягва се – болшинството от местните партийни ръководители се превръщаха в полуроботи. Вярно бе, че първите години след вземането на властта, издигнатите парадни лозунги, пълни с илюзии от комунистическата партия, бързо овладяха сърцата на отруденото, изстрадало поколение на града и селата. Но тая парадност, издигането на фалшиви лозунги за светлото бъдеще, бързо се изпаряваше с всяка измината година. Мизерията се увеличаваше. Не помогнаха нито комисарствата с “ОФ-бележките”, нито купоните за хляб, който стигаше само за закуска и обяд, а за вечеря нямаше. Не помогнаха нарядите, които се спускаха на селяните на декар – месо, мляко, вълна, зърно. Обратно, това хвърляше отруденото население в ужас, ненавист и разочарование. Какво се прави и защо се прави и тия които вземат решенията въобще знаят ли какво правят?“
Сблъсъкът с догмата и битката за Малко Търново




С напредването на десетилетията държавата се опитва да изгради своето „модерно шосе“ – бърз икономически и социален напредък. Но високата скорост по правия, идеологически изгладен път си има своята цена: пейзажът отстрани – живият човек, неговата връзка със земята и спецификите на родния край – се слива в еднообразна сивозелена мъгла. Когато решенията се спускат отгоре без познаване на местния живот, резултатът е отчуждение и стопански абсурд:
„Умниците от София сякаш не виждаха, колко страшно притеснено е селото, селското население. Селяните стигнаха до там, че сами започнаха да се отказват от земята. За населението в моя край, което бе почти селско, земята не бе само място за работа за тях, земята бе майка кърмилница. Когато селяните тук започнаха да орат и прекарваха първата бразда (т.н. забраздуване), вземаха парче пръст, целуваха я, отправяха към бога кръст и започваха да орат. За нашия район, където земята бе бедна, пръсната по чукари и урви и населението с векове беше се приспособило към тия условия на труд – малко земя, малко добитък; групирано по колиби, за да ползва пашата, земя, вода и мерия за добитъка, бяха още по-належащи разумните действия. Да се търси форма на организация за подпомагане развитието на производителните сили и подпомага създаването на съответствуващите им производствени отношения.“
Истинският път към усъвършенстването изисква критично мислене и смелост да търсиш практични решения за проблемите на хората. Тоталитарната система обаче наказва именно тази инициативност, задушавайки здравия разум с идеологически клишета:
„Всичко, което се вършеше – и добро и зло бе винаги от името на народа и за благото на народа. Но ни народа, ни местните му ръководители, които бяха най-близо до него, партията не ги чувстваше. Мисловният процес беше осакатен, още недовършен от автора му и веднага превключваше на зависимостта му. При поредно посещение на ръководител от голям ранг – член на политбюро, се опитвахме да предложим нещо конкретно. Едно такова посещение беше това, на Пенчо Кубадински. Ние изложихме становището си за все още ниските доходи на кооператорите, че на село няма от къде да се снабдяват с мляко, да се разреши всяко домакинство да има право на 2-3 кози в личното си стопанство, за да имат мляко и живеят по-добре. Отговорът на тоя човек бе толкова рязък и упрека към нас толкова жесток, че съжаляваме защо го поставихме. – Поддали сте се на натиска на дребната буржоазия, искате отново да върнете частната собственост и т.н. Съжалявам ви че сте толкова млади и сте с такива назадничеви мисли в главите си.“
Въпреки стената от идеологически предразсъдъци, инж. Кирил Еленчев не се отказва да работи за възраждането на своя край. Като ръководител на местната управа и по-късно като минен инженер, той влага цялата си енергия, за да осигури поминък и перспектива за хората в Странджа. Неговата настойчивост и отговорност пред съгражданите му водят до ключови инвестиции, които променят икономическия облик на Малко Търново и региона:
„- Другари и другарки, след една година тук в Малко Търново ще бъде пусната в експлоатация нова ваша флотационна фабрика, да ви е честита – на 1.IX.1961 год. ще свирне първата сирена. Мощно „ура” и одобрителни възгласи се разнесоха от признателното население. Така се сложи началото на нов, незапомнен нито в миналото, нито в бъдещето икономически подем на града. С ускорени темпове се решаваше всичко. Нека да призная, че инвестиционната програма, по указания на Т. Живков ми беше известна преди митинга. Тодор Живков беше в много добро настроение и когато влязох, с усмивка ме поздрави и шеговито ми каза: – Вие, др. Еленчев, ми пратихте покана и аз искам да ви отговоря на нея. И двамата постъпваме отговорно – това заслужава най-българският край на България и неговите жители – то се чете в искрените им очи за помощ и надежда. Благодарен съм, че ме поканихте. А сега моят отговор на вашата покана – и ми прочетоха инвестициите, в доста суров вид, които щяха да се вложат в икономиката на Малко Търново.“
Равносметката: Защо се провали пътят към социализма
