Преди 1989-та бяха герои, след това станаха терористи

На този ден – 24 юни 1941 г., ЦК на Българската работническа партия взема решение за започване на въоръжена партизанска борба в България. През първата година на въоръжените действия БРП се осланя най-вече на бойните групи, които извършват множество саботажи. Първите създадени партизански групи и чети са през лятото и есента на 1941 г. в района на Разлог, Дупница, Батак, Ловеч и Средна гора.

Антифашистката борба у нас (1941-1944) – борба за свобода и социална справедливост

На 22 юни 1941 г. фашистка Германия започна война срещу Съветския съюз. Само след два дни, на 24 юни, Политбюро на БРП (к) взе решение за разгръщане на въоръжена борба срещу монархо-фашизма и немските окупатори на територията на цялата страна.

На 26 юли 1941 г. Никола Парапунов – секретар на Окръжния комитет на партията на Горна Джумая и Иван Козарев полагат основите на първата партизанска чета в България. На 2 август 1941 г. Васил Демиревски (Жельо) и Асен Орански сформират партизанска чета (втората в България) в района на гр. Дупница  в състав Славе Максимов, Никола Чуковски, Моис Аврамов, Демостен Чочов и Събка Петрова – първата партизанка в България. На 1 септември след престрелка с полицията край Батак братята Чолакови и Чаушеви слагат основите на Баташката чета. След два дни се ражда партизанска чета около с. Чехларе, Пловдивско, а на 1 ноември се създава и Карловската партизанска чета. До края на 1941 г. вече има партизански формирования в Габровско, Ловешко, Врачанско, Варненско, Видинско, Старозагорско. За разлика от Югославия, Гърция и Албания, в които военно-полицейският апарат беше тотално разгромен от германците, българската въоръжена антифашистка съпротива се роди и разрасна при напълно запазени държавни структури, армия и полиция, тъй като от 1 март 1941 г. България се присъедини към оста Рим-Берлин-Токио.

Партизани стават само застрашените от арест активисти на БРП (к) и РМС. През 1943 и 1944 г. хиляди български патриоти се включиха в партизанските редици. От Якоруда, Горноджумайско излязоха 106 партизани, от Чехларе, Пловдивско – 76, от Лесичово, Пазарджишко – 60, от Долна Вереница, Фердинандско – 48, от Локорско, Софийско – 37, от Васил Левски, Карловско – 24. Цели семейства застанаха в партизанския строй – Радонови, Лагадинови, Стоилови, Дудови, Маврикови, Боневи, Палаузови. В партизанските отряди воюваха българи, евреи, роми, български турци, арменци, а също граждани на СССР – избягали военнопленници – руснаци, украинци, узбеки, татари. До лятото на 1942 г. въоръжената борба у нас се ръководи от БРП (к). След създаването на Отечествения фронт на 17 юли 1942 г. – една уникална политическа коалиция от различни партии, обединени от воля за борба срещу фашизма – той става организатор и ръководител на цялата антифашистка съпротива.

През пролетта на 1943 г. страната е разделена на 12 военнооперативни зони, които са под прякото командване на изградения Главен щаб на Народоосвободителната въстаническа армия (НОВА). Той утвърждава и командните състави на всяка от зоните. В тях влизат опитни, дългогодишни партийни дейци. Към партизанските отряди се присъединяват и войници от царската армия. През есента на 1943 г. граничният подучастък в с. Конска, Гевгелийско с целия си личен състав, начело с поручик Дичо Петров, слагат началото на войнишкия партизански батальон „Христо Ботев“. По-късно от 123-та дружина в Македония се създава бригада „Георги Димитров“, а в Сърбия се формира Интернационалният войнишки батальон от избягали български войници и бивши военнопленници от различни националности. В граничната област между България и Гърция действа партизанският отряд „Васил Левски“, съставен от дезертирали от армията войници и офицери.

В партизанските редици на НОВА се сражаваха бойци с различна политическа принадлежност: членове на БРП (к) – 27,51%; членове на РМС -50,19%; безпартийни – 14,62%; членове на БЗНС – 0,35%; членове на буржоазно-демократични партии – 0,05%.

В общата социално-класова характеристика на антифашистката борба много съществен компонент е социалният произход на партизаните. С работнически произход са 16,02%, със селски – 66,39, със занаятчийски – 5,57, с чиновнически – 1,82, с интелигентски – 1,30, с буржоазен градски – 0,10, и с дребно буржоазен – 1,11%.

Участниците в партизанските отряди бяха на различна възраст: до 15 години – 0,95%;   16-20 г.-34,89%;    21-25 г. – 28,16%;    26-30 г. – 13,30%;    31-35 г. – 10,63%;     36-40 г. – 5,16%;      41-50 г. – 3,53%;    51-60 г. – 0,50%;    над 60 г. – 0,10%.

