По времето на социализма цялата музикална индустрия на България се развиваше под емблемата на „Балкантон“. Тя издаваше плочи в многомилионни тиражи и превръщаше българските певци в звезди

Не бъди безразличен, сподели статията с твоите приятели:

БАЛКАНТОН ИЛИ ТАМ КЪДЕТО СЕ РАЖДАШЕ МУЗИКАTA

По времето на социализма цялата музикална индустрия на България се развиваше под емблемата на „Балкантон“. Тя издаваше плочи в многомилионни тиражи и превръщаше българските певци в звезди.

Пред сградата на „Балкантон“ в началото на 90-те, построена върху земя дарена от незнаен летец. В средата на 70-те години предприятието разширява дейността си, като за тази цел е достроен още един етаж, обособени са две модерни студия и е изграден нов производствен цех. Преди 1989 г. то е монополист в производството на звуконосители на българския пазар.

Мнозина я смятаха за мъртва, завинаги изпратена в историята от цифровите записи. Но старата грамофонна плоча, с която са израснали редица поколения, не само оцеля, а и изживява напоследък истински ренесанс. В световен мащаб производството на „тави“, както ги наричат колекционерите бележи огромен ръст – броят на почитателите им също! През изминалата година на този носител са продадени над 40 млн. албума в целия свят, за които меломаните са изхарчили над 1 милиард долара. И това не е пикът. Интересът към грамофоните се върна преди около десетилетие, непрекъснато се увеличава и се очаква тепърва да расте с все по-ударни темпове.

С подобен тонваген (от немски „звукозаписна кола) е разполагал и „Балкантон“. Благодарение на подвижната станция са правени записи в читалища, концертни зали и на открито. Сред тях са и рециталите на „Златния орфей“ от Летния театър на Слънчев бряг.

У нас помним грамофоните и плочите от времето на соца, които добиват популярност след магнетофоните. Във всеки дом се слушаше музика именно на грамофон, а всички популярни наши изпълнители издаваха албумите си на винили. Официално се продаваха плочи на западни звезди като АББА, Тина Търнър, Майкъл Джексън, Мадона, Сиси Кеч и др. А с албуми на “упадъчните” рок величия хората можеха да се сдобият само контрабандно. Появата на аудио касетите и компактдисковете обаче захвърли плочите и грамофоните по прашните килери и мазета, или направо на боклука. После музиката влезе в компютрите, отдавна е и в телефоните ни и едва ли някой предполагаше, че ще я слушаме отново на добрия стар грамофон. Ала през последните години манията по винила не подмина и нашата страна. Най-запалените меломани спасиха от прахта огромните си колекции с винили, а голяма част от популярните ни изпълнители като Графа, Любо Киров и Лили Иванова започнаха да издават албумите си на плочи. Единствената разлика с едно време е, че днес те се произвеждат в чужбина, тъй като родният производител на грамофонни плочи „Балкантон“ отдавна не произвежда такива. Днес продуктите му са пръснати из Интернет и частните колекции, а музиката е тази, която пази спомена за него.

Аудио касети на „Балкантон“. През 1981 г. към пресовия цех на третия етаж е изградена първата у нас линия за производство на касети. Първата такава е „Музикален поздрав към XII конгрес на БКП“ с изпълнения на най-големите ни оперни гласове и други. Последната касетка на компанията е „Български автентични народни инструменти“ и е издадена през 2004 г. Общо на касети са издадени над 1000 заглавия.

През 1988 г. в „Балкантон“ започва да записва музика на компактдискове. Те се произвеждат в ГДР и ДЗУ – Стара Загора. Първият диск с емблемата на „Балкантон“ е с оперна музика и е струвал цели 40 лв, а последният излиза през 2018 г. и е „Реквием“ на Верди.

Историята на музикалния ни колос започва през 1947 г. под името „Радиопром“ върху основата на национализираните предприятия „Симонавия“, „Балкан“, „Арфа“ и „Микрофон“. Записите се правят в студиата на Радио „София“ и софийската опера, а производството е пренесено в слаботоковия завод “Ворошилов”. На практика обаче същинската звукозаписна индустрия в България се ражда на 4 февруари 1952 г. на столичната улица „Хайдушка поляна“ № 6, където е открита триетажната сграда на завода за грамофонни плочи с името „Балкантон“. Там за първи път у нас под един покрив се прилага затворен цикъл на работа – запис, галванизация, матрица, пресоване на плочи, печат на обложки, ОТК и разпространение.

Най-дълго управлявалият директор е композиторът Александър Йосифов (вдясно, отляво – оперният бас Борис Христов). По негово време „Балкантон“ непрекъснато обновява звукозаписната си техника, като следва най-модерните тенденции в грамофонната индустрия. Това води звукозаписната компанията до 5 място в света по качество на записа на магнетофонната лента.

