Преди 1989-та цял град носеше неговото име

На 2 юни 1946 год. пред рудничарите – ударници в град Перник Георги Димитров произнесе реч. За първи път след завръщането си в родината той идваше в редовете на един от челните отряди на българската работническа класа, за чието осъзнаване, организиране, и повеждане по пътя на класовите битки с буржоазията лично той бе допринесъл извънредно много.

Речта започна със спомена за първото му идване в Перник, за първите стъпки. „Оттогава насам, другари, завърши Димитров тази част от речта си, минаха точно 40 години. През тези 40 години нашите рудничари преживяха много: успехи и поражения. Те дадоха много жертви. Най-ценната, най-голяма жертва, която даде Рудничарският съюз и нашата работническа класа, беше водачът на пернишките рудничари, Темелко Ненков, убит подло и зверски от фашистите. Нека почетем неговата светла и славна памет с едноминутно мълчание на крака!“

Оскъдните запазени снимки, както и спомените на неговите близки и съратници ни очертават образа на висок, строен и малко слаб мъж, с проницателен поглед и приветлива, напомняща ласка усмивка, с енергични черти на лицето и леко изкривена уста — белег от един ден на 1916 г., когато голямо парче каменни въглища пада върху лицето на работещия дълбоко в забоя рудничар.

Няколкото реда от спомените на съпругата му и досега остават най-хубавото от всичко, което е писано за неговия духовен образ: „Темелко беше истински комунист. За борбата той раздаваше не само душата си, но и оскъдните си средства. Твърде често хранеше бедни другари, твърде често сам заплащаше много екземпляри от вестник „Рудничар“, само да бъде прочетен от повече другари. Застъпваше се често за личните интереси на рудничарите и техните семейства. Бедният ни дом беше скривалище и на нелегални, и на нуждаещи се другари, и на литература, и на оръжие…“

Жизненият му път започва в Перник през 1887 година като седемдесет и третият член на Иглевата задруга. Това е границата на две епохи, символ на една от които е задругата, а на другата — откритата през 1891 година мина Перник. Твърде скоро последната ще помете патриархалните отношения между хората и с непреодолима сила ще ги въвлече във водовъртежа на капиталистическото общество.

Бащата умира само няколко години след раждането му и майката го отвежда в нов дом, в който и самата тя до края ще се чувства чужда. Детето трудно понася всичко, докато един ден се завръща в бащината си задруга с раздиращ сърцето плач и твърдото решение да не я напуска.

Детските мечти за учение се сблъскват както с нищетата, така и с вековните предубеждения за какво му е учение, когато след някоя и друга година трябва да поеме пътя, по който са вървели деди и прадеди. Майчината любов надделява и е извършено нещо, нечувано дотогава: тя не се подчинява на волята на старейшините и пешком отвежда детето при един свой сродник в София. Дребният бакалин в покрайнините на растящата столица обещава да го издържа в училище срещу помощта на детето в дюкяна и дома му. Изтичат няколко години, през които училището си остава мечта, но вече съпровождана с ужасите, които е способен да поднесе един малограмотен еснаф, решен да стане човек с пари и име, та дори и ако за това трябва да изсмуче силите на всички, които го заобикалят или с които до неотдавна е бил член на един голям род.

Чиракуването не остава без следи върху оформянето на бъдещия работнически деец. В оскъдното свободно време той намира начин да види зараждащото се в столицата младо работническо движение, та дори и да вземе участие в негови масови акции. Това са първите уроци, може би повече почувствани, отколкото осъзнати, с които 17-годишният младеж напуска бакалницата, за да се завърне в родното си място.

А за това време след няколко години Георги Димитров ще пише: „Над Перник тегнеше тъмна, непрогледна нощ.“ Това е едно малко царство на мрак, робство и страшна нищета. Властта на минната дирекция и свързаните с нея току-що излюпили се капиталистически елементи е еднозначна с произвола. Рудничарската маса, грубо потискана и недоверчива към всички „външни“, търси изход от положението си в стихийни бунтове и разправии с властниците. И неуспехите са естествен завършек на тези първи прояви на зараждащото се класово самосъзнание. Съсредоточила един многоброен за времето  си пролетариат, Пернишката мина привлича вниманието на Централния комитет на БРСДП  (т. с.) и Синдикалния комитет на ОРСС, които от есента на 1905 г. започват системни действия за класовото организиране на рудничарите.

