„Петрохан“ показа най-страшното: За сектата ППДБ педофилията е нещо „нормално“

Вече наистина не знам какво ни става.

Години наред като общество повтаряме, че децата трябва да бъдат пазени. Говорим за борба с педофилията, за опасността от сексуализиране на непълнолетни, за необходимостта възрастните да не злоупотребяват с детската уязвимост. И въпреки това, когато се появи случай, който засяга хора с определена репутация, познанства или политическа близост, част от обществото внезапно започва да търси оправдания.

Именно това прави реакциите около случая „Петрохан“ толкова тревожни.

Публично бяха разпространени свидетелства, материали и експертни заключения, съдържащи изключително тежки твърдения за отношения с подрастващи и за психологическо въздействие върху деца. Вината, разбира се, се установява от компетентните институции и съд, а не от социалните мрежи. Но това не означава, че обществото трябва да игнорира съдържанието на изнесените данни или да го превръща в поредния партиен спор.

Тук не би трябвало да има „наши“ и „ваши“.

Защитата на едно дете не може да зависи от това дали обвиненият е близък до политическа сила, гражданска кауза, медийна среда или кръг от хора, които харесваме. Ако сме принципни само когато обвиненията са срещу противниците ни, тогава не защитаваме принципи. Защитаваме собствената си група.

Още по-тревожен е въпросът как изобщо може да се създаде затворена среда около деца и сериозните сигнали да не доведат навреме до достатъчно ефективна институционална реакция.

Кой е знаел? Кога е знаел? Подавани ли са сигнали? Как са проверявани? Кои институции са разполагали с информация и какво са направили с нея?

Това са въпросите, които трябва да бъдат задавани настойчиво.

Защото всяка система за закрила на детето има смисъл само ако действа преди трагедията, а не ако започва да обяснява пропуските си след нея.

Още по-неприятно е наблюдението, че общественият разговор отново започва да се превръща в спор за политически принадлежности, личности и лагери. Вместо фокусът да остане върху предполагаемите жертви и върху действията на институциите, започва познатото разделение: кой бил „наш“, кой бил „ваш“, кой кого защитавал и кой използвал случая политически.

Точно тук губим най-важното.

Децата.

Едно дете няма политическа принадлежност. Няма значение коя партия харесват родителите му, кои общественици познава човекът срещу него или в какви каузи участва той.

Когато има сериозни данни за възможно сексуално или психологическо посегателство над непълнолетни, общественият рефлекс трябва да бъде един и същ: защита на децата, внимателно разследване и пълна институционална отговорност.

Правовата държава изисква презумпция за невиновност. Това е фундаментален принцип и той трябва да бъде спазван. Но презумпцията за невиновност не означава презумпция, че всички публично изнесени данни трябва автоматично да бъдат омаловажени или обяснени като заговор.

Да изчакаш разследването е едно.

Да отказваш да видиш тежестта на изнесените свидетелства е съвсем друго.

Най-лошото, което може да се случи, е защитата на децата да се превърне в лозунг, използван само когато е политически удобен.

Ако наистина вярваме, че децата трябва да бъдат защитени, тогава трябва да бъдем последователни и когато случаят засяга хора, които сме харесвали, подкрепяли или приемали за „свои“.

Иначе не пазим децата.

Пазим лагерите си.