Първият нейн ръководител е именитият композитор Йосиф Цанков. До 1958 г. предприятието работи със стари апарати и не прави съществени промени в репертоара си. Произвежда само шеллакови плочи за 78 оборота в минута, записани първо върху восък. След това е внесена модерна апаратура от Дания, благодарение на която са пуснати в производство първите български дългосвирещи плочи на 33? оборота и по-късно на 45 об./мин. През 1963 г. започва да произвежда и нечупливи винилови (пластмасови) плочи. С годините расте и производството, постепенно се разнобразява репертоарът. До началото на 90-те там са издадени над 4 000 заглавия дългосвирещи плочи и още толкова заглавия на малки плочи с по два и с по четири записа. В златните си времена производството му достига 7 млн плочи годишно, като освен за вътрешния пазар те са изнасяни в тогавашните соц държави и разбира се най-вече в бившия СССР.

В малки тиражи са издавани и плочи в различни цветове, които днес представляват интерес за колекционерите. Една от тях е синята плоча на футболния клуб Левски, посветена на 75 годишния му юбилей.

Нека направим една кратка разходка из миналото на тази необикновена „фабрика за музика“, която е била пряко подчинена на Комитета за култура, но на собствена самоиздръжка. Пред входа на „Балкантон“ ни посреща барелеф, изобразяващ три моми с народни носии хванали се на хоро. Прекрачвайки прага на сградата разбираме, че стените ? са облицовани със специален материал, за да не проникват вредни шумове отвън. Вървейки из коридорите виждаме надпис „Тишина! Запис“. Няма да бъде пресилено обаче, ако се каже, че една грамофонна плоча не се ражда в звукозаписното студио или в заводските цехове, а в тишината на редакторския кабинет. Защото редакторът е подбирал музикалните произведения, които да излязат на нея, а специална комисия ги е одобрявала. Той е участвал и при осигуряване на изпълнителите. Понякога това е било трудна задача — не е било никак лесно да се „откраднат“ няколкото дни, необходими за записа, от запълнената вече години напред програма, особено на най-изявените ни естрадни, народни, оперни и оперетни певци от онова време.

Технолози са следяли за качеството на матриците, за да не се допусне брак до пазара, като на всеки 100 плочи една се е прослушвала. В началото тази дейност се е изпълнявала от няколко човека, през чиито уши всеки ден са минавали огромен брой плочи. Впоследствие самите пресьори поемат задължението да прослушват произведените от тях артикули и да ги изпращат в цех „опаковка“.

До 1974 г. „Балкантон“ не е разполагал със собствено звукозаписно студио и мелодията на песента се е записвала в Студио 1 на БНР или в концертната зала „България“. След записването на изпълнението на оркестъра изпълнителят на песента слуша мелодията със слушалки, за да получи синхронност. Самото изпълнение на песента не трябва да закъснее нито секунда. Така, вече напълно синхронни, изпълненията на оркестъра и на изпълнителя се записват на специална магнетофонна лента. По думите на композитора Александър Йосифов, генерален директор на „Балкантон от 1968 г. до 1986 г., записът на една плоча на Лили Иванова например е струвал около 4-5 хил. тогавашни лева. А за една 45 минутна дългосвиреща плоча, тя е получавала по 29 лв хонорар на минута полезен запис, като само от продажбите на нейните плочи предприятието си е осигурявало приход от над милион лева годишно. Лили и Емил Димитров са имали най-големите тиражи и са най-продаваните български изпълнители за всички времена…

През 1981 г. рок легендата Тина Търнър идва на турне в България и безвъзмездно дава позволението си на „Балкантон“ да издаде албум с тогавашните ? хитове в неограничен тираж. Цената му е била като на всички останали дългосвирещи плочи с т.нар. западни изпълнители – 4 лв.

Първата дългосвиреща винилова плоча на „Балкантон“ се появява през 1958 г., от едната страна – сюита от балета „Хайдушка песен“ на А.Райчев, а от другата „Тракийски танци“ на П.Стайнов. През 1994 г. албумът на Мая Нешкова „Щастие с пари не се купува“ пък е последната плоча излязла с логото на звукозаписната компания.

Но нека се върнем отново в сградата на „Хайдушка поляна“ в столичния квартал „Лагера“. Там отиваме в студио механичен запис, където двата записа (глас и оркестър) се смесват и се образува т.нар.мастертайп. Звукозаписът от него се качва върху т.н. „фолио“, което представлява алуминиев диск, набраздяван от записваща игла. В галваничния цех фолиото се подлага на специална обработка, посребрява се и от него се създава първата матрица или „майка“. Тя служи единствено, за да „роди“ така наречените „синове“, от които вече се пресоват бъдещите грамофонни плочи и отива на съхранение във фонотеката за матрици. Следва щателна проверка на качеството. Първата т.нар. плоча-образец се оглежда и прослушва най-внимателно — дефектите, пропуснати тук, след това могат да се появят в милионен тираж.