В такава обстановка Темелко Ненков се завръща в Перник и постъпва на работа в „минната работилница“ — една малка ковачница с претенциозно наименование, предназначена да поддържа в изправност най-елементарните оръдия на миньорския труд: кирки, чукове, лопати. Именно тук той попада под влиянието на майстор Стоян Стойков, работник – металист, активен участник в революционното профсъюзно движение, изпратен в мината по поръчение на партията, за да улесни работата по създаване на класова профсъюзна организация. Талантлив работник, организатор и агитатор, Стойков ръководи първите стъпки на Темелко Ненков по пътя на съзнателната класова борба.

В дните на стачката на пернишките рудничари от 1906 година, изиграла ролята на преломен момент в тяхното класово развитие, Ненков е в редовете на стачниците и с ентусиазма на 19-те си години получава не само своята първа революционна закалка и симпатиите на другарите си, но и ненавистта на минната дирекция и нейната агентура. И когато няколко месеца след приключване на стачката минната дирекция преминава в настъпление и започва да прочиства неудобните й работници, под предлога, че е „излишна“, минната работилница е закрита, а заедно с нея са уволнени и работниците й.

Темелко Ненков заедно със Стоян Стойков отново идва в София. С помощта на Синдикалния комитет той постъпва на работа във Военния арсенал, където, макар и на полулегални условия, съществува и работи секция на Металоработническия синдикат. Обстановката в арсенала в твърде много отношения наподобява обстановката в Пернишката мина. Тук Ненков има възможността да премине практически курс по формите, методите и съдържанието на революционната работа в крупно промишлено предприятие, където въпреки провъзгласените от буржоазната конституция права на сдружаване, на практика работниците са лишени от тях.

Близо двете години, прекарани в арсенала, са голяма школа на революционното движение, която Темелко Ненков прекарва, преди да застане в челните редици на работническото профсъюзно движение. Той участва пълнокръвно в живота и борбите на софийския пролетариат, запознава се с основите на революционния марксизъм, като посещава многобройните събрания и сказки, организирани от софийската партийна организация. В тези външно еднообразни дни   и седмици той се запознава лично с редица ръководни дейци на българското работническо революционно движение, а и те имат възможност да опознаят отблизо редките качества на младежа от Перник и да видят в него един от бъдещите ръководители на пернишките миньори.

През втората половина на 1908 година, когато в резултат на неотстъпната революционна борба условията в мината са променени и за развитието на профсъюзното миньорско движение са създадени благоприятни предпоставки, Темелко Ненков по лично желание и насърчен от видни партийни и синдикални дейци, се завръща в Перник, който така много се нуждае от добили опит работнически дейци. Те трябва да продължат започнатото, да разширят и укрепят успехите, довели до превръщането на Перник в една от крепостите на партията. Темелко Ненков бива назначен отново на работа в мината. Той все по-ярко изпъква като активен деятел на революционното работническо движение.

Чудак, безбожник, буен, гонен от властта — ето мнението, което все още немалко жители на Перник имат за 21-годишния младеж. Такова е мнението и на родителите на една девойка, която той среща през пролетта на 1909 год. Но тя проявява непреклонност, устоява на натиска на родители и роднини, които не след дълго ще променят мнението си и сами ще станат негови близки помощници.

Времето не е могло да заличи от паметта на девойката словата, които й били казали по това време:

— Обичаш ме ти, Лисо, зная. . . Но моят път е през пропасти и тревога, моят път е на неравна борба с враговете на работническата класа. И може би ти рано сама ще останеш. . .