Докато личният път на инж. Еленчев е белязан от непрестанно учене – от овчарската колиба до инженерната диплома и научната аспирантура – общественият модел на социализма поема в обратна посока. Вместо да издига знаещите и можещите, системата започва да селектира посредствеността и послушанието. Когато усъвършенстването на личността се замени с конформизъм, упадъкът е неизбежен:
„У нас светлия идеал бе объркан и превърнат в лозунги и лъжи, главно от хитри, алчни, полуграмотни и посредствени, зли хора, загърбили идеала, устремени към власт и пари. Сплетени здраво от горе до долу и обратно те се стискаха за мръсните си ръце и слава – по двадесет тридесет години непокътнати. Ако някой от доверениците им се провалил, вместо да го осъдят, те пак го пращат при своите по-надолу в йерархията пак на отговорна работа, закрилян от поучителите им или ония от върхушката го пращаха в чужбина – на дипломатическа работа да трупа валута. Самозабравилите се комунистически дейци от горе до долу с малки изключения гледаха човека под вежди, подозрително, следователски, ровещи в душата му с нечисти помисли и мръсни ръце. Хората се оценяха не по показателите: знания, умения, кадърност, рутина и т.н., а прогресивен произход – да има близки антифашисти, да подбиват колене пред партията и дейците ?, никога да не мислят със собствения си ум, да нямат право на мнение – за тях всичко е погрешно в мисленето на хората, ако не се съобразяват с партията и дейците ?. Тия и още много недъзи, произволни на горните пороци спъваха развитието. Всичко имаше – и работа и социална програма и политика; развита наука и образование, здравеопазване, уважение на възрастните хора и децата, но България тъпчеше много години на едно място. Защо? Никой не казваше истината, всичко бе успех, напредък на светлото бъдеще. Омразата на тия изхабени, посредствени, алчни, зли хора не им даваше възможност за разумни действия.“
В крайна сметка пътят на България към социализма завършва с неуспех именно защото се отказва от самокритичността и реалната преценка. Докато свободните общества се развиват чрез постоянно напрежение, корекция на грешките и стремеж към съвършенство, затворената система се самозалъгва с кухи лозунги, докато икономиката и моралът ? не рухват под тежестта на собствените си противоречия:
„В началото на осемдесетте години задухаха нови ветрове. Много страни от капиталистическия свят бележаха голям напредък почти във всички области на живота. Но ми правеше впечатление, че техните управници не се хвалеха, не проявяха самодоволство от състоянието в страната си. Обратно, те винаги бяха пред прага на протестите, пред икономическа и финансова криза – това беше и мъдро и правилно в стремежа им към по-голямо съвършенство на обществото. Какво преживяваше нашата страна? Застой, тъпчеше на едно място, ниска производителност на труда, липса на интерес у трудовите хора към работата; в производството нямаше напредък, движение. Платени подмазвачи-партийни секретари, профсъюзни и комсомолски дейци се разхождаха из рудниците с осигурен трудов стаж първа категория, като високо квалифицирани работници (VI и VII разряд). Вместо разцвет в икономиката и цялостния обществен живот – така нареченото социалистическо общество се задушаваше, самоизяждаше се. Говореше се само за преходен период, за „зрял социализъм”, но управниците ни се страхуваха да кажат истината. У нас назряваха много тежки проблеми в икономиката, технологията, социалния живот. Това се премълчаваше, държеше се в строга секретност. Едва в началото на осемдесетте години на пленум на ЦК на БКП, Т. Живков беше казал, че в България над един и половина милиона население живее под екзистенц минимума. Нямаше безработни, но народа живееше бедно, труда му не беше производителен – едва изкарваха Р.З, принадената стойност бе малка. В същото това време управниците от долу до върха, които бяха се превърнали във велможи – в производството и управлението – партийни, профсъюзни, отечественофронтовски, земеделски и комсомолски дейци живееха в охолство, вдигаха само шумни, кухи лозунги и прехвърляха вината за неуспеха един на друг. Тия хора в своето болшинство бяха нечестни, непочтенни, агресивно посредствени, изхабени от дългите, с години несменяеми длъжности, но знаеха как да се задържат на власт с ругатни, с хвалебствени слова, със следователски погледи и сплетени, с мръсни ръце. Движеха се с модерни коли, което трудно си позволяваха това управниците в такива развити икономически стабилнистрани като: Швейцария, А.встрия, Норвегия, Швеция и т.н. Но много въпроси вече започнаха да се повдигат от будната част на работниците, селяните, интелектуалците и цялата интелегенция. Все по-често пръста започна да се слага в раната – че обществото ни се ръководи от полуграмотни и посредствени ни ръководители, задържани на власт по нечестни действия и идеали.“
Стогодишнината от рождението на инж. Кирил Еленчев ни връща към един честен и прозорлив свидетел на епохата. Неговият живот доказва, че истинският път към усъвършенстването не минава през спуснати отгоре лозунги и удобни коловози, а през личния труд, знанието, любовта към родната земя и смелостта да назоваваш истината – независимо от цената.
Източник: socbg.com













Post Comment