Любопитен момент от дейността на „Балкантон“ е издаването на плочите с рецитали от „Златният Орфей“. Песните се записват на живо с помощта на тонвагена. След края на концертите, малко преди полунощ лентите със записите вече са на летището в Бургас и незабавно летят за София, където кола на „Балкантон“ чака, за да ги откара до завода. Там всички са в готовност за работа и така в 10:00 ч. на следващия ден първите плочи са готови и пътуват за Бургас. По-късно същият ден, по време на фестивалната програма, се продава това, което предната вечер посетителите са слушали на живо.

Заводът за грамофонни плочи е нямал грижата поне за материала — той се е получавал в готов вид от химическите заводи в Югославия, Полша и Чехословакия. Поливинилхлоридът (PVC), от който се изработват плочите е пристигал на гранули фабрично оцветени със сажди, понеже статиката при слушане е минимална когато плочата е черна. Рядко, в ограничени тиражи по разни юбилейни поводи са издавани и плочи с други цветове.

„Балкантон“ се е издържал от продадената продукция, а не от държавния бюджет. Освен музикални албуми е издавал учебни плочи, плочи с приказки, с песни за заводи и градове, художествено слово и дори речи на Тодор Живков.

ФСБ по време на записи в студиото на Балкантон, 1976 г. Те са първата група в България, която през 1984 г. изнася концерт на стадион пред 14 000 души и единствената българска банда носител на „Грами“.

Малки грамофонни плочи на Лили Иванова и Емил Димитров. Като монополист „Балкантон“ е притежавал записите на всичко издавано на грамофонни плочи у нас. От тях днес не е останало нищо. Няма я и поточната линия за производство на плочи, точно когато по света се възражда издаването на музика на винил.

Пресовият цех е може би е било единственото място на завода, в което са господствали индустриалните норми — там на бързодействащи автоматични преси-роботи са се произвеждали грамофонните плочи. След като се свалят от пресата, плочите са се натрупвали на специални масивни метални плоскости със шишове. В този вид те са престоявали цяло денонощие в специално помещение, заляти със студена вода. Целта е била да се премахнат термичните напрежения, които могат да направят плочата негодна за слушане.

Главната особеност на поливинилхлорида като носител на информация се състои в неговата аналогова природа. Какво означава това? Че звукът, извлечен от плочата (разбира се, при наличие на добър грамофон), в идеалния случай е точно толкова истински, колкото и ако човек с добър слух се намира на концерт.

Разходката ни в миналото на „Балкантон“ не може да завърши и в пресовия цех. Грамофонната плоча е един колкото съвършен, толкова и капризен звуконосител. Враговете й са няколко: високите температури, механичните повреди, прахът и т.н. Важното в случая е, че плочата, вече пресована и темперирана, все още не може да тръгне към купувача. Тя трябва да бъде „обезопасена“ по някакъв начин. И докато машините на пресовия цех пулсират равномерно, в други цехове на завода се подготвят необходимите и неизбежни неини добавки — вътрешни и външни пликове, албуми, кутии. Първоначално обложките за плочите се изработват ръчно като се шият на машина. През 60-те години започват да се лепят, но пак на ръка. Чак в средата на 70-те в предприятието са вкарани съвременни машини и процесът шпицоване, сгъване, биговане и лепене се автоматизира изцяло.

На такива грамофони слушахме музика някога. За много хора слагането на плочата върху него винаги ще бъде единственото истинско музикално изживяване. В нея има някаква особена тръпка. Изваждането ? от плика, почистването ? от прах, включването на грамофона и придвижването на тонрамото към началото на записа. А после началото на звука с типичното пукане и тихия, почти незабележим аналогов момент, докато иглата се плъзга по каналчетата.

В галваничния и пресовия цех на завода през 70-те. Затвореният работен процес е позволявал времето за издаване на една грамофонна плоча да бъде сведено до минимум.

