ППДБ са предатели. На тях Украйна им е по-скъпа от България

В политиката има нещо по-важно от намеренията и това е впечатлението, което оставяш у хората. Един политик може да бъде напълно убеден, че действа в национален интерес, но ако обществото постоянно го вижда развълнуван от чуждите трагедии и хладен към собствените си, рано или късно възниква неудобният въпрос: чия болка всъщност чувства този човек като своя?

Именно такова усещане създава ПП-ДБ у немалка част от българското общество по темата за Украйна. Не непременно защото хората са против украинците, не защото одобряват войната и не защото изпитват някаква особена любов към Русия. А защото виждат огромна разлика между емоционалната сила, с която определени политици говорят за Киев, и езика, който използват, когато става дума за българските проблеми.

За Украйна има морални категории. Добро и зло. Свобода и тирания. Историческа отговорност. Цивилизационен избор. Съдба на Европа.

За България често има таблици, реформи, процедури, бюджети, дефицити, регулации и обяснения защо нещо още не може да стане.

И точно тук започва политическият проблем.

Човек не очаква държавникът му да мрази другите народи. Напротив. Състраданието към чуждото страдание е белег на цивилизованост. Но държавникът има една особеност, която го отличава от философа, журналиста или активиста. Неговата първа политическа отговорност е към обществото, което го е изпратило да управлява.

Патриотизмът не означава да вярваш, че твоята страна винаги е права. Означава да приемеш, че тя е твоята първа отговорност.

Това е като семейството. Можеш да помагаш на съседа, когато къщата му гори. Даже трябва. Но ако в същото време покривът на собствената ти къща тече, децата ти стоят на студено, а ти обясняваш колко морално важно е първо да ремонтираме дома на съседа, семейството ти в един момент ще зададе напълно естествен въпрос.

А ние?

България е страна с огромни демографски проблеми, цели райони без достатъчно лекари, обезлюдени села, ниски доходи спрямо богатата част на Европа, разбита инфраструктура на много места, хронично недоверие към институциите и усещане за несправедливост, което се е натрупвало десетилетия.

И когато на този фон политик говори за Украйна с почти месианска страст, а за българското с езика на счетоводител, неизбежно възниква чувството за разменени приоритети.

Може би това чувство е несправедливо. Може би същите политици действително вярват, че защитата на Украйна е косвена защита и на България. Тяхната логика е ясна: ако агресията бъде възнаградена, малките държави стават по-несигурни; ако Русия бъде спряна в Украйна, рискът за останалата част от Източна Европа намалява.

Това е напълно легитимна политическа теза.

Но политиката не се състои само от логически тези.

Тя е и въпрос на принадлежност.

На кого говориш като на „ние“ и за кого говориш като за „те“?

Точно тук ПП-ДБ понякога попадат в собствен капан. В стремежа си да демонстрират принадлежност към европейския либерален свят, част от техните представители започват да звучат не като български политици, които защитават европейска позиция, а като представители на европейска позиция, изпратени да я обяснят на българите.

Разликата изглежда малка. Всъщност е огромна.

В първия случай отправната точка е България.

Във втория България постепенно се превръща в територия, която трябва да бъде убедена, дисциплинирана и приведена към правилната линия.

Точно оттук идва и раздразнението.

Когато гражданите имат съмнения относно оръжията за Украйна, те понякога биват представяни като русофили. Когато се страхуват от разширяване на войната, лесно могат да бъдат обявени за жертви на пропаганда. Когато искат българският интерес да бъде поставен преди геополитическите идеали, нерядко чуват подозрение, че са „неправилно ориентирани“.

Но демокрацията започва точно от правото да задаваш въпроса: какво печели моята страна?

Това не е руски въпрос.

Не е американски въпрос.

Не е европейски въпрос.

Това е най-нормалният въпрос, който един гражданин може да зададе на собственото си правителство.

Голямата слабост на част от българския политически елит е, че започна да разглежда геополитическата идентичност като заместител на националната политика.

Да заявиш „ние сме Европа“ е лесно.

Много по-трудно е да направиш така, че българинът да живее като европеец.

Да има европейска заплата.

Европейско здравеопазване.

Европейски пътища.

Европейско правосъдие.

Европейски институции.

Европейско отношение от собствената си държава.

Докато това не се случи, лозунгът за европейската принадлежност неизбежно ще звучи кухо за част от обществото.

И може би най-дълбокият парадокс е именно тук.

Възможно е ПП-ДБ искрено да смятат, че защитават България, когато защитават Украйна. Но в политиката искреността не е достатъчна. Трябва да можеш да покажеш на собствените си граждани къде точно се намира България в моралната ти карта.

Не само като член на НАТО.

Не само като член на Европейския съюз.

Не само като „източен фланг“.

А като дом.

Защото държавата не е геополитическа координата.

Тя е мястото, където живеят хората, които са ти дали властта.

Можеш да обичаш Европа. Можеш да съчувстваш на Украйна. Можеш да се страхуваш от Русия. Можеш да защитаваш международния ред.

Но ако си български политик, всичко това трябва да започва и да завършва с един въпрос:

Как това служи на България?

Ако обществото престане да чува убедителен отговор, то постепенно започва да подозира нещо много по-лошо от грешна политика.

Започва да подозира липса на принадлежност.

И вероятно точно затова ПП-ДБ понякога изглеждат така, сякаш Украйна им е по-скъпа от България.

Не непременно защото действително е така.

А защото прекалено често говорят за Украйна със сърцето, а за България с PowerPoint.