Две седмици след брака Темелко Ненков отива в казармата, за да отслужи военната си служба. Когато след две години се завръща, той отново поема пътя на рудничар и профсъюзен деец. През 1912 г. по предложение на Георги Димитров, който е и председател на Рудничарския съюз, Темелко Ненков е избран за секретар на неговата Пернишка секция.

Пернишката миньорска организация преминава в здравите ръце на пернишкия рудничар, който ще я води и през най-трудното време на Балканските войни и особено на Първата световна империалистическа война. Мината е милитаризирана, възможностите за открита работническа борба са почти напълно изключени. И в тези условия проличава опитът, добит от Темелко Ненков по време на работата му във Военния арсенал в София — да намира и най-малките възможности за поддържане и развитие на организацията, да укрепва  борческата готовност на другарите си за назряващите решителни революционни битки. Съвместно с неколцина други работнически дейци, сред които особено изпъква Иван Костадинов, изпратен по поръчение на ЦК на партията на работа в мината, Темелко Ненков е душата на революционната работа сред миньорите.

От началото на 1918 год. под влияние на Великата октомврийска социалистическа революция и революционната дейност на партията на тесните социалисти в Пернишката мина започва все по-засилващ се подем на работническото движение. Няколко краткотрайни стачки разчупват бента на милитаризма, сковал борбите на миньорите. В дните на Войнишкото въстание от 1918 г.  Темелко Ненков е един от групата ръководни миньорски дейци, които решават да подкрепят борбата на въстаналите войници. Изпратеният до ЦК на партията в София куриер донася нареждането да не се участва,  а предложената на Райко Даскалов помощ, застанал начело на въстанието, е отклонена поради страха, че именно няколкото хиляди рудничари със своето участие във въстанието ще му придадат „болшевишки характер“.

От началото на 1919 год. Пернишката мина става център на мощни революционни акции, даващи тон на революционния подем в цялата страна. Начело на тези акции като непосредствен организатор и ръководител е Темелко Ненков. Настъпва времето за неговата най-ярка изява като работнически деец.

От последните месеци на 1918 год. обстановката в мината започва да се нажежава. Въпреки приключването на войната миньорите продължават да са милитаризирани, отнемат им се правата на политическа борба. Едновременно с това икономическото им положение достига до границите на катастрофата. Миньорската маса все по-силно започва да изразява негодуванието си. Темелко Ненков и другите ръководители на Рудничарската секция полагат неимоверни усилия да канализират негодуванието,  да го предпазят от изливането му в стихийни прояви на недоволство и да го насочат по пътя на организираната революционна борба. В тези месеци Пернишката мина застава начело на започващия в страната бурен революционен подем.

На няколко пъти в мината пристига министърът на търговията, социалдемократът Янко Сакъзов, който се опитва да дезорганизира работническата борба. Рудничарска делегация начело с Темелко Ненков е изпратена в София, за да поднесе официално рудничарските искания, в които на преден план изпъкват тези с политически характер. Отговорът на: министъра изумява всички и Ненков изразява всеобщото мнение на другарите си, като му отвръща:

—           Такъв отговор не очаквахме от един министър, който зове себе си социалист. Вие, господин Сакъзов, с нищо не се различавате от вашите предшественици!

Вместо да удовлетвори рудничарските искания, правителството изпраща в мината един генерал, комуто е наредено преди всичко да въдвори „ред“, а ако е възможно, и да се постарае да ликвидира ролята на синдиката. Очертават се контурите на една остра революционна схватка.

В края на декември 1918 год., едва една седмица след като е освободен от затвора, в мината идва Георги Димитров. Темелко Ненков, който предварително е осведомил в София Димитров за положението на миньорите, пътува заедно с него. На хилядния митинг Димитров произнася пророческите слова: „Зората от Русия залива със своя блясък вече цяла Европа. Тя ще дойде и при нас. Ние чувстваме първите й лъчи. . . Вълната на социализма, на пролетарската революция залива нашите класови врагове и техните покровители. Здраво, ръка за ръка с пролетариата от цял свят, ние ще победим!“

Посещението на Димитров дава мощен тласък за засилване борбата на рудничарите. Правителството повторно отказва да удовлетвори техните искания.

