Пишман "академикът“ Денков – от некадърен премиер до ненужен декор в ъгъла

Не бъди безразличен, сподели статията с твоите приятели:

Ако Академията в Лос Анджелис раздаваше награди по модела на българското висше образование, вероятно „Оскар“ за най-добра мъжка роля щеше да получи единственият човек, явил се на кастинга. Всяка година родните университети се впускат в точно такова театрално раздаване на статуетки и грамоти – фестивал на взаимното потупване по рамото, при който министерство и ректори разиграват спектакъл за пред камерите, докато реалното качество на образованието остава далеч зад кулисите. Това е голямата лъжа на „Академичните Оскари“: златни медали за „постижения“, които често съществуват само в ПР отчетите, и първи места в категории, където конкуренцията е по-скоро абстрактно понятие, отколкото реална заплаха.

И точно в центъра на този бутафорен декор, разположен под тежките полилеи на поредната лъскава софийска зала, се разиграва най-ироничната част от пиесата. На първия ред, но с политическата тежест на последната дупка на кавала, седи „пишман академикът“ Денков. Гледката е почти трогателна – човекът, който доскоро размахваше индекси на цитируемост като политическо оръжие, днес е просто безшумен свидетел на собствената си ирелевантност. Той е част от интериора, вперил поглед в сцената като статист, който очаква да го повикат за бис, докато микрофонът остава непосилно далеч от него.

Всички в залата отлично знаят „колко е академик“ и още по-добре знаят, че той вече не е никакъв фактор – точно толкова, колкото е реална конкуренцията за грамотите на трибуната. Денков е живото олицетворение на пенсионирания политик, който все още не е разбрал, че завесата е паднала, а публиката отдавна си е тръгнала. Докато на сцената се редят ректори, за да приемат награди за дисциплини, в които се състезават сами със себе си, Денков олицетворява пълното политическо фиаско.

Никой не го кани да говори, никой не търси мнението му, никой не го броя за жив. В академичните среди любовта трае точно толкова, колкото мандата на министъра, а неговият отдавна е в историята. Той стои там, в ъгъла на общото безразличие – академик без амвон и политик без власт, който просто запълва място в кадъра, докато новите „звезди“ на деня се тупат по раменете. В този парад на суетата, Денков е последното напомняне, че в българското образование титлите често са по-тежки от съдържанието, а бившите величия са просто фонов шум в една лошо режисирана комедия.