В партизанските чети и отряди заедно воюваха ветерани-септемврийци от 1923 г., участници в гражданската война в Испания, бивши политически затворници и концлагеристи, гимназисти и студенти, учители и работници, селскостопански труженици и занаятчии, войници и офицери.

Лошо въоръжени, зле екипирани и недохранени, всички те обаче имаха висок дух и самочувствие, че са войници на Червената армия, че дават не само своя принос за разгрома на фашизма във Втората световна война, но и че воюват за свободата на България, за нейното демократично устройство, за социална справедливост за тогавашните и за бъдещите поколения българи.

През 1943 и 1944 г. партизанските формирования разгърнаха голяма бойна дейност. Нападаха полицейски участъци, взривяваха мостове, немски радиостанции и други комуникационни съоръжения. Разрушаваха фабрики и стопански обекти, продукцията на които отиваше за хитлеристка Германия.

Нарастващата активност на въоръжената борба се илюстрира от следните данни: през април 1943 г. броят на партизанските и диверсионните акции е 72, през май – 123, юни – 145, юли – 174, август – 187, септември – 214, ноември – 280. През първите девет месеца на 1943 г. общият брой на акциите е 1052 срещу 140 за същия период през 1942 г. Партизанските подразделения завземаха много села, където населението ги посрещаше с възторг. Монархо-фашистката власт водеше жестока, кървава битка срещу партизаните. Освен армията и полицията в нея участваха и създадените от правителството жандармерия и специални ловни роти. Народните борци и техните помагачи се преследваха постоянно, а според зловещия Закон за защита на държавата за всяка партизанска глава наградата беше 50 хил. тогавашни лева.

Завинаги ще останат в историята на България Балванската и Стражишката битка, сраженията при Стефанов камък и Копривките, героичната зимна епопея на отряд „Антон Иванов“, битката при Батулия и още много боеве на партизанските отряди с армията и полицията. В антифашистката борба проляха кръвта си 9140 партизани и членове на бойни групи, а 2139 къщи на антифашисти полицията опожари. Хиляди ятаци бяха разстреляни без съд и присъда. 31 250 български граждани получиха за антифашистка дейност различни срокове затвор, а много други са въдворени в концлагери.

Фашистката власт организира тотални блокади на Средногорието, на Централна Стара планина, на Трънско, Врачанско и други региони, но не можа да се справи с партизанската армия, защото тя беше станала национална по своя характер и дълбоко свързана с българския народ, който масово я подпомагаше. На 9 септември 1944 г. в състава на НОВА действаха една партизанска дивизия, 9 бригади и 37 самостоятелни отряда. Българската партизанска армия официално беше призната от Антифашистката коалиция (СССР, САЩ и Великобритания). Към Главния щаб на НОВА, към Трънския партизански отряд и към ІІ Родопска бригада „Васил Коларов“ бяха аташирани английски военни мисии.

Въоръжената антифашистка борба у нас има съществен принос на Мирната конференция в Париж през 1946 г. България да не бъде сред победените страни и към нея да няма териториални претенции.

За съжаление след 10 ноември 1989 г. у нас определени политически кръгове възраждат неофашизма  и упорито налагат тезата, че в България не е имало фашизъм и следователно няма антифашистка борба. Борците антифашисти бяха обругани с най-груби епитети, а много антифашистки паметници и мемориални знаци разрушени. По държавна линия антифашистката борба у нас не е законно регламентирана. Борците антифашисти не се признават за ветерани от Втората световна война, както това е направено в европейските държави, воювали срещу фашизма.

На практика управляващите в България си служат с двуличие. От една страна, се кълнат в преданост към Европа и готовност да следват демократичните й принципи, а от друга – грубо ги погазват. Типичен е примерът с българина антифашист Тодор Ангелов. Като един от ръководителите на съпротивата в Белгия той е обявен за национален герой и посмъртно произведен в звание полковник от Белгийската армия.  А в родния му град Кюстендил неговият паметник за малко да бъде съборен. Спасението дойде благодарение на протестите на кюстендилските антифашисти и с подкрепата на Посланика на Кралство Белгия в София.

Ще минат години, векове, но от народната памет няма да се изличи споменът за българските партизани-антифашисти – пламенни родолюбци, героични борци за свобода, възторжени мечтатели за социална справедливост и демокрация.

Огнените стихове на поета партизанин Христо Кърпачев:

„Земята на Ботев и Левски

отново е робска земя.

Балканът хайдушките песни

отново размирно запя.

Кой люби народа поробен

и пази завета велик,

на Левски завета бунтовен

при нас нека дойде войник.“

ще бъдат винаги тържествен реквием за хилядите загинали борци-антифашисти, за тяхното безсмъртие като вечни граждани на България.

.

Автор:  доц. д-р Минчо Найденов

Източник: вестник ДУМА, 21 юни 2016 г.