Едва когато „виниловата тава“ премине през отдела за крайна проверка и качествен контрол — пред нас се появява така дългоочакваната плоча. От тук нататък тя вече е попадала в ръцете на търговците. На вътрешния пазар готовата продукция се е разпространявала чрез мрежата на „Книгоразпространение“ и така се е продавала в книжарниците из цялата страна. А пласирането ? в чужбина е ставало с помощта на Външнотърговската организация „Хемус“. Тя е била отговорна и за издадените от „Балкантон“ редица лицензни заглавия на много западни изпълнители от онова време. След преговори с официалните издатели на хитовите навремето „Бони М“ например се е договаряло издаването на конкретен брой грамофонни плочи. От „Hansa Records“ – Германия са доставяли лентата със запис на желания албум и производството е започвало. Следяло се е стриктно за спазване на договорените бройки, на база на които са се плащали съответните авторски права. После една част от плочите са оставали за вътрешния пазар, а друга е отивала за износ. В рамките на соцлагера пък на всеки две години се е провеждала т.нар. Десетдневка на грамофонната плоча, където представители на различните звукозаписни компании са обменяли чрез бартер продукцията си едни на други.

Всяка грамофонна плоча издадена от „Балкантон“ е съдържала определени реквизити: „ВТК“ е значело „Балкантон танцова краткосвиреща“, 17 см стандарт – 45 оборота, 2 записа. Докъм края на 60-те у нас се произвеждат само моноплочи – т.е. при слушане на плочата ясно се съзнава, че слушателят не присъства на самото изпълнение.

Със създаването на „Балкантон“ възниква един от най-важните оркестри в България, а именно оркестър „Балкантон“. Той е акомпанирал на всички изпълнители, които са записвали своята продукция. Работил е до началото на 70-те години, когато на новопостроения 4-ти етаж на завода е създадено собственото за компанията студио „Балкантон“, около което се създава легендарната формация „ФСБ“. Те са първите студийни музиканти в България, а с тях идва и новата технника в „Балкантон“. Качеството на записа става на световно ниво. Със своите аранжименти те променят българската музика, но в началото на 90-те напускат своето студио. Дотогава освен тях на щат в предприятието са 375 души, работещи на две смени. То е разполагало с почивна станция във Врачанския Балкан, собствено земеделско стопанство в квартал „Овча купел“, стол за хранене и хранителен магазин за служителите.

В един от нароилите се през последните години магазини за грамофонни плочи в София. Там наред със старите тави на „Балкантон“ се продават и съвременни плочи от целия свят. Различни са само тиражите, ако преди 40 години са били милионни, днес те са 15-20 хиляди. Все пак днес музиката е в телефона ни, а слушането на винил е само за ценители.

След промените в началото на 90-те идва и краят на дългогодишния звукозаписен монополист на затворения български пазар. Появяват се много нови и модерни звукозаписни студиа и издателски компании, а грамофонът вече се превръща в отживелица – на мода са аудио касетките, проправят си път и CD-тата. Музикалният гигант на България, срещал редовите граждани с гласовете на нашите и световните звезди бавно започва да гасне. Преди да се окаже на приватизационния тезгях той вече е и солидно опоскан от хора близки до властта. Машините за пресоване на винилови плочи изчезват в незнайна посока. Печатната база е оставена да крета далече зад бързо развиващата се полиграфска индустрия у нас. Цехът за производство на аудиокасети, създаден през 1981 г. се превръща в технологична отживелица още в средата на 90-те години на миналия век. Звукозаписното студио бързо е изпреварено от частната конкуренция, по-добре оборудвана и по-състезателно настроена в новата пазарна обстановка. Любопитен факт е, че десетки хиляди непродадени плочи са използвани за направата на PVC тръби, които са вложени в изкопа при подмяна на ВиК тръбите на близката до предприятието улица „Йосиф Цанков“.

*Плоча издадена от „Радиопром“ през 1950 година. Изработена е от шеллак – тогава те са били твърди и чупливи.*

През новия век, макар и с затихващи функции, вече частното предприятие „Балкантон“ все пак успява да се занимава с основната си дейност. В студиото на компанията продължава да се записва музика на цифрови носители, а съвместно с БНР се издават уникални записи на българска класическа музика. Макар и съкратен над десет пъти, персоналът е съставен от хора, посветили живота си на „Балкантон“. И така до 2021 г., когато фирмата се сдобива с нови собственици и последните мохикани на някогашния музикален исполин го напускат.

От „Балкантон“ днес е останал само споменът за звукозаписната ни индустрия от времената на социализма, а помещенията в сградата са отдадени под наем.

Почти напълно изпразнен от материално и интелектуално съдържание, днес “Балкантон” е собственик единствено на името и четириетажната сграда, разпарчетосана и отдадена под наем на знайни и незнайни фирми. А на нас не ни остава нищо друго освен да се надяваме, че в емблематичното здание на ул. „Хайдушка поляна“ и до днес се съхранява и дигитализира музикалната памет на звукозаписната компания, защото чрез нея се пази музикалното наследство на една цяла епоха от историята на България.

Статията е публикувана в сп. „Биограф“ в априлския му брой от 2024 г.