На 16 февруари 1919 год., на път от Кюстендил за София, заедно със съпругата си Димитров трябва да премине през Перник. Темелко Ненков осведомява военно – полицейските власти за решението на синдиката да устрои митинг с оратор Димитров, но получава отказ. Въпреки неговата категоричност, придружена със заплахи, миньорите решават да организират митинга. Под ръководството на Ненков е уредено умело прехвърляне на Димитров и съпругата му от влака, въпреки че цялата Пернишка гара е блокирана от стотици войници, обградени на своя страна от хиляди миньори. Безуспешното претърсване на спрелия влак е последвано от гръмките слова на Темелко Ненков.

—           Другари! Запазете спокойствие! Георги Димитров е вече в клуба. Да се строим и дружно, да запеем!

Миньорската маса се насочва към Работническия клуб, където става вълнуващ митинг. Димитров призовава рудничарите да следват примера на руските си братя, да водят смела и неотстъпна борба.

На следния ден срещу рудничарите са хвърлени значителни войскови сили, докарани бързо от София. Димитров и съпругата му са арестувани и отведени в София. Но своевременно Темелко Ненков осведомява ЦК на партията и когато влакът пристига на Софийската  гара, той е посрещнат от хилядна работническа демонстрация, към която започват да се присъединяват и войници от окупационните части на Антантата. С пеене на „Интернационала“ всички съпровождат Димитров. Властта е заставена да го освободи.

За отмъщение реакцията пристъпва към свирепи репресивни мерки срещу рудничарите от Перник. Повече от 200 души са арестувани по работните им места и отведени в казармата в село Сливница, след което ги интернират в Тревненския балкан, в мина „Бел-новръх“. Ръководителите на синдиката — Темелко Ненков, Иван Костадинов, Митко Соколов, Боян Новаков, Мишо Кошаревски и Манчо Свещаров — са откарани в Софийския централен затвор. След няколко дни срещу тях е предявено обвинението, че са подбудителите на „революция по подобие на руската“, а прокурорът иска смъртното им наказание.

Процесът започва на 29 март 1919 година и се превръща в първото открито стълкновение на нарастващите революционни сили с реакцията.

„За пръв път, пише в спомените си Трайчо Костов, видях Темелко Ненков през 1919 година. Още при докарването на подсъдимите на гарата софийските работници устроиха манифестация на симпатия към арестуваните пернишки миньори. През цялото време на процеса залата на съда беше препълнена с публика. Всяка вечер при свършване на заседанието присъстващите устройваха демонстрация от съда до клуба. Спомням си как една вечер беше изпратен ескадрон кавалерия да разпръсне с голи саби манифестацията. Софийските работници обаче не се изплашиха и продължиха манифестацията до клуба. Темелко Ненков беше признатият вожд на пернишките миньори. Той беше един от ония работници, които нашата партия с упорита работа беше съумяла да направи високо съзнателни борци, посвещаващи живота си в служба на великото пролетарско освободително дело.“

Защитата на подсъдимите ЦК на партията възлага на Васил Коларов (защитник на Темелко Ненков), Тодор Луканов, Борис Хаджисотиров, Васил Мулетаров, Иван Пашов и други видни партийни дейци – юристи. Под натиска на народното негодувание съдът е принуден да оправдае подсъдимите, а Темелко Ненков и Иван Костадинов са осъдени условно на 6 месеца затвор. На 4 април процесът завършва с безспорната победа на революционните сили. Освободените се завръщат в Перник и още от гарата се отправят към Работническия клуб, където партийната организация е свикала хиляден митинг. На трибуната застава Темелко Ненков:

—           Другари, имате поздрави от софийския пролетариат и неговите водачи, на които дължим нашето спасение! . . . Буржоазията забравя, че освен войска и полиция има и народ. Тя забравя тая проста истина. Ние пък й я припомнихме и тя занемя, не можа да си отвори устата. Другари, нека всички викнем в един глас: „Да живее партията, да живее народът!“

