Предаден и убит от свои. Трагичната участ на партизанина Стамен

Партизанското движение в Родопите по време на Втората световна война остава една от най-противоречивите страници в новата българска история, а емблематичният отряд „Антон Иванов“ се превръща в символ както на трагизма, така и на безмилостната вътрешна жестокост. Начело на това формирование застава Георги Ликин, известен с псевдонима Дед – суров конспиратор и бивш майор от съветското НКВД, пренесъл сталинските методи на безкомпромисна чистка директно в българската гора. В лагера на антонивановци Дед налага абсолютна диктатура, подхранвана от дълбока параноя. Докато редовите бойци измират от студ, глад и петнист тиф, тесният кръг около командването се радва на храна, алкохол и лични облаги. В тази атмосфера на страх, където всяко съмнение се наказва със смърт чрез брадви или лопати за пестене на патрони, се разиграва трагедията на едно младо момче, чиято единствена вина се оказва неговият чист и неподправен идеализъм.

Асен Мичев, получил в Родопа бойното име Стамен, е роден в бунтовна Перущица и влиза в партизанските редици като скромен студент, воден от искрена вяра в социалната справедливост и равенството. Заради високата му начетеност, грамотност и поетична душа, щабът го определя за редактор на отрядния стенвестник „Искра“. Стамен обаче много бързо се сблъсква с грозната реалност в отряда, която няма нищо общо с идеалите от марксистките книги. Младежът открито започва да недоволства срещу крещящото неравенство и фаворитизма на командирите, които крият лични запаси от цигари и ракия, докато момчетата по постовете зъзнат в снега. Като интелигентен човек, той се възмущава и от манията на Дед да води подробен таен бележник с доноси за всеки един партизанин под предлог, че след победата трябва да се знае кой какви привилегии заслужава. Виждайки в лицето на мислещия Стамен опасен бунтовник, който може да подкопае авторитета му, зловещият командир прилага добре познатия от Съветския съюз сценарий. Той обявява Асен Мичев за фракционер, саботьор и английски шпионин.

Самото убийство е извършено по изключително подъл и зловещ начин през лятото на 1943 г. в дълбоките родопски гори. Дед организира псевдо-процес, на който уплашените до смърт партизани не смеят да кажат и дума в защита на своя другар. Изпълнението на екзекуцията е възложено на най-близките приятели на Стамен от отряда, за да може вярността им към командването да бъде циментирана с кръв. Младото момче е изведено уж на редовен пост или на разузнавателна мисия, без изобщо да подозира какво го очаква, и е застреляно коварно в гръб в усамотено дере. Тялото на Стамен е заровено набързо в незнаен гроб, а в отряда е наложено пълно мълчание по случая.

След комунистическия преврат на 9 септември 1944 г. БКП решава напълно да пренапише истината, изправяйки се пред неудобния въпрос как да обясни смъртта на това вярно момче на почернената му майка. Създава се грандиозен пропаганден мит, според който Асен Мичев – Стамен е загинал геройски в неравен бой с фашистката полиция, защитавайки позициите на отряда. Името му е изписано със златни букви на паметните плочи, на негово име се кръщават пионерски отряди, а майка му получава народна пенсия и редовно е канена на трибуните по време на честванията, рамо до рамо с истинските убийци на сина си.

Този съюз на мълчанието просъществува десетилетия, докато в края на 70-те години на XX-и век писателят Давид Овадия не издирва малцината оцелели от кървавия разгром на отряда на 1 март 1944 г. в Сухото дере (край баташкото село Равногор).

Пред неговия диктофон бившите съпартизани на Стамен, вече възрастни хора с високи държавни постове, започват да се пречупват. Противно на партийната повеля, някои от тях със сълзи на очите и огромна гузна съвест разказват за това ужасяващо убийство в гръб, признавайки, че са погубили едно напълно невинно момче поради сляпо подчинение и страх за собствения си живот. Освен това, докато в официалната пропаганда партизаните са представяни като аскети, разкаялите се бивши партизани разкриват ужасяващи битови скандали в отряда. Самият Дед (който тогава е на над 50 години) е бил остро критикуван от подчинените си за това, че съжителства на семейни начала с омъжена партизанка в лагера. В щаба редовно се организирали „партизански сватби“, имало е лични запаси от ракия и храна, което вбесявало болните от тиф и измръзващи редови бойци.

Когато жандармерията ги обгражда през февруари-март 1944 г., дисциплината напълно рухва под управлението на парализирания от страх Дед. Заради неговото лошо, авторитарно ръководство и пълна липса на тактическа гъвкавост, огромният отряд (близо 200 души) е обкръжен в капан. В някои от землянките, за да не бъдат разкрити от кучетата на армията, партизаните са принудени сами да убиват ранените си другари, а според някои свидетелства от ужас и глад се стига до крайни форми на деградация и зверства сред самите бегълци.

Десетилетия наред се твърди, че Дед е загинал геройски в неравен бой с жандармерията, защитавайки позициите си до последен дъх. Според свидетелствата на оцелелите антонивановци (около 30 души), когато става ясно, че отрядът е обречен, настъпва паника. Самият Георги Ликин – Дед, парализиран от страх и в пълна безизходица, се крие в снега. Той бива застрелян от упор при бруталното прочистване на дерето от правителствените сили. Главата му, заедно с тези на други командири, е отрязана от жандармеристите и изложена на мегдана в близките села за назидание на населението. След 1944 г. БКП прави вътрешни разследвания за безумните му заповеди и канибализма в отряда, но решава да потули случая и да го превърне в „национален герой“.

През 1981 г. Давид Овадия приключва работата си по събирането на интервютата от 19-те останали живи от оцелелите партизани. След като ръкописът е предаден за одобрение от партийното издателство, вместо да отиде в печатницата, той е инкриминиран и забранен за издаване от ЦК на БКП. Разкритията шокират тогавашната партийна номенклатура. Висшите комунистически функционери и генерали (като Атанас Семерджиев и Нанка Серкеджиева) правят всичко възможно тя да не види бял свят, за да не лъсне кървавата истина за техните „героични“ години. Ръкописът е държан под ключ цели 9 години.

Когато книгата „Дед или Разгромът“ най-накрая излиза на 25 декември 1990 г., истината удря близките на Стамен с опустошителна сила. За семейството му в Перущица шокът е неизмерим – те научават, че 47 години са живели в чудовищна лъжа, почитайки като герои хората, които всъщност са екзекутирали сина им в гората. Реакцията на роднините е смесица от дълбока покруса, гняв и огорчение, тъй като десетилетия наред екзекуторите са ги посещавали у дома, споделяли са трапезата им и са приемали благодарности за това, че уж са били „бойни другари“ на Асен. Разбиването на този мит превръща паметта за Стамен от официален партиен подвиг в символ на разкъсваща лична и историческа трагедия.