По време на делото съдията го сравни с Георги Димитров по време на Лайпцигския процес

Историята на Янко Димчев – Джузо е от онези, които сякаш събират в себе си най-мрачните нюанси на българския преход – преплитане на подземния свят, лични драми, показни акции и стремеж към публичност на всяка цена. Бивш гард на емблематичния бос Константин Димитров, Джузо остава в периферията на силовите групировки, но периодично напомня за себе си с действия, които граничат между криминален сюжет и абсурдна провокация.
Най-яркият епизод в неговата биография остава драмата от 26 август 2005 г. в столичния квартал Стрелбище – ден, в който часове след убийството на Георги Илиев, Димчев решава да привлече вниманието по начин, който шокира дори свикналата на подобни истории публика. Той се обажда в няколко медии и в полицията с твърдението, че е тежко въоръжен и държи двама свои познати за заложници в апартамент. Искането му не е пари или бягство, а ефир – интервю, в което да изложи своята версия за поредицата от показни убийства и да обвини тогавашния главен секретар на МВР Бойко Борисов.
Ситуацията се развива като странна смесица между реална заплаха и инсценировка. По-късно самите „заложници“ – Антонина и Асен – свидетелстват, че са били наясно със сценария и не са се чувствали реално застрашени. Прокуратурата обаче заема твърда позиция: законът не прави разлика дали заложниците са близки или случайни хора. Така случаят влиза в съда като класическо обвинение за отвличане и изнудване – този път не за пари, а за медийно внимание.
В хода на делото Джузо демонстрира поведение, което съдът определя като показно и дори театрално. Опитите му да посочва пропуски в обвинителния акт предизвикват сравнение от страна на съдията с Георги Димитров и неговата защита по време на Лайпцигския процес. Психиатричната експертиза установява, че Димчев е бил вменяем по време на инцидента, въпреки употребата на наркотици – факт, който утежнява положението му. В крайна сметка Софийски районен съд го осъжда на три години затвор за държане на заложници и изнудване.

Този случай обаче не е изолиран епизод, а част от по-широка криминална картина. Още преди това името на Джузо се появява в наркоскандали, включително случай, при който е задържан с голямо количество дрога в автомобил. През 2004 г. Бургаски окръжен съд го осъжда на 10 години лишаване от свобода за разпространение на наркотици – присъда, която допълнително утвърждава образа му на човек от дълбокия криминален контингент.
Личната му история също носи белезите на насилие и нестабилност. Преди години той става жертва на брутално нападение в компанията на непълнолетно момиче, при което губи едното си ухо – символичен белег за живота на ръба, който води. Паралелно с това името му изплува и в други разследвания, включително откриване на наркотици в негово заведение.
Случаят „Стрелбище“ остава показателен не само за личността на Джузо, но и за една епоха, в която границите между престъпност, медии и публичен шум често се размиваха. В неговия опит да използва заложническа криза като трибуна прозира не толкова добре планирана престъпна схема, колкото отчаян стремеж да бъде чут – дори с цената на нова присъда.
Днес името на Янко Димчев-Джузо се споменава по-скоро като куриозен, но показателен пример за фигура от сенчестия свят на 90-те и началото на новия век – човек, останал в сянката на по-големите играчи, но оставил след себе си поредица от шумни и противоречиви истории.