От 25 май 1919 година в София в салона на театър „Корона“ започват заседанията на XXII редовен конгрес на БРСДП (т. с.), който ще вземе исторически решения за бъдещото развитие на българското работническо революционно движение, ще преименува партията в комунистическа и ще се обяви за неин първи конгрес. По време на доклада на Васил Коларов за международното и вътрешното положение в салона влиза водената от Темелко Ненков делегация на пернишките миньори, дошла да поздрави конгреса. Разнася се буря от ръкопляскания. По единодушно желание на делегатите на сцената излиза Темелко Ненков:

—           Аз ще ви поднеса поздрави на пернишките рудничари… Мога да ви поднеса поздрави и на заточените в Тревненския балкан другари. . .

Темелко Ненков изразява готовността на рудничарите да водят под ръководството на партията революционната борба до победния й край.

При парламентарните избори на 18 август 1919 год. Темелко Ненков е включен в листата на кандидатите на БКП (т. с.) за Софийски окръг и е избран за народен представител. В Народното събрание заедно с Георги Димитров той внася няколко интерпелации в защита на икономическите и политическите интереси на пернишките рудничари. Взема активно участие и в парламентарните дебати, като разобличава предателския по отношение на работническите интереси „широк социализъм“ и неговата полицейска роля.

На 3 ноември 1919 година в Пернишката мина умират от отровни газове петима рудничари, а около стотина са извлечени от галериите полумъртви. Злополуката, дължаща се на престъпното нехайство на минните органи и буржоазната власт, предизвиква спонтанното недоволство на рудничарите. Ръководени от Рудничарския съюз, близо 5000 миньори обявяват стачка. Под ръководството на Темелко Ненков е формирана група от самоотвержени рудничари, които сами навлизат в галериите и се заемат с потушаването на избухналия пожар. В тези напрегнати часове той ръководи всички действия за правилното протичане на стачката. По решение на секцията са затворени всички кръчми в Перник, забранено е продаването на алкохол, а групи рудничари обикалят мината и кварталите, за да поддържат  реда и предотвратяват опитите на реакционни елементи за провокации. Стачката продължава 54 часа и остава като образец на революционна организация и дисциплина, пред която буржоазната държава е заставена да отстъпи и да подпише предложения й от Рудничарския съюз протокол. Погребението на работническите жертви се превръща в манифестация на рудничарската твърдост и решимост да се продължава борбата до победния й край.

В последните дни на месец декември 1919 година избухва стачката на транспортните работници. По решение на Синдикалния комитет на ОРСС тя трябва да бъде подкрепена от стачка на работниците  от другите клонове на производството, като се проведе едноседмична обща политическа стачка.

— Трябва да помогнем, защото и нас ще ни бият, ако стачката пропадне! — заявява пред рудничарите Темелко Ненков и ги призовава да се присъединят към стачката. Стачката избухва на 1 януари 1920 година, за да продължи, докато трае борбата на транспортните работници. Пролетарският Перник отново възправя снага. Струпани са многохилядни войнишки и полицейски сили, които предприемат масови арести. Ръководството начело с Темелко Ненков, изпълнявайки партийните поръчения, преминава в нелегалност и умело ръководи рудничарската борба.

Качествата на работнически трибун, проявени от Темелко Ненков, му спечелва всеобщите симпатии на рудничарите от Перник и другите мини и той поема ръководството на Рудничарския съюз. При парламентарните избори на 28 март 1920 год. той отново е избран за народен представител от Софийски окръг. Но на 3 май, на път за Народното събрание, въпреки депутатския му имунитет, той е арестуван и чрез машинации правителственото болшинство го лишава от депутатския пост, като го изпраща в затвора да излежи условната присъда от началото на 1919 год. „заради бунтуване“ на пернишките рудничари. Под натиска на народното негодувание присъдата, която по-скоро цели да укрепи правителственото болшинство в парламента, е отменена и Темелко Ненков се завръща в Перник.

