Поклон! На 2 февруари се навършват 81 години от великата Победа на Червената армия при Сталинград
И СЕ ПРЕВЪРНАХА В БЕЛИ ЖЕРАВИ…
Това е паметникът на седемте братя Газданови от едно малко кавказко село в Северна Осетия. Те заминават на фронта във Великата Отечествена война, на съветските народи, за да изпълнят своя свещен дълг пред родината. В боевете с хитлеристите, всичките загиват геройски, в защита на родната земя.
Когато в родното им село, започнали да пристигат едно след друго известия за тяхната смърт, родителите им изпаднали в шок. При известието за смъртта на третия син, не издържало сърцето на майка им и тя починала, а при вестта за смъртта на седмия, последен син, починал и бащата.
След войната бил издигнат паметник в тяхна памет. Седемте загинали братя били изобразени като птици….
Когато се запознава с тази трагична история, дагестанският поет Расул Гамзатов написва прекрасно стихотворение. По-късно то е преведено на руски език от Николай Грибнев Композиторът Ян Френкел го пресътворява в песен, изпълнена по един вълнуващ начин от Марк Бернес, малко преди да почине.
Това е една от най-тъжните и сърцераздирателни песни за войната, която те хваща за гърлото, разкъсва душата ти и дълго те държи в своя плен.
ЖУРАВЛИ
Мне кажется порою, что солдаты
С кровавых не пришедшие полей,
Не в землю нашу полегли когда-то,
А превратились в белых журавлей.
Они до сей поры с времен тех дальних
Летят и подают нам голоса.
Не потому ль так часто и печально
Мы замолкаем глядя в небеса?
Летит, летит по небу клин усталый,
Летит в тумане на исходе дня.
И в том строю есть промежуток малый –
Быть может это место для меня.
Настанет день и журавлиной стаей
Я поплыву в такой же сизой мгле.
Из-под небес по-птичьи окликая
Всех вас, кого оставил на земле.
Мне кажется порою, что солдаты
С кровавых не пришедшие полей,
Не в землю нашу полегли когда-то,
А превратились в белых журавлей.
ЖЕРАВИ
Понякога си мисля, че войниците,
незавърнали се от кървавите полета,
така и не са положени в земята ни,
а са се превърнали в бели жерави.
Още от онези далечни времена до сега
те летят и ни говорят.
Дали заради това така често и печално
замлъкваме, загледани в небесата?
Лети, лети в небето изморено ято,
лети в мъглата в края на деня.
И в редицата им има малко празно място –
може би това е мястото за мен.
Ще дойде ден и аз ще стана жерав,
ще плувам в същата сиво-синя мъгла.
И от небето ще ви викам с птичи глас,
всички вас, които съм оставил на земята.
Понякога си мисля, че войниците,
незавърнали се от кървавите полета,
така и не са положени в земята ни,
а са се превърнали в бели жерави.
РАСУЛ ГАМЗАТОВ
Post Comment