Потомък на Алеко, треньор в Сибир

На 17 юли 2026 г. в студиото на Явор Дачков в Ехо Медия се записва разговор, разбунил в следващите дни социалните мрежи на България по-ефикасно от повечето политически новини. Пламен Константинов — волейболист, капитан на националния отбор, шампион на Русия — разказва пред камерата как изглежда Москва, Русия и светът от Новосибирск. Резултатът е предсказуем: русофилите го цитират с ентусиазъм, русофобите го обявяват за пропаганден инструмент, а по-спокойната публика се пита кога спортистите станаха геополитически анализатори. Истината, като обикновено, е по-сложна от всяка от тези три позиции.
Но преди Новосибирск, преди националния отбор, преди дори волейбола — трябва да се разкаже семейната история. Защото тя е може би най-интересната подробност в биографията на Пламен Константинов, и едва ли случайно остава на заден план.
Дядо му по бащина линия е бил офицер от Българската царска армия — факт, изтъкван от самото семейство като белег на произход и характер. След 9 септември 1944 г. царските офицери стават мишена на Народния съд и на новата власт. Другият дядо — Ангел Константинов — е бил горд с едно нещо над всичко останало: с факта, че Алеко Константинов, създателят на „Бай Ганьо“ и „До Чикаго и назад“, убитият на 2 май 1897 г. писател, когото България е погребала и после е кръстила театри, улици и читалища на неговото им — е техен роднина. Прапрачичо. Ангел го е разказвал на внуците си редовно, с онзи вид семейна гордост, за която не е нужно кий знае какво реално наследство — достатъчно е великото им в родословието. По-големият внук Юлиян е чул тези истории толкова пъти, че ги е знаел наизуст. По-малкият — Пламен — ги е наследил заедно с физиката, темперамента и волейболния ген.
В едно и също семейство се събират прапрачичото Алеко Константинов — убитият писател, символ на свободомислието — и дядото царски офицер, съден от режима, верен на Москва. А внукът живее и работи десет години в Новосибирск и разказва за Русия с разбиране. Ирониите са многопластови и не изискват допълнителен коментар.
Защото семейството е волейболно до костите. Баща му Георги Константинов — Гибона — е волейболен национал, една от разпознаваемите фигури на българския волейбол от 70-те. Майка му Ева Дойчева също е национал по волейбол — отбор от двама в едно семейство, формирал децата си по образ и подобие на собствената си страст.

Пламен е роден на 14 юни 1973 г. и носи бащиния прякор — Гибона. По-големият му брат Юлиян е тръгнал в съвсем различна посока: световна оперна звезда, пял на сцени в Европа и Америка, с глас, откарал фамилното наследство далеч от волейболните зали.
Пламен поема по бащиния маршрут. Учи в спортно училище и прави дебюта си в „Левски“ — София още през 1986 г., на 13 години. Капитан е на националния отбор дълги години — лидерска роля, дошла естествено при човек, израснал в семейство с ясна спортна йерархия. Клубната му кариера обхваща половин Европа: Италия — Джоя дел Коле и Габека. Гърция — Арис, Олимпиакос, Орестиада, ПАОК и Ираклис в Солун. Франция — Тур, с когото става шампион през 2004 г. България — Левски и Славия, с чиито цветове взима национални титли. Полша — Ястржебски Вигел, Турция — Емланк Банк — на двете места е вицешампион. Пет шампионски титли с четири различни отбора. Волейболист номер 1 на България за 2006 г. Двукратен най-добър волейболист на Гърция. Награда „Мъж на годината“ за 2008 г.
Треньорската му кариера е не по-малко богата. Национален селекционер на България между 2014 и 2018 г. — с четвърто място на Европейското в София 2015 г. като най-голямо постижение. После поема Локомотив Новосибирск — и остава там. Шест, после десет години. Шампион на Русия за сезон 2019/2020 г.

И тъкмо там, в Новосибирск, в Сибир, в Русия по времето на войната в Украйна, се корени онова, което Пламен Константинов казва пред Явор Дачков на 17 юли 2026 г. и което разделя България на два лагера за следващите дни. Виждал е Москва отвътре — метрото, чистотата, организацията, дигитализацията. Разказва за Русия като за страна, различна от образа, рисуван в западните медии: „Няма европейска столица, която дори да се доближава до Москва по чистота, организация, транспорт и дигитализация.“ Казва, че всеки, произнесъл две добри думи за нея, веднага е обявяван за русофил. Твърди, че европейските субсидии се прибират от „80 селяндури с мерцедеси“ и че „сме идиотите на света.“ Обявява „Урсула и приятелки“ за виновни за икономическото самоубийство на Европа.
Реакциите са предвидими. Едната половина на социалните мрежи кима и споделя. Другата половина пита защо продължава да тренира в Русия по времето на войната. Самото интервю е записано, монтирано и пуснато от Дачков с онова специфично доволство на водещ, знаещ, че е засегнал болна точка.
Правнукът на Алеко Константинов — писателя, описал Бай Ганьо, пътуващ из Европа и намиращ всичко или лошо, или нечестно — живее в Русия по собствен избор и описва Европа като по-лоша от Русия. Семейството има дядо царски офицер, съден от новата власт, и прапрачичо, убит от наемен убиец на 39 години. На Пламен Константинов, очевидно, ирониите на историята не му идват от страни. Алеко би имал какво да каже по темата. Жалко, че не може.