През 1921—1922 година Перник е един от мощните центрове на работническото революционно движение. Няма революционна акция, в която да не участват пернишките миньори, водени от своя всепризнат другар Темелко Ненков. Особено паметно е неговото участие при организирането и провеждането на всенародната акция за подпомагане на гладуващите в областта на Поволжието, а така  също и участието на миньорите през есента на 1922 година в борбата на партията за пресичане пътя на настъпващата фашистка реакция.

На 9 юни 1923 година, когато едва-що са получени вестите за военно-фашисткия преврат, ръководството на партийната организация и Рудничарската секция в Перник начело с Темелко Ненков взема единодушното решение да се противопостави с оръжие в ръка на превратаджиите. Предложена е помощ на ръководителите на БЗНС в съседните райони, които обаче я отклоняват. Скоро рудничарите получават указанията на ЦК за неутралитет и  верни на партийната дисциплина, се подчиняват на решението, макар в тези напрегнати дни именно те да са фактическите господари на положението в Перник.

След решението на ЦК на БКП (т. с.) от 5—7 август 1923 год. за подготовка на въоръжено въстание в Перник закипява енергична дейност. Под ръководството на Темелко Ненков се разработват планове за овладяване на мината и парализиране на правителствените сили, за оказване помощ на въстаническите сили от съседните райони. Подготовката, въпреки ограниченото време, протича с такъв ентусиазъм, че в навечерието на въстанието пролетарският Перник е в състояние да предостави за въстанието няколко хиляди закалени бойци.

На 12 септември заедно с други работнически дейци Темелко Ненков отново е арестуван и откаран в Пети полицейски участък в София. Близо тридесетина дни той прекарва в полицейския зандан и когато въстанието е потушено, бива освободен под гаранция. Завърнал се в Перник, за него няма повече работа в мината. Тук неговото присъствие е нежелано за фашистките палачи и в края на 1923 година заедно с неколцина негови другари е интерниран. Когато пристигат във Варна и съобщават имената си на полицейския служител, последният неволно възкликва като чува неговото име:

— Ти още ли си жив, бе?

От Варна арестуваните са изпратени в Смолян, класическото място за заточение на революционните дейци в тези времена. След няколко месеца, през лятото на 1924 година, той е освободен и се завръща в Перник. Макар и почти непрекъснато следен, той намира начин да се отскубне от преследвачите, за да вдъхне вяра на разколебаните, да потегне редиците за подготовката на ново въоръжено въстание, да осигури оръжие и какво ли не още. „Колко неприятности ни създаваше тогава реакцията, пише за тези месеци един стар рудничарски деец: арести, побоища и какво ли не още. Но Темелко  винаги поддържаше бодър дух у нас и винаги ни учеше как да се борим. . .

През една злокобна априлска нощ на 1925 година, когато фашистката реакция развихри белия терор, Темелко Ненков бе арестуван заедно с около 150 пернишки рудничари. Около 20 дни те престояха в Перник, след което петима бяха отведени в София. В една малка килия на Обществената безопасност бяха натъпкани петнадесетина души. „Темелко Ненков, разказва един от тях за последните му дни, през всичкото време беше бодър и спокоен. . . Когато през нощта късно идваха камионетките да изведат арестуваните, за да ги убиват или инквизират, ние, по-младите, се събирахме около Темелко Ненков, който ни вдъхваше кураж и вяра в партията и победата на комунизма. . . В тия тежки дни той ни говореше за миньорите от Перник, за борбите на работническата класа. . .+

И така продължава до 27 май, когато петнадесетината души от килията бяха разделени. Едната група отведоха към училището „Константин Фотинов“, превърнато в затвор, а другата, в която бе и Темелко Ненков — в неизвестна посока. При раздялата Темелко Ненков, както винаги, бе бодър. Последните му слова, отправени към неговите другари, бяха:

— Кураж, другари! Дръжте високо знамето на партията и комунизма!

.

Георги Георгиев

Източник: Поредица „Бележити българи“, том IV, Държавно военно издателство, 1971 г.

.

.

.

.